Джейн Костело
Почти женени (29)

Глава 28

След църквата с децата се запътихме към къщата на Труди, за да пийнем по един чай. Тази практика винаги ни бе харесвала, с изключение на това, че чаят й имаше вкус на яхния и слагаше толкова много захар, че емайлът по зъбите ти се разяждаше само като погледнеш към течността.

Натоварихме се в огромния й миниван, докато аз се опитвах да поведа обичайния весел разговор, макар че пътуването заплашваше да завърши смъртоносно.

— Понякога може да бъде много опасно да шофираш отдясно, нали? — започнах дипломатично, докато отчаяно се бях вкопчила за ръба на седалката си.

Казват, че човек свиквал с това, но ако трябва да съм честна, не съм много сигурна дали някога ще успея — съобщи ни Труди, като замалко не се блъсна в един джип. Шофьорът свали стъклото си и ни направи знак с ръка, който според мен в никакъв случай не означаваше „приятен ден“.

— Ама че грубиян! — възкликна тя. — Извинете деца, запушете си ушите. Що просто не вземеш да се разкараш? Чупката!

— Не смяташ ли, че някои хора нямат никакви обноски? — изпуфтях аз.

— Четеш ми мислите, миличка — каза ми тя, докато проверяваше в огледалото за задно виждане дали червилото й не бе размазано.

Започвах да се убеждавам, че таралежите бяха по-внимателни по отношение на безопасността по пътищата, отколкото Труди. Когато завихме по следващата улица, се разминахме на косъм с опасността да се врежем челно в един пикап. Тя незабавно смъкна прозореца, готова за още една тирада. Само дето никой не очакваше това, което направи след това.

— Ах! По дяволите! Това си ти! — Тя дръпна рязко ръчната спирачка, изскочи от колата, прекоси пътя и се втурна към шофьора.

Сграбчи го за яката на ризата и започна да го целува така, сякаш се опитваше да улови с ласо нещо, което бе заседнало в долната част на гърлото му. Заради минувачите се преструвах, че не съм я срещала никога през живота си.

— Това е Ричи! — възкликна Емон. — Ричи, Ричи!

В този момент устните на Труди се откъснаха от устата на любимия й. Тя го хвана за ръката и го повлече към нас.

— Трябва да се запознаеш с някого — каза тя, надвесвайки се над прозореца ми.

Кожата на Ричи беше с цвят на лъскав кестен, къдравата му коса бе изсветляла от слънцето. Имаше огромни бицепси — бях виждала такива единствено в комиксите за Отчаяния Дан.

— Ти сигурно си Зоуи. — Той се усмихна широко, докато се ръкувахме. — Трябва да ти кажа, че това момиче много те хвали.

— Ами теб също — отвърнах аз. Съзнавах, че твърдението ми беше много умерено, като се имаше предвид факта, че, името му се появяваше във всяко второ изречение.

— Наистина ли? — Той я хвана през кръста. — Е, хубаво е да чуеш подобно нещо.

— Сякаш вече не го знаеш — прекъсна го Труди и го сръчка в ребрата толкова силно, че ако беше някой не толкова як, щеше да се окаже в гипс.

През остатъка от пътуването към дома на семейство Кинг не спрях да потвърждавам, че, да, Труди вероятно бе страхотна късметлийка заради това, че Ричи й беше гадже. Когато пристигнахме, Барбара приготвяше неделен обяд.

Макар че беше могъщ адвокат в Ситито, Барбара Кинг се справяше с домакинските си задължения доста добре. Поръчковият костюм с панталони, който носеше последния път, когато я видях, беше заменен с елегантна памучна пола, дълга малко под коляното, модерна и удобна риза и престилка, която беше толкова чиста, че се чудех защо въобще си правеше труда да я слага.

Беше с прическата, с която ходеше на работа, и гримът й бе също толкова съвършен, макар че нямаше кого да впечатли, с изключение на нас и едно печено пиле с размерите на охранен щраус, което тъкмо бе извадила от фурната.

— Момчетата ми! — изкрещя тя, свали готварските ръкавици и разтвори широко ръце. — Хареса ли ви в църквата?

Андрю и Емон се спуснаха в обятията й, но не проявиха никаква ангажираност по въпроса за църквата. Барбара се отдръпна и започна да изучава внимателно изражението им.

— Труди — намръщи се тя. — Да не би да си облякла Емон в розовия пуловер от чиста вълна на Андрю? Не ти ли казах, че е алергичен?

— О! — обади се Труди. — Съжалявам.

— Само ако знаеше какво можеше да му причини това! Вече има признаци на възпаление — мърмореше Барбара. — Емон, нека мама махне това нещо.

Когато Барбара свали пуловера му и се убеди, че вече не го грози пряка опасност, тя отново се захвана с обяда.

— Научихте ли нещо ново в църквата днес? — попита тя през рамо.

— Чупката! — изкикоти се Андрю. — Чупката! Чупката! Чупката!

Изразът, изписан по лицето на Барбара Кинг, ми подсказваше, че не беше впечатлена.