Джейн Костело
Почти женени (87)

Глава 86

Винаги бях смятала, че един от неписаните природни и вселенски закони бе булките да не хващат настинки. Със сигурност не бях виждала сватбена снимка през всичките си двадесет и осем години на тази земя, на която единият от щастливата двойка да е със сополив нос, който да е толкова зачервен и белещ се от духане, че да изглежда така, сякаш има нужда от присаждане на кожа.

Но очевидно това можеше да се случи. То се случи. Всъщност вече се бе случило.

— Е, значи не си по-добре? — попита Труди и ми подаде от кутията „невероятна, ултра успокояваща ароматизирана“ кърпичка, която след секунда щеше да бъде унищожена. Тя стана жертва на най-нежното изсекване. Трябваше ми още една, за да изчистя остатъците от лицето си.

— Оу… — отвърнах аз и метнах кърпичката в препълненото кошче. — Искам да кажа, не. Засега поне не съм.

Отворих следващата кутия и докоснах леко окото си, за да спра сълзенето.

— Ще трябва отново да си оправя грима — казах аз. Погледнах кожата си, покрита с петна, и не можах да не си помисля, че разкрасяването на Шрек щеше да се окаже по-лесно.

— Може би трябва да го оставиш за последния момент — посъветва ме Труди. — Гримираме те за четвърти път, с тази скорост ще ни свърши фон дьо тенът.

Насочих се към голямото огледало, като се надявах да си вдъхна увереност. Изглеждах ужасно. Всъщност не бих могла да изглеждам по-ужасно даже ако бях взела участие в състезания за промушване заднишком през живи плетове и бях спечелила.

Тоалетът, който си бях представяла като елегантен и изчистен, също бе жалка картинка. Бях прекарала последните двадесет и четири часа в опити да се убедя (като и Труди малко ми помогна), че може и да не беше идеален, но ставаше.

Сега, когато застанах пред огледалото, всичко, върху което можех да се съсредоточа, бе мисълта, че въобще не ставаше. В горната част на бедрата ми беше така нагънат, че човек би си помислил, че тъкмо идвах от двадесетчасов полет. Ужасният лъскав горен пласт се бе опънал по задника ми и очертаваше толкова голямо количество целулит, колкото не би могло да бъде открито и в контейнера за отпадъци на някоя клиника за липосукция.

— О, боже! — изстенах аз и грабнах нова кърпичка.

Труди въздъхна.

— Пийни още една чаша шампанско — каза ми тя. — Може и да ти помогне да се поотпуснеш малко.

— Не мисля, че трябва да пия — заради хапчетата за настинка, които вземам.

— Глупости! Докторите винаги приказват така, за да си вържат гащите. Може да се почувстваш още по-замотана, но нищо повече.

— Ще ти се доверя — казах аз и опънах един гълток. Едва ли можех да се почувствам по-зле, отколкото в момента.

Изведнъж вратата се отвори с трясък.

— Страхотна съм! — Майка ми никога не бе отдавала голямо значение на чукането. — Е, какво мислите за ултравиолетовото? — каза тя и се завъртя. На двете с Труди веднага ни стана ясно, че това бе риторичен въпрос. Изражението на лицето й показваше, че смяташе, че изглежда като Линда Еванджелиста. Трябваше да си призная, че бе съвсем основателно — тя беше зашеметяваща.

— Мамо, прекрасна си — промълвих аз и се наведох, за да целуна.

— О-о-о, не толкова близо, мила! — Тя се отдръпна, за да бъде сигурна, че носът ми няма да прокапе върху нея.

— Извинявай — измърморих аз, — но изглеждаш удивително, мамо. Това определено е твоят цвят.

— Нали? — Тя се усмихна. — И толкова по-добре, защото тъкмо ми беше потвърдено, че майката на Джейсън няма да е облечена в нещо подобно. Тя очевидно е избрала цвят капучино. Не съм сигурна, че на нейната възраст той ще подхожда на тена й, но станалото, станало. Тя си знае.

Усетих, че трябва веднага да си издухам носа, и се протегнах, за да грабна една кърпичка.

— Не се тревожи, Зоуи — каза тя убедително.

— За какво да не се тревожа? — попитах аз.

— За носа ти — добави тя. — Фотографът каза, че знае как да направи тупиране.

— Искаш да кажеш туширане? — попитах аз.

— Точно това казах, мила. Тупиране, като при знаменитостите. Сега може и да приличаш на елена Рудолф, но когато приключим с теб, ще засенчиш и Скарлет Йоханесбург.