Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nearly-Weds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джейн Костело. Почти женени

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-260-936-0

История

  1. — Добавяне

Глава 78

Новият апартамент на Джейсън беше на четиринадесетия етаж в една от онези блестящи модерни сгради, които бяха изникнали по бреговете на река Мърси през последните години. В мен дремеше една старомодна част, която винаги бе обичала градския район, простиращ се покрай речните брегове, който си бе извоювал място в списъка на световното културно и природно наследство със своите огромни пристанища и внушителни неокласически сгради, които неизменно напомняха за величественото му минало.

Но бляскавите небостъргачи (като този, в който живееше Джейсън) допълнително бяха придали едно удивително ново измерение на красотата и очарованието на града. От него струеше една самоуверена решителност по отношение на бъдещето, която пасваше на града много по-добре, отколкото биха могли да си представят жителите му, израснали тук.

Докато асансьорът се носеше нагоре към апартамента на Джейсън, стомахът ми не спираше да се преобръща. Взрях се в отражението си в огледалото и почувствах вълна на облекчение. И така, след дългия полет и малкото сън кожата ми може би не беше сияеща, но бях леко почерняла и най-важното бе, че се бях отървала от качените килограми. Очите ми бяха възвърнали блясъка си, а косата ми беше доволно лъскава. За първи път от много време харесвах външния си вид, чувствах се добре в кожата си. Само се надявах Джейсън да мисли по същия начин.

Когато почуках на вратата, сърцето ми биеше толкова бързо, че ако точно в този момент бях подложена на медицински изследвания, пулсът ми щеше да е като на някой хамстер.

След няколко секунди вратата се отвори. И той застана пред мен.

Мъжът, когото така отчаяно бях искала да бъде мой съпруг. Мъжът, за когото смятах, че ме бе отхвърлил, но сега ме желаеше отново. Моят любим. Моят приятел. Джейсън.

— Как си, скъпа? — усмихна се той.

— Д-д-добре съм — промълвих аз, а гласът ми трепереше. Стояхме един срещу друг. И двамата не знаехме какво да кажем. Най-накрая Джейсън пое инициативата.

— Ела тук — каза нежно той и се наведе, за да ме прегърне, но когато се раздвижих, за да му отвърна, ръкавът ми се закачи за вратата. Несръчно се освободих и опитах отново.

Той ме прегърна и аз се опитах да се отпусна в успокояващите познати ръце. Изчаках, за да почувствам заливащото ме щастие и сигурност, както се случваше преди време. Затворих очи и го притиснах към себе си.

Първата мисъл, която пробяга в съзнанието ми, бе усещането, че телосложението му бе много по-дребно в сравнение с това на Раян. Тялото ми бе отвикнало да се нагажда към неговото. Бяхме като две парчета от пъзел, които въобще не си пасваха. След няколко секунди се отдръпнах и погледнах в очите му.

— Липсваше ми — казах му аз.

Той ме целуна.

— Ти също. Хайде, влизай! Нека ти направя едно кафе.

В първия момент разговорът беше странно скован, въпреки че трябваше да наваксваме толкова много неща. Сякаш дълбочината и задушевността на споделеното, когато ми се обади по телефона, докато бях в Щатите, никога не бяха съществували.

— Е… нали полетът ти не беше отложен или нещо подобно? — попита Джейсън, когато седнахме един до друг на дивана, а ръката му увисна непохватно на рамото ми.

Почувствах се като петнадесетгодишна на задния ред в киното.

— Не, съвсем не — отвърнах.

— Добре — кимна той. — Това е добре.

— Аха — съгласих се аз.

О, това не беше добре. След двадесет минути, които преминаха в празни и несъществени приказки, започнах да се безпокоя. И определено си имах основателна причина. Джейсън все още не бе споменал, че бе уредил отново нашата сватба. След две седмици, в четвъртък.

— Джейсън — обърнах се към него и го погледнах в очите. — Когато нашите ме взеха от летището, майка ми ми каза нещо. Въпрос, който според мен вече трябваше да си повдигнал.

— Ах — отвърна той. Бях сигурна, че знае за какво говорех. — Нима?

— Тя каза, че си уредил отново сватбата ни. Вярно ли е?

Изведнъж лицето му се оживи.

— Е, надявах се да ти го съобщя лично — засия той. — Изчаквах подходящия момент. Майка ти се бе заклела, че ще пази тайна. Но няма значение. Е, какво мислиш?

Какво мислех ли? Това беше дяволски добър въпрос. Несъмнено трябваше да съм възхитена. Но имах пълното право и да се чувствам малко нервна, но разбира се, най-важното и основното бе, че бях възхитена. Само дето, като претеглих „възхита“ срещу „нервност“, се оказа, че второто победи без никакво усилие.

— Несъмнено, съм… ъъъ… възхитена — предположих аз.

— Великолепно! Знаех си, че ще бъдеш. О, мила, това ще бъде по-хубаво от всяка една сватба, която би могла да си представиш.

— Обаче съм малко нервна, като се има предвид какво се случи миналия път — продължих аз.

— Какво? — обади се той, сякаш бях отрязала като с нож потока на мислите му. — Нервна ли? Е, да, разбираемо е. Но, повярвай ми, този път няма за какво да бъдеш нервна. Уверявам те. Ясно ли е? Разбра ли, мила?

Преглътнах.

— Разбира се.

Знаех, че ще отнеме малко време, преди нещата да се нормализират отново. Исках да кажа, че се очакваше да бъда напрегната. Много ми се бе насъбрало напоследък. Именно затова се чувствах странно заради предстоящата сватба. И заради Джейсън. Бяха се случили дяволски много неща от април насам.

Но това не означаваше, че все още не бях сигурна, че той бе мъжът за мен. Просто трябваше да си дам време, за да се приспособя. Това бе всичко.

— Може ли още едно кафе? — попитах аз, защото изпитвах нужда да се изправя.

— Разбира се. Ще ти направя — каза той и подскочи услужливо.

— Не, аз ще го направя. Ти искаш ли?

— Не — добави той. — Направи само за себе си.

Насочих се към откритата кухня. Бяха нужни само няколко крачки, за да се озова там. Не бих казала, че този апартамент бе щедро разделен на пропорционални части. Всъщност той бе толкова мъничък, колкото някой шкаф за метли.

— Кога се нанесе тук? — попитах аз, докато тършувах за кафето.

— О, преди няколко месеца — изрече гордо той. — Великолепен е, нали? Вече си представям как ще живеем тук. Ами ти?

— О! — отвърнах аз леко изненадана. — Значи не би искал да се преместим в къща както преди?

— Не. Че защо да искаш, когато можеш да се сдобиеш с място като това за същите пари, които ще плащаш по ипотека.

— Значи не искаш да купим нещо някъде другаде отново?

— Че на кого на нашата възраст му е нужно подобно обвързване?

— А нима женитбата не е обвързване! — Не се въздържах да отбележа този факт.

— Да, разбира се — засмя се той. — Това е различно.

Телефонът му звънна, той го вдигна и се запъти към банята, която беше толкова блестящо чиста, че изпитах вина само като седнах на тоалетната чиния малко по-рано.

Отказах се от правенето на кафе и се приближих към прозореца, за да огледам бреговата линия. Гледката беше поразителна. Наистина нямаше нищо общо между реките Мърси и Чарлз, но това отново ме накара да си спомня Бостън.

Отчаяно исках да се обадя на Руби и Самюел, за да им кажа, че съжалявам, задето съм си тръгнала така внезапно. Да им кажа, че ми липсват. Да им кажа „здрасти“. А също така отчаяно исках да спра да мисля за последната си целувка с Раян, за усещането на тялото му, докосващо моето, за устните му, за…

Когато Джейсън се върна отново в стаята, в ръката си държеше кожено сако.

— Ново сако? — попитах аз.

— Да. Хубаво е, нали? Обади се Нийл да ни попита дали бихме искали да пийнем по нещо набързо с него и Джесика. Искаш ли?

Поклатих глава.

— Съсипана съм. Часовата разлика е убийствена. Нали няма да имаш нищо против, ако поспя?

— О, добре — изглеждаше разочарован.

— Но ти иди — добавих аз.

— Сигурна ли си?

— Естествено.

Той прекоси стаята и ме прегърна. С облекчение почувствах, че ръцете му не ми се сториха толкова чужди, колкото преди.

— Господи, радвам се, че се върна, красавице. Наистина се радвам.

— Аз също — въздъхнах.

После се откъсна от мен и тръгна към вратата, като се спря, за да изчетка една несъществуваща прашинка от масата в трапезарията.

— О, Джейсън… тъкмо ще се обадя в Америка — добавих аз. — Има няколко въпроса, които трябва да изясня.

— Няма проблем. Стига само да не е някое гадже — намигна ми той.

Изчервих се толкова силно, че сигурно изглеждах като жена, която временно беше навлязла в менопаузата си, но за щастие той затвори вратата, без да погледне повторно.

Взех телефона и набрах номера. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че в него можеха да избуят кактуси. Четири пъти даде свободно, преди някой да отговори.

— Ало? — разпознах веднага детския гласец.

— Здравей, Руби, обажда се Зоуи — засрамих се от себе си още преди думите да се отронят от устата ми.