Серия
Шотландски леърди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 312 гласа)
Форматиране
Xesiona (2012)

Пролог

Англия, 1181г.

Сприятелиха се още преди да пораснат достатъчно, за да разберат, че би трябвало да се мразят. Бяха съвсем малки момиченца, когато се запознаха на летния фестивал, който се провеждаше на границата между Шотландия и Англия.

Лейди Джудит Хамптън за първи път напускаше изолирания си дом в Англия, за да присъства на шотландските забавления и се вълнуваше толкова много, че едва се насилваше да затвори очи по време на задължителната следобедна дрямка. Имаше толкова да се види и направи, а за едно любопитно четиригодишно дете пакостите никога не свършваха.

Също както Франсис Катрин Къркоуди, която в момента съжаляваше за стореното, защото татко й я бе плеснал доста силно, а после я бе понесъл през поляната на рамо, като чувал с картофи. Накрая я остави да седне на един гладък камък, недалеч от певците и танцьорите, като й нареди да не мърда оттам, преди да дойде да я вземе. Заповяда й също да остане самичка и да се разкае за греховете си.

Но тъй като Франсис Катрин нямаше ни най-малка представа какво значи думата „разкайва“, реши, че не е нужно да се подчинява на тази заповед. Донякъде това бе добре, защото й даде възможност да се съсредоточи върху жуженето на една пчела, кръжаща около главата й.

Джудит видя как бащата наказа дъщеря си и веднага изпита съжаление към смешно изглеждащото момиченце, чието лице бе поръсено обилно с лунички. Знаеше, че на нейно място щеше да реве с цяло гърло и да се оплаква, че чичо й Хърбърт я е плеснал по дупето, но червенокосото момиченце дори не направи гримаса, когато баща му го напляска. Решена да поговори с нея, тя изчака, докато бащата спря да размахва заканително пръст и след като го видя да се оттегля с важна походка, повдигна поли и се затича, заобикаляйки така, че да изскочи иззад скалата.

— Моят татко никога не би ме напляскал — каза наперено Джудит вместо поздрав.

Франсис Катрин дори не обърна глава, за да види кой й говори. Не смееше да отмести поглед от пчелата, която беше кацнала на камъка, близо до лявото й коляно.

Мълчанието й обаче не обезкуражи Джудит.

— Моят татко е мъртъв — обяви тя. — Умрял е още преди да се родя.

— Тогава откъде знаеш дали би те напляскал, или не?

Джудит сви рамене.

— Просто знам, че не би го направил — отвърна тя. — Говориш смешно, сякаш нещо е заседнало в гърлото ти. Така ли е?

— Не — отговори Франсис Катрин. — И ти говориш смешно.

— Защо не ме поглеждаш?

— Не мога.

— Защо не можеш? — попита Джудит. Тя започна да усуква подгъва на розовата си рокличка, докато чакаше отговор.

— Трябва да гледам пчелата — отвърна Франсис Катрин. — Иска да ме ужили. Трябва да съм готова да я убия.

Джудит се наведе по-близо. Забеляза пчелата, която кръжеше около левия крак на момичето.

— Защо не я убиеш още сега?

— Защото ме е страх — призна Франсис Катрин. — Може да не я улуча. Тогава със сигурност ще ме ужили.

Джудит се намръщи и обмисля дилемата цяла минута.

— Искаш ли аз да я убия вместо теб?

— Би ли го направила?

— Може би — отвърна тя. — Как се казваш? — попита, докато събираше смелост да се изправи срещу пчелата.

— Франсис Катрин. А ти?

— Джудит. Как така имаш две имена? Никога не съм срещала някой, който да има повече от едно.

— Все това ме питат — каза Франсис Катрин и въздъхна драматично. — Франсис е името на майка ми. Тя е умряла, докато ме е раждала. Катрин е името на баба ми, и тя е умряла по същия начин. Не е било позволено да ги погребат на свещена земя, защото според Църквата те не са били чисти. Татко се надява, че ще започна да се държа както подобава и когато отида на небето, господ ще чуе двете ми имена и ще си спомни за мама и баба.

— Защо Църквата смята, че не са били чисти?

— Защото са умрели, докато раждат — обясни Франсис Катрин. — Нищо ли не знаеш?

— Знам някои неща.

— А аз знам абсолютно всичко — похвали се Франсис Катрин. — Или поне татко казва, че смятам, че знам всичко. Дори знам как бебета влизат в коремите на майките. Искаш ли да чуеш?

— О, да.

— След като се омъжат, таткото плюе в чашата си с вино и кара майката да отпие голяма глътка. В мига, в който тя преглътне виното, бебето се озовава в корема й.

Джудит изкриви лице при тази странно неприятна информация, но точно когато реши да попита още нещо, Франсис Катрин изскимтя силно. Тя се наведе към нея и също изхленчи. Пчелата бе кацнала на обувката на приятелката й. Момиченцето имаше чувството, че колкото повече се взира в насекомото, толкова по-голямо става то. Всички мисли за бебета и раждане се изпариха от ума й.

— Ще я прогониш ли? — попита Франсис Катрин.

— Приготвям се.

— Страх ли те е?

— Не — излъга Джудит. — Не ме е страх от нищо. Мислех си, че и теб не те е страх.

— Защо?

— Защото не заплака, когато татко ти те напляска — отговори Джудит.

— Той не ме удари силно — обясни Франсис Катрин. — Никога не го прави. А и него го боли повече, отколкото мен. Или поне така казват Гавин и Кевин. Казват също, че татко е обсебен от мен и горко на мъжа, за когото ще се омъжа, когато порасна, защото съм ужасно разглезена.

— Кои са Гавин и Кевин?

— Моите полубратя — отговори Франсис Катрин. — Татко е и техен баща, но от друга майка. Тя е умряла.

— Да не би и тя да е умряла, докато ги е раждала?

— Не.

— Как тогава?

— Просто се е предала — обясни Франсис Катрин. — Така ми каза татко. Сега, ако ще гониш пчелата, аз ще затворя очи.

Тъй като Джудит наистина искаше да впечатли новата си приятелка, реши повече да не мисли за последствията. Вместо това се пресегна и удари пчелата. В мига, в който крилцата на насекомото докоснаха дланта й, тя инстинктивно сви юмрук. След секунда вече плачеше. Франсис Катрин скочи от скалата и помогна на приятелката си по единствения начин, който знаеше — и тя се разрева. Джудит се затича около скалата, плачейки с цяло гърло, като едва успяваше да си поеме дъх. Новата й приятелка тичаше след нея, пищейки също толкова силно, по-скоро от съчувствие и страх, отколкото от болка.

Бащата на Франсис Катрин се появи тичешком от другия край на поляната. Първо хвана дъщеря си и след като тя му разказа какъв е проблемът, хукна след Джудит. Само след две минути момиченцата бяха утешени. Жилото беше извадено и раничката беше покрита със студена влажна кал. Бащата на приятелката й нежно изтри сълзите от бузите на Джудит с края на вълненото си наметало. След това седна на скалата и постави дъщеря си на едното си коляно и Джудит на другото. Досега никой не се бе суетял толкова около нея и Джудит доста се засрами от вниманието, което получаваше. Но въпреки това не отказа утехата и дори се притисна по-близо за още.

— Вие двете сте жалка гледка — обяви бащата, когато момичетата спряха да хълцат, за да могат да го чуят. — Пищяхте по-силно от тромпетите, които известяват началото на игрите за хвърляне на борови колове, и тичахте наоколо като кокошки с отрязани глави.

Джудит не можеше да разбере дали бащата е ядосан или не. Гласът му бе груб, но не се мръщеше. Франсис Катрин се изкиска и затова Джудит реши, че мъжът се шегува с тях.

— Нея много я болеше, татко — сподели Франсис Катрин.

— Сигурен съм — съгласи се той. След това погледна към Джудит, която също вдигна глава, и я похвали. — Много смело от твоя страна да помогнеш на дъщеря ми, малко девойче. Но следващият път се опитай да не хващаш пчелата. Става ли? — Джудит кимна покорно. Таткото на Франсис Катрин погали ръчичката й. — Ама колко си красива само! — възкликна той. — Как е името ти, дете?

— Тя се казва Джудит, тате, и ми е приятелка. Може ли да вечеря с нас?

— Е, това зависи от родителите й — отвърна баща й.

— Баща й е мъртъв — съобщи Франсис Катрин. — Това е много жалко, нали, тате?

— Да, наистина — съгласи се той. Ъгълчетата на очите му се извиха, но той не се усмихна. — И има най-хубавите сини очи, които съм виждал.

— А моите очи не са ли най-хубавите, които си виждал, тате?

— Да, Франсис Катрин. Ти имаш най-хубавите кафяви очи, които някога съм виждал. Наистина.

Франсис Катрин бе толкова доволна от думите на баща си, че присви рамене и се закикоти отново.

— Татко й е умрял още преди да се роди — продължи след малко. Току-що си бе спомнила тази информация и бе сигурна, че баща й ще иска да я чуе.

Той кимна и каза:

— Сега, дъще, искам да пазиш тишина, докато поговоря с приятелката ти.

— Добре, тате.

Той насочи вниманието си към Джудит. Почувства се неловко, защото тя го наблюдаваше много съсредоточено. Бе толкова мъничка и сериозна, всъщност много по-сериозна, отколкото би трябвало да бъде на тази възраст.

— Колко си голяма, Джудит?

Тя му показа четири пръста.

— Тате, виждаш ли? Тя е на моята възраст.

— Не, Франсис Катрин, не е точно на твоята възраст. Джудит е на четири годинки, а ти си вече на пет. Забрави ли?

— Не съм.

Той се усмихна на дъщеря си, след което се обърна отново към Джудит.

— Не се страхуваш от мен, нали?

— Тя не се бои от нищо. Сама ми го каза.

— Замълчи, дъще. Искам да разменя няколко думи с приятелката ти. Джудит, майка ти тук ли е?

Момиченцето поклати глава, после започна да навива на пръст една от светлорусите си къдрици, издавайки, че е нервна, но въпреки това не откъсна поглед от него. Лицето му бе покрито с червена брада и когато говореше мустаците му мърдаха. Прииска й се да може да докосне брадата, за да почувства каква е на допир.

— Джудит? Майка ти тук ли е? — отново попита той.

— Не, мама остана при вуйчо Текел. Двамата не знаят, че съм тук. Това трябва да си остане тайна, защото ако разберат, няма да ми позволят да се върна на фестивала. Леля Милисънт ми го каза.

Щом започна да говори, тя реши да му каже абсолютно всичко, което знаеше.

— Вуйчо Текел казва, че е като мой баща, но всъщност е брат на мама и аз никога не седя в скута му. Не бих го направила, дори и да можех, но тъй като не мога, това е без значение, нали?

На бащата на Франсис Катрин му бе трудно да проследи обяснението, но дъщеря му нямаше никакъв проблем с това, а беше и доста любопитна.

— Защо нямаше да го направиш, ако можеше? — попита тя.

— Неговите крака са счупени.

Франсис Катрин възкликна.

— Тате, това не е ли жалко?

Баща й въздъхна. Едва успяваше да следи разговора.

— Да, със сигурност — съгласи се той. — Сега, Джудит, щом майка ти е вкъщи, ти как се озова тук?

— Със сестрата на мама — отвърна Джудит. — Живеех с леля Милисънт и чичо Хърбърт през цялото време, но мама вече не ми позволява.

— И защо така? — поинтересува се Франсис Катрин.

— Защото ме чу да казвам на чичо Хърбърт „татко“. Беше наистина бясна и ме удари по главата. После вуйчо Текел ми каза, че трябва да живея с него и с мама през следващите шест месеца, за да знам на кого принадлежа и че леля Милисънт и чичо Хърбърт ще трябва да живеят без мен. Точно това каза Текел. Мама не обича да съм далеч дори за половин година, но тъй като вуйчо Текел не беше започнал още да пие, тя знаеше, че ще запомни какво е казал. Той винаги помни, когато не е пиян. Мама отново беше много ядосана.

— Майка ти е била бясна, защото си щяла да й липсваш през тези шест месеца? — попита Франсис Катрин.

— Не — прошепна Джудит. — Мама казва, че създавам само грижи.

— Тогава защо не иска да заминаваш?

— Тя не харесва чичо Хърбърт — отвърна Джудит. — Заради това се противи.

— А защо не го харесва — поиска да узнае бащата на Франсис Катрин.

— Защото е роднина на „проклетите“ шотландци — избъбри Джудит, повтаряйки думите, които майка й бе изричала безброй пъти. — Мама казва, че дори не трябва да разговарям с тях.

— Тате, аз проклета шотландка ли съм?

— Не, разбира се.

— Ами аз? — попита Джудит с разтревожен глас.

— Ти си англичанка, Джудит — обясни бащата на приятелката й.

— Проклета англичанка ли?

Мъжът изглеждаше видимо раздразнен.

— Никой не е проклет! — настоя той. Понечи да каже още нещо, но неочаквано избухна в смях и големият му корем започна да се тресе. — Ще е най-добре да запомня, че не бива да казвам нищо пред вас двете, ако не искам да го повторите.

— Защо, тате?

— Няма значение.

Той се изправи, хванал дъщеря си в едната ръка, а Джудит с другата. Двете момиченца изпищяха развълнувано, когато се престори, че ги изпуска.

— Най-добре да намерим леля ти и чичо ти, преди да са се притеснили. Джудит, покажи ми къде е вашата палатка?

Детето веднага се изплаши. Не можеше да си спомни къде е палатката им. А тъй като все още не познаваше цветовете, нямаше как и да я опише на бащата на Франсис Катрин.

Опита се да не заплаче и прошепна със сведена глава:

— Не помня.

После го зачака да избухне. Помисли, че ще й се развика, задето е невежа, както правеше вуйчо Текел, когато беше пиян и ядосан, затова че е сторила нещо по невнимание.

Но бащата на Франсис Катрин не се ядоса. Тя повдигна лице, за да го погледне, и съзря усмивката му. Страховете й напълно изчезнаха, когато й каза да не се тревожи, защото той обеща да открие роднините й.

— Ще им липсваш ли, ако не се върнеш? — попита Франсис Катрин.

Джудит кимна.

— Чичо Хърбърт и леля Милисънт ще плачат за мен — каза тя на приятелката си. — Понякога ми се иска те да ми бяха мама и татко. Наистина ми се иска.

— Защо?

Джудит сви рамене. Не знаеше как да го обясни.

— Няма нищо лошо в това да желаеш нещо — успокои я бащата на Франсис Катрин.

Джудит бе толкова доволна от одобрението му, че склони глава на рамото му. Топлината му стопли бузата й. Миришеше на гора. Помисли си, че той вероятно е най-добрият татко на света. И тъй като не я гледаше, реши да задоволи любопитството си. Пресегна се и докосна брадата му. Косъмчета погъделичкаха пръстите й и тя се разкиска.

— Тате, харесваш ли новата ми приятелка? — попита Франсис Катрин, докато пресичаха поляната.

— Разбира се, че я харесвам.

— Може ли да я задържим?

— В името на… Не, не може да я задържим. Тя не е бездомно кученце. Но може да бъдете приятелки — побърза да добави, преди дъщеря му да възрази.

— Завинаги ли, татко?

Тя зададе въпроса на баща си, но получи отговор от Джудит, която прошепна срамежливо:

— Завинаги.

Франсис Катрин се пресегна през гърдите на баща си и хвана ръката й.

— Завинаги — закле се и тя.

 

 

И така започна всичко.

От този момент нататък двете момиченца станаха неразделни. Фестивалът продължи цели три седмици, тъй като постоянно прииждаха воини от различни кланове и състезанието бе насрочено за последната неделя на месеца. Джудит и Франсис Катрин обаче не му обърнаха особено внимание. Бяха заети да разкриват тайните си една на друга. Приятелството им беше най-доброто, което би могло да съществува. Франсис Катрин най-после бе намерила някой, който иска да я слуша, а Джудит откри някой, който иска да говори с нея.

И двете обаче се оказаха истинско изпитание за търпението на роднините си. Франсис Катрин бе започнала да използва „проклет“ след всяка своя втора дума, а Джудит използваше думата „жалко“ дори още по-често. Един следобед, когато се предполагаше, че трябва да спят следобедния си сън, те взаимно си отрязаха косите. Щом леля Милисънт видя какво са сторили, започна да пищи и не се успокои, докато не им нахлупи бели шапчици, за да скрие гледката. Беше бясна и на чичо Хърбърт, тъй като се предполагаше, че той трябва да наглежда момичетата и вместо да се чувства засрамен, задето не е предотвратил катастрофата, се хилеше като умопобъркан. Тя го накара да ги отведе през поляната до камъка за наказание, където да се разкаят за срамното си поведение.

Момичетата наистина доста помислиха, но не върху поведението си. На Франсис Катрин й хрумна прекрасната идея и Джудит да има две имена, точно като нея. Отне им доста време, докато измислят името Елизабет. Решиха Джудит да се превърне в Джудит Елизабет и да отказва да отговаря, ако не я наричат и с двете й имена.

Измина цяла година преди да се срещнат отново, но те се държаха така, сякаш са се разделили преди няколко часа. Франсис Катрин нямаше търпение да остане насаме с Джудит, защото бе открила нов изумителен факт, който трябваше да сподели с приятелката си. Беше разбрала, че все пак не е нужно жената да бъде омъжена, за да има дете. Знаеше го много добре, защото една от жените в клана Къркоуди носеше бебе в корема си, а не беше омъжена. Момиченцето сподели шепнешком, че някои от по-старите жени започнали да замерят горката жена с камъни, но татко й ги накарал да спрат.

— А хвърляха ли камъни по мъжа, който се е изплюл в питието си? — поинтересува се Джудит.

Франсис Катрин поклати глава.

— Жената не каза кой го е направил — отвърна тя.

После Франсис Катрин продължи, като заключи, че всичко било съвсем ясно. Щом пораснала жена пие от чашата на мъж, дори и да не й е съпруг, тя щяла да се сдобие с бебе, което ще расте в корема й. Накрая накара Джудит да обещае никога да не прави нещо подобно. Джудит, от своя страна, накара и Франсис Катрин да обещае същото.

В последвалите години спомените на Джудит станаха доста неясни и й бе трудно да проумее защо шотландците и англичаните се мразят. Знаеше много добре, че майка й и вуйчо Текел мразят шотландците, но предполагаше, че е просто защото не ги познават. Нали омразата, в повечето случаи, бе предизвикана от невежество. Или поне така твърдеше чичо й Хърбърт. А тя вярваше на всяка негова дума. Той бе толкова мил и любящ, че когато Джудит предположи, че Текел и майка й никога не са били в компанията на шотландското семейство за по-дълго време и за това не разбират колко добри и сърдечни хора са те, чичо й Хърбърт я бе целунал по челото и й бе казал, че вероятно това е самата истина.

Но по тъгата в очите му, момичето бе разбрало, че той се съгласява с нея само за да й достави удоволствие и да я предпази от ненужните предубеждения на майка й.

Когато стана на единадесет години и бе на път за фестивала, Джудит разбра истинската причина майка й да мрази шотландците. Оказа се, че всъщност самата тя се бе омъжила за такъв.