Джейн Костело
Почти женени (73)

Глава 72

— Дори не харесвам „Улица Сезам“ — мърморех аз, след като бях захвърлила костюма на Голямото пиле и бях открила Труди.

— Сигурна ли си, че не си контузена? — попита тя искрено загрижена.

— Да, това вероятно е единственото положително нещо, което мога да кажа за този костюм — отвърнах аз. — Цялата тази гума представляваше такава добра изолация, че можех да падна и от южния склон на вулкана Кракатау и пак да остана без нито една драскотина.

Партито беше в разгара си и всеки бе обхванат от празничното настроение. Майк Кинг бе изпил най-малко шест чаши греяно вино и непрекъснато трябваше да му се напомня да си държи тогата затворена.

Труди и аз бяхме прекарали последния половин час с голямата група деца, за да репетираме импровизираната пиеса по случай Рождество Христово, в която абсолютно никой не беше съгласен да играе магарето. Трябваше да се задоволим с Емон, който беше маскиран като зебра.

— Имах късмет, че открих този костюм — каза Труди.

Тя беше в костюма на медицинската сестра, от който се бях отказала в магазина днес. На първо място, той беше малък, но на Труди, ами… бях учудена, че не са я арестували, докато е идвала насам.

— Беше последният в магазина. Не мога да повярвам, че никой не го е поискал. Представяш ли си?

— Не — излъгах аз, опънах шала си и изстъргах от него едно засъхнало парченце ексфолиант.

Напомних си, че нещата можеха да са и по-зле.

Горката Труди нямаше никаква вест от Ричи, откакто за последно й бе направил предложение за брак в бара, което в крайна сметка претърпя пълен крах, и въпреки опитите й, достойни за шоуто на Опра, да разправя на всеки, че „продължава напред“, не беше много убедителна.

— Хей! — Труди ме сръга. — Виждала ли си тези двамата?

Амбър беше погълната в дълбок разговор с преподобния Пол.

— Не ми пука какво казва Амбър — обадих се аз, — но между тях определено има химия.

— Не гледаш достатъчно добре — отбеляза Труди. — Не мисля, че ще се опитва да го отрича повече.

Бях озадачена и погледнах отново. Тогава осъзнах за какво точно говореше Труди: те се държаха за ръце.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Не биха могли! Как бе възможно! Нима са двойка?

Труди се изкиска.

— Очевидно Амбър е решила, че въпреки факта, че лунните им не са подредени в една линия, то поне звездите им имат една и съща траектория. Тогава вече няма проблем. Или нещо подобно.

Клатех глава, когато усетих как някой ме сръга рязко по рамото.

— Не съм виждала Раян от началото на партито — заяви Фелисити, която изглеждаше щастлива колкото човек, на когото току-що бяха сложили скоби на колата. — Моля те, би ли ми казала къде е?

— Ъъъ… не съм сигурна — отвърнах аз. — Последно видях, че отива към гаража, за да вземе още бири, но… Ако мога да ти помогна с нещо, Фелисити.

— Съмнявам се — отсече тя и се завъртя кръгом.

— Да не би да съм направила нещо, с което да я засегна? — попитах смутено.

— Нямам представа, миличка. — Труди сви рамене. — Нищо не ми е казала. Прекарах с нея един следобед миналата седмица и съм сигурна, че би ми споменала, ако имаше нещо нередно. О, и като стана въпрос за това, смятах да ти кажа…

— Какво?

— Наистина съжалявам, но просто се изтървах за теб и Раян.

— О, Труди — изстенах аз. — Ако каже на Талула, а тя каже на Руби и Самюел? Не искахме те да разбират. Искам да кажа, че това е просто една забежка.

— Знам, знам — настоя Труди. — Но тя определено ще си мълчи. Честно, накарах я да се закълне в колекцията си от дизайнерски обувки на Лаура Ашли, че няма да спомене и думичка пред никого. Съжалявам, миличка.

Бях ядосана на Труди. Но някак си не можех да си наложа да бъда прекалено ядосана. На някои хора просто не можех да се разсърдя и тя беше една от тях.

Обаче исках да се убедя, че Фелисити ще си държи езика зад зъбите. Последвах я през тълпите от гости в трапезарията, а после надолу по коридора, докато стигнах до кухнята. Забелязах я в гръб. Беше сложила ръка на бедрото си, а с другата се бе облегнала на рамката на вратата.

— Е, как ти се струва костюмът ми? — каза тя на някого, преди да успея да я доближа. — Не смяташ ли, че е подходящ?

— Какво искаш да кажеш?

Започнах да се оттеглям зад колоната във вестибюла, за да мога да чуя какво си говорят, без да ме забележат. Хората правеха подобно нещо във филмите по книги на Агата Кристи и едва не се изядох от яд, че не се бях костюмирала като някой от героите във филма „Смърт край Нил“.

— Искаш да кажеш, че не разбираш — изсмя се Фелисити. — О, скъпи Раян, скъпи ми, скъпи ми Раян! Вие, американците, наистина трябва да четете повече. Аз съм Жулиета, разбира се. Като от „Ромео и Жулиета“. Като псевдонима, който ми даде.

Кръвта ми се вледени. Жулиета. Въобще не ми пукаше за Жулиета от „Ромео и Жулиета“. Но каква беше тази работа с Жулиета, авторката на писмата на Раян? Не можеше да е истина. Бях сто процента сигурна, че Фелисити не би могла да стои зад всичко това.

— А аз помня — отвърна Раян неумолимо, — че ти си избра този псевдоним. Казах ти, че трябва да четеш повече Стайнбек, отколкото Шекспир.

Фелисити разпери отчаяно ръце.

— Ти винаги разваляш удоволствието на другите. Е, не ми пука какво казваш, ти все още си моят Ромео. Не можеш да се отървеш от това. Но ти не си само това, нали?

— Фелисити… — Раян отсече толкова остро, че би могъл да разреже и лимон. — Нямам време за това. Имам гости, за които трябва да се погрижа.

— Освен това си и лъжец — заяви тя.

— Достатъчно. Не желая да водя този разговор.

— Трябва да призная, че се държиш очарователно — изпухтя тя. — А като си помисля, че след всичко, което преживяхме, дори не ме покани на партито.

— Права си — отвърна той. — Не те поканих. Как стана така, че си тук?

— Бях поканена от новата ти приятелка.

Раян не каза нищо.

— Малката бедна Зоуи вече разбра ли що за лъжец си?

Раян продължаваше да мълчи.

— Не — отвърна тя вместо него. — Обзалагам се, че не знае. Обзалагам се, че е оплетена в бурния романс, в който оплете и мен. Е, кога ще я захвърлиш като прочетен вестник? Защото именно това се случва на всички жени в живота ти, нали, Раян? Хващаш ги на въдицата с обичайния си номер: „душата ми е толкова наранена заради бедната ми мъртва съпруга“. После ги прелъстяваш. После ги зарязваш. Така е, нали?

— Ами, може би е така, Фелисити. Може би си успяла да анализираш личността ми. Може би ме познаваш по-добре от всеки друг само след две изчуквания и…

— Три! — изкрещя тя.

— Както и да е. Мисълта ми е, че не ме познаваш. Не знаеш какво се случва в живота ми и аз не искам да знаеш. — После гласът му омекна: — Слушай, съжалявам, че те нараних. Искрено съжалявам, защото не исках. Наистина не исках.

— Е, това едва ли е някаква уте…

— Но както ти бях казвал и преди, това не беше нищо повече от… Слушай, Фелисити… — Той въздъхна. — Всичко свърши. Просто искам да продължа живота си, без да получавам повече тези писма. Моля те.

Той звучеше искрено разкаян, сякаш протягаше ръка за помирение, за да я убеди в здравия разум, и може би малко наивно се надяваше, че вероятно щяха да открият някакво разрешение на проблема. Но ако Фелисити беше анимационен герой, според мен в този момент щеше да изпуска пара от ушите.

— Може ли да ти разясня нещо? — сопна се тя. — За мен и Зоуи?

— Ако толкова настояваш — отегчено добави той.

— Посещавала съм едно от най-елитните девически училища в Швейцария. Говоря четири езика. Имам многообещаващи работодатели, които са готови да се бият за мен. И съм идеалният размер тридесет и четири. Тя, от друга страна, е една слугиня, завършила общообразователно училище, която, когато не се облича като двуметрово жълто канарче, се облича в „Дороти Пъркинс“^[1]!

— „Дороти Перкинс“? — повтори озадачено Раян.

Фелисити кимна, сякаш току-що бе разкрила, че съм пипнала някаква смъртоносна заразна болест.

Чаках Раян да скочи в моя защита. Да каже, че въобще не му пука, че съм се облякла като Голямото пиле, че всъщност според него моят костюм е най-добрият след тези от филма „Мулен Руж“, които бяха спечелили „Оскар“. Да каже, че марката „Шанел“ беше надценена и че всъщност би избрал жена, която ежедневно се облича в „Дороти Перкинс“.

Да каже нещо, каквото и да е, от което Фелисити да разбере веднъж завинаги какви бяха чувствата му към мен. Чаках с толкова затаен дъх, че имах усещането, че белите ми дробове бяха на път да се спукат.

— Както и да е — отвърна той.

— Както и да е? — повтори Фелисити. И за първи път по време на този разговор се почувствах почти толкова разгневена, колкото очевидно се чувстваше и тя.

— Фелисити, няма защо да ревнуваш, когато става въпрос за Зоуи — продължи той.

— Никога не съм казвала, че ревну…

— Това е просто една забежка — прекъсна я той. — Нищо повече от една забежка.