Джейн Костело
Почти женени (53)

Глава 52

Мина цяла седмица, преди да спра да мисля за задника на Раян.

— За бога, та аз дори не го харесвам — казах на Труди една вечер, докато говорехме по телефона.

— Да, да, да — отвърна тя. — Все това повтаряш.

— Истина е! — протестирах аз.

Не разбирах защо се опитвам да убедя самата себе си. Може би защото това, което беше започнало като страстен трепет всеки път, когато погледнех бицепсите на Раян, се бе разраснало в обезоръжаваща фикс идея, в която участваха и картини на задните му части. И как, по дяволите, можех да желая страстно Раян, когато все още се измъчвах от силни пристъпи на чиста и целомъдрена любов към Джейсън? Без значение дали беше, или не беше защитна реакция, това започваше да ме притеснява.

— Сигурна ли си, че не го харесваш? — попита тя.

— Разбира се, че съм — отвърнах аз. — Как въобще бих могла да го харесвам, когато съвсем доскоро ми се искаше да го убия?

— Сигурно си се променила към по-добро — изкикоти се тя.

Очевидно да ме дразни на тази тема се беше превърнало в спорт за нея.

— Не ставай смешна.

— Добре, видяла си задника му — хихикаше тя. — Очевидно това е било достатъчно.

Не можах да сдържа усмивката си, но това не ми попречи да се възползвам от възможността и да сменя темата. Освен това имаше далеч по-важни неща от разговорите, посветени на тялото на Раян.

— Как вървят нещата с Ричи? — попитах нерешително.

— О, досещаш се — отвърна уклончиво тя. — Предполагам, че са наред.

Олеле! Ако преди седмица попитах Труди какво бе мнението й за връзката им с Ричи, тя би казала, че Ромео и Жулиета изглеждат като Джак и Вера Дакуърт^[1] в сравнение с тях.

— Не е същото, откакто ме помоли да се омъжа за него — призна си тя. — Той е променен. Искам да кажа, че външно и двамата се преструваме, че нищо не е по-различно, но знаем, че не е така.

— Е, в какъв смисъл е променен?

— О, не е нищо, за което можеш да го обвиниш. Но преди той нямаше никакви съмнения, че се обичаме еднакво. Сега според мен смята, че балансът се е променил. Решил е да се отдръпне, защото не приех с радост предложението му за женитба. Спря да се държи нежно и любящо. И сега до такава степен се старая да компенсирам отказа си, че приличам на разгонен лабрадор. Направо ставам жалка.

— Вероятно е гордост — предположих аз.

— Надявам се да е гордост.

— Но нали не си казала „не“? Става въпрос за вечерта, когато те помоли да се омъжиш за него.

— Не… не, не съм — призна тя. — Постави се на негово място. Коленичил си насред някакъв ресторант и равнодушното „О, ъъъ… добре, ще го обсъдим“ не е точно отговорът, който би искал да получиш.

— Трябва да има някакво решение — казах й аз. — Той трябва да разбере какво си преживяла. Разкажи ми подробно каква беше неговата реакция, когато му каза, че не можеш да имаш деца.

Последва мълчание и започнах да се чудя дали нещо не беше наред с телефона ми.

— Труди?

— Миличка, сигурно се шегуваш — каза го така, сякаш си бях загубила акъла завинаги и сега вероятно се щуркаше някъде по най-източното било на Еверест. — Не съм му казали за това.

— Защо не?

— Обясних ти защо — продължи тя. — Защото обожава децата. Защото отчаяно иска семейство. Ще ме изхвърли като мръсно куче в мига, щом разбере за това.

— Ами ако не се окаже толкова важно за него, колкото ти си мислиш?

— Важно е — обади се тя.

— Ами ако не е?

— Но е — повтори тя.

— Виж, той те обича и няма ли да…

— Да, но Барбара се прибира. Трябва да бягам. Пази се и благодаря, че сподели всички пикантни подробности за дупето на Раян. Тази вечер ще сънувам дяволски хубави сънища.