Джейн Костело
Почти женени (42)

Глава 41

Когато на следващата сутрин се събудих и погледнах часовника си, беше станало десет часът. Седнах в леглото и потърках очи.

Рязката промяна в центъра на гравитацията в мозъка ми ме накара да се почувствам така, сякаш някой многократно бе блъскал главата ми в циментов блок. Но това не се оказа най-лошото. Когато се сетих за снощните събития, започна да ми се повдига. Отново.

Бях сигурна, че някъде бях прочела, че едно от определенията за алкохолик бе човек, който съжалява за поведението си, когато е бил в пияно състояние. Тази мисъл беше толкова депресираща, че ми се искаше да се сгуша обратно в леглото си и да не стана никога повече. Вече се бях превърнала в беглец с емоционално разстройство, в невротичка, обсебена от бицепси, и в неудачник при спазването на диети. Нямаше да мога да се справя с мисълта, че съм и алкохолик.

Постарах се да се облека бързо, но явно все още ми бяха нужни цели двадесет минути само за да навлека дънките си. Докато се влачех надолу по стълбището, започнаха непрекъснато да ме връхлитат спомени за предишната нощ. За ужасната ми рокля. За Джак Териера. За усмивката на Раян по време на вероятно най-успешния разговор, който някога бяхме провели. А после и за Жената чудо и всички, които се бяха престрашили да я погледнат.

Толкова много се ужасявах от срещата с Раян, че част от мен бе изкушена да се втурне обратно към горния етаж, да си опакова багажа и да напусне незабавно. Но това бе вариантът, който би избрал един слабохарактерен човек. А аз вече се бях унижила до такава степен, че знаех, че не бих могла да живея в хармония със себе си, ако направя и това.

Съвсем бегло си спомнях пътуването с колата обратно към вкъщи, с изключение на това, че двамата с Раян почти не си проговорихме и трябваше да призова всяка една частица от волята си, за да не повърна всеки път, когато правим завой.

Когато отворих вратата на кухнята, Раян беше седнал пред лаптопа си, а децата се бяха залепили за телевизора. Той повдигна поглед.

— Добро утро! — направих жалък опит да поздравя, който повече приличаше на жабешко крякане.

— Зоуи! Зоуи! — изкрещя Руби и скочи, за да ме прегърне. — Как мина срещата ти?

Погледнах към Раян и забелязах, че се стегна.

— Не беше среща, миличка — едва изрекох с прегракнал глас. — Но беше… интересно. Благодаря.

— Може ли да порисуваме? Ще те нарисувам в красивата ти рокля.

— Добре — измърморих аз, настаних се на един от кухненските столове и затулих очите си с ръка заради слънчевата светлина, която струеше през прозорците. — Защо не идеш да си вземеш пастелите.

Когато Руби се отдалечи, аз се обърнах към Раян. Седеше мълчаливо с наведена глава.

— Благодаря, че си прибрал децата от къщата на Барбара — казах аз.

— Ъхъ — отвърна той.

Погледнах към ноктите си и откъснах белещия се пласт сребрист лак.

— Съжалявам, Раян — промълвих тихо, а сърцето ми бе на тежало от страх.

След миг той отговори:

— Не се тревожи за това — промълви безизразно, без да откъсва очи от екрана.

— Чувствам се ужасно и ако, нали се сещаш… съм те злепоставила. Или съм те разочаровала, или каквото и да е… — продължих аз. — Знам, че го направих. И се чувствам ужасно заради това. Наистина.

Той не отговори през цялото време. Тишината стана мъчителна.

Отново си поех дълбоко дъх.

— Ако искаш да ме уволниш, ще те разбера. Няма да ми е нужно много време, за да си резервирам полет и…

— Зоуи — прекъсна ме той и най-сетне вдигна поглед от компютъра си, — ако бях искал да те уволня, щях да съм го направил много преди това. Но както виждаш, не съм.

Почувствах как щастието ме залива, а малко след това започна да ми се гади.

— Благодаря — смотолевих аз.

— Просто няма повторно да те заведа на някоя от тези вечери — продължи той.

Сведох засрамено поглед.

— Не и докато първо не те изпратя да си купиш по-хубаво бельо.