Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nearly-Weds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джейн Костело. Почти женени

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-260-936-0

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Трябваше да си призная, че бяха минали няколко години, откакто бях ходила на църква по повод, различен от сватби, погребения или кръщенета. Ако трябваше да съм точна — около двадесет години. Не че не вярвах в Господ, напротив. Поне така смятах. Просто откакто бях навършила девет години, силата на убежденията ми се беше променила. Освен това и баба ми Бони не беше вече наоколо, за да ми казва, че ще ида в ада, ако не се появя в църквата всяка седмица с току-що измита коса и толкова лъснати обувки, че да заслепя половината богомолци.

В Америка ходенето на църква явно беше далече по̀ на почит, отколкото във Великобритания. Когато влязох заедно с останалите детегледачки в „Сейнт Стивън“ — епископалната църква в нашия район — и събрахме тълпата от питомците си в задния й край, мястото се оказа толкова пренаселено, че бихте си помислили, че множеството се е събрало да гледа Франк Синатра в първия ден от световното му турне.

— В началото, когато започнах да изучавам принципите на сциентологията, наистина си мислех, че кракът ми никога повече няма да стъпи в общоприетата църква — откровено сподели Амбър.

— Кога започна да изучаваш принципите на сциентологията? — попитах аз.

— Миналият вторник.

Църквата бе традиционна и самото ми присъствие тук насочи мислите ми към сватбения ми ден. Не че бях навътре в църковните дела, но все още продължавах да си мисля за този ден.

Често се отнасях в един въображаем свят, където нашият кум Андрю се усмихва широко и казва: „Зоуи, изглеждаш удивително. Джейсън е късметлия. Няма да разбере какво го е ударило, когато те види да пристъпваш към олтара, макар че знам, че ще се почувства облекчен. Той е тук от тридесет и пет минути“, вместо да се довлече до двама ни с татко и да ни съобщи, че Джейсън е офейкал.

В този момент фантазията обикновено се разпадаше. Може би бе прекалено голяма самоизмама да си се представям застанала пред олтара с Джейсън. Дълбоко в себе си знаех, че подобни неща не ми влияят добре.

Върнах се към настоящото място и време, когато църквата се изпълни с гърмяща музика, възвестяваща пристигането на свещеника, който, макар че бе учудващо млад, се насочи към предната част спокойно и внушително.

— Добро утро на всички вас в този прекрасен ден — започна той, когато музиката затихна. — Бих искал да приветствам с добре дошъл всеки един от вас, който за пръв път се присъединява към нас.

Беше ясно, че свещеникът не се вписваше в стереотипния образ на духовник. По-скоро на някой модел на Армани в отпуска. Или на ослепителния по-млад братовчед на Джордж Клуни. И очевидно не бях единствената, забелязала това.

Труди се наведе над Самюел и ми направи знак.

— Бива си го — изсъска тя.

Кимнах важно, опитвайки се да убедя жената на съседната пейка, че Труди прави някаква задълбочена теологична забележка.

По време на церемонията се усетих, че се опитвам да изглеждам много запозната с протокола, подобно на човек, който ходи на църква четири пъти в седмицата и два в неделя. Според мен изпълнението ми на химна „Исус е нашият приятел“ беше особено убедително, с изключение на онази част, където, без да искам, отгърнах две страници от молитвеника, и резултат на което запях „Колко са велики делата Ти“, когато Фелисити ме сръга.

— Смятам, че службата беше чудесна! — изкряка тя след това, когато ние и останалата част от богомолците се изсипахме пред църквата. Днес конската й опашка бе толкова стегната и наперена, че човек би си помислил, че се подготвя за спортно състезание.

— Толкова се радвам, че дойдохте. Нали ви казах, че ще ви хареса? Хареса ви, нали?

— Мисля, че беше страхотна — отвърна Труди. — И не само защото свещеникът изглеждаше като Мистър Август от календар на сериала „Холиоукс“.

— Така, миличка — засия Фелисити и се наведе към Талупа, когато застанахме на вратата на църквата, — изправи гръб, както съм те учила. И нека да оправим шапката ти.

Тя подръпна баретата на Талула, така че да седи закачливо килната. Днес Талула беше облечена в бял чорапогащник, лачени обувки и колосано палтенце с копчета. Вероятно малкият лорд Фаунтлерой[1] би се появил, облечен в подобен ансамбъл, на някоя кралска сватба. Нещо ми подсказваше, че тази сутрин не я бе обличала майка й.

— О, Зоуи — обади се Фелисити, — с Талула се чудехме дали сте свободни тази седмица, за да проведем още една игрова среща. Тя няма търпение да изпълни пред Руби новата мелодия, която я научих да свири на пианото. Какво мислиш?

— Вторник ни устройва — отвърнах аз. — Ще си проверя календара, но едва ли за този ден имам планирана някоя високопоставена среща.

— Великолепно, скъпа. Ние ли да дойдем у вас?

Руби и Талула обожаваха съвместните игри, а аз също доста се забавлявах. И не на последно място ги харесвах, защото откакто бях започнала да прекарвам толкова много време в компанията на Фелисити, вече можех да изрецитирам правилния начин, по който трябваше да се обърна към някоя баронеса на коктейл и да кажа на френски: „Съжалявам, но съм алергична към черен хайвер. Имате ли трюфели?“.

— Фелисити, Талула, как сте? — промълви зад гърба ни един глас с меко американско произношение.

— Отче! Каква чудесна служба! — възкликна Фелисити, бликайки като счупен кран. — Проповедта ви беше наистина забележителна. Двете с Талула толкова се развълнувахме.

— Радвам се да го чуя — усмихна се свещеникът и кръстоса ръце на гърдите си, които бяха толкова широки, че започнах да се чудя дали не прекарва всяка свободна минута между молитвите си в правене на лицеви опори. — Чудесно е да видя, че сред нас има и новодошли. Аз съм Пол.

Отблизо Пол изглеждаше дори по-млад отколкото в църквата. Най-вероятно беше с не повече от две или три години по-възрастен от нас.

— Здравейте! — поздравихме ентусиазирано, след което нас тъпи неловко мълчание. То бе прекъснато от четиригодишния Барет, който попита Амбър дали сандвичите в „Тако Бел“ я карат да пърди толкова много, колкото баща му.

— Ходите ли на църква в родната Англия? — попита той.

— О, да! — послъгах аз и така се озовах с една крачка по-близо до вечните мъки. — Е, когато мога.

— Чудесно! Ами вие? — Той се обърна към Амбър. — Не мисля, че съм ви виждал тук преди. Добре дошли в „Сейн Стивън“. Страхотно е, че сте сред нас.

Амбър вдигна поглед и силно се изчерви. Когато очите им се срещнаха, беше повече от очевидно, че си падаше по него, само дето липсваха малките сърчица, които да се носят на главите им.

— Ами аз просто съм тук с Барет — отвърна Амбър и отметна една плитка, докато се опитваше да се вземе в ръце. — Мисля, че някои от посланията ви бяха интересни и всичко останало, но аз се интересувам от сциентология.

— О, нима? — додаде преподобният Пол, без да му мигне окото. — Имам приятел, който е сциентолог. Движещите принципи на човешкото съществувание, създадени от Рон Хъбард[2], са интересна теория. Посветили сме им доста задълбочени спорове.

За миг Амбър изглеждаше така, сякаш бе загубила гласните си струни.

— Ами… добре — отвърна тя.

— Определено не съм последовател — усмихна се той, — но като човек, който от дълго време се интересува както от философия, така и от теология, намирам, че някои от въпросите, които сциентологията повдига, са наистина увлекателни. Като например дали целта на живота не е просто едно безкрайно оцеляване. Тогава, разбира се, опираме до дианетиката — връзката между духа, разума и тялото. Какво е вашето мнение. Смятате ли, че дава някои от съществените отговори?

— Ъъъ… определено — отговори Амбър. — Да, безспорно.

— Е, с удоволствие бих отделил малко време, за да обсъдим тези неща с теб, Амбър, но сега трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознах с всички ви. Нали ще дойдете пак?

Когато се отдалечи достатъчно и не можеше да ни чуе, Труди се обърна към останалите от групата. Изглеждаше по-палава и от кученце, отмъкнало шоколадов еклер.

— Той е възхитителен! — възкликна тя.

— Той е божи служител — сгълча я Фелисити.

— Да, но дали е женен? — намигна Труди.

— За бога, Труди — промълви укорително Фелисити. — Не можеш да разсъждаваш по този начин за някого с поста на преподобния Пол. Това е напълно неуместно.

— Защо? — запротестира Труди. — Позволено им е да се женят и разните му там, нали? Освен това просто коментирах, това е всичко. Както знаеш, вече съм обвързана.

— Хубаво — отговори Фелисити.

— Само си помислих, че е хвърлил око на Амбър — добави Труди, която очевидно не можеше да се сдържи.

— Не ставай смешна! — сопна се Фелисити.

— Защо да е смешно? Хайде, Амбър, какво мислиш? Не ли великолепен?

— Аз… ами… искам да кажа… — Амбър беше объркана. — Изглежда много мил, но по принцип той е… той проповядва обичайната религия, а това е нещо, което едва ли някога бих могла да…

— Амбър, Амбър — прекъсна я Труди и постави утешително ръката си върху нейната, — не е нужно да казваш нищо повече. Само искам да ни дадеш знак, когато промениш възгледите си, и двамката ще ви уредя за по-кратко време, отколкото ще ти е нужно, за да смелиш парченце нафора.

Бележки

[1] „Малкият лорд Фаунтлерой“ — първият детски роман на британско-американската писателка Франсис Бърнет, благодарение на който става истински известна. — Б.пр.

[2] Основателят на сциентологията и дианетиката. Известен е също така и като американски писател фантаст. — Б.пр.