Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nearly-Weds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джейн Костело. Почти женени

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-260-936-0

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Американската култура до такава степен бомбардираше нас, англичаните, че понякога бе невъзможно да гледаш на Щатите като на чужда държава. И въпреки това в мига, когато излязох от самолета, летище „Кенеди“ не би могло да ми се строи по-чуждо, дори ако се намираше в най-отдалечения край на Юпитер. Размотавах се из фоайето, като се опитвах да не се взирам прекалено продължително в таблата с информация за полетите, докато на лицето ми е изписан безнадежден израз, за да не създам у някого впечатлението, че не знаех какво правя и че бях заобиколена от непознати гледки и звуци: произношения, в сравнение с които собствените ми гласни звучаха толкова британски, че се чувствах като човек, който се явяваше на прослушване, за да чете новините по Би Би Си през 1953 година; думи в езика, които знаех, че означават пелени, мобилни телефони, майки, пощенски кодове[1], но никога не бях използвала. Стоях насред кипяща и крещяща вихрушка от заведения за бързо хранене, която, от една страна, ми причиняваше световъртеж от вълнение, а от друга, ме караше да копнея за място, където продават вкусни пирожки с месо и чай, запарван в продължение на няколко дни, за да бъде достатъчно силен.

Донякъде изпитах това усещане, когато разговарях с новите си работодатели по телефона миналата седмица. Бях на път да стана бавачка на дъщерите на Джош и Карън Оукърблум: Самър (на три години и половина) и Кати (на две). Семейство Оукърблум управляваха собствената си компания за недвижими имоти, която се намираше в покрайнините на град Каламазу, щата Мичиган, които бяха крайната ми цел и звучаха прелестно. Наистина прелестно. И колкото и да не бе за вярване, звучаха американски.

Карън толкова се стараеше да подчертае колко развълнувани бяха със съпруга си за това, че щяха да ме приемат в дома си — мен, „истинска английска бавачка“.

На всичкото отгоре щях да имам собствена кола (СУВ, и благодарение на Гугъл вече знаех, че името няма нищо общо с филтрите в лосиона за тен), от мен нямаше да се очаква да върша каквито и да е домашни задължения (те си имаха персонал) и ме поканиха да ида на почивка с тях на Бермудските острови следващия месец изцяло на техни разноски.

Усетих, че телефонът ми вибрира. Бях получила ново съобщение от агенцията „Английски супер бавачки“, в която се бях регистрирала. Очевидно бяха много добри, най-бързо разрастващата се английска агенция в Америка, въпреки че, съдейки по избора им на име, цялостното представяне не беше сред силните им страни.

„Това е съобщение за Зоуи Мур — звучеше гласът на Маргарет, леко изкуфялата секретарка, с която се занимавах през последните няколко седмици. — Зоуи, ужасно съжалявам, но има промяна в плана. Моля те да ми звъннеш, когато ти се удаде възможност, и най-важното — нека това стане, преди да се прехвърлиш на другия самолет“.

Последва дълъг разговор, по време на който се опитвах да не звуча прекалено ядосано. Оказваше се, че вече няма да пътувам за Каламазу. Сега трябваше да се отправя към Хоуп Фолс[2], разположен близо до Бостън. Това означаваше, че няма да живея с Карън и Джош, нито да карам техния джип, нито да ида на Бермудските острови. Хоуп Фолс? Я го повторете пак.

Заминавах при госпожа Р. Милър, самотна майка, за да се грижа за двете й деца — Руби, която бе почти на шест години, и Самюел, който току-що бе навършил три. Очевидно в последния момент бе настъпила промяна в плана. Карън и Джош вече си имаха бавачка — някакво момиче от графство Съри, което е било при тях миналата година. Изведнъж тя се оказала свободна, след като се споразумели да увеличат заплатата й.

Сграбчих раницата си и се насилих да си придам изражение, ала Телма и Луиз, за да си напомня, че бях силна, уверена и независима жена, която е щастлива да живее на ръба и да променя плановете си в случай на нужда, дори когато това означава, че Бермудските острови отпадат.

Отправих се към един магазин, за да си купя бутилка вода, и когато стигнах до касата, за да платя, продавачката — афроамериканка с пищни пропорции — ме дари със сияеща усмивка.

Не, не. Не бях точна. Определението „усмивка“ направо бледнееше. Това си беше ухилване, което човек можеше да очаква от жена, която току-що бе отслабнала шест килограма или бе спечелила от лотарията, или пък бе открила най-великолепния чифт обувки… на разпродажба.

— Госпожо, пътувате към някое приятно място, нали? — сияеше тя.

— О, да — Бостън. По работа. — Стараех се отговорът ми да звучи неясно за останалите от опашката, за да решат, че съм някой адвокат в отпуска, който защитава човешките права и се е запътил да анулира една-две съдебни грешки.

— Охо, Бостън! Е, пожелавам ви да си изкарате страхотно.

— Не се и съмнявам. Благодаря.

Взех бутилката, която тя ми подаде, и се опитах да я пъхна в раницата си, преди да се отместя от опашката. Но връзката не помръдваше. Освободих ръцете си, като натиках портмонето в устата си, а после се опитах да мушна бутилката в предния джоб. Но и така не се получаваше. Както и да е, не беше никак лесно. Тъпчех и опъвах и бях на път да напъхам бутилката в чантата, когато смутено почувствах, че опашката нараства.

Жената зад мен пуфтеше и въртеше очи, когато най-сетне отворих със замах задния джоб и мушнах бутилката, след което се изправих негодуващо.

Точно в този момент закопчалката на портмонето ми, което все още стисках със зъби, направо оживя. То рязко се отвори, монетите започнаха да летят във всички посоки, сякаш бълвах монети от по две пенита. Жената зад мен изглеждаше така, сякаш бе загубила воля за живот. Други се втурнаха напред, за да ми помогнат, докато драпах наоколо и тромаво се опитвах да събера парите си. Лицето ми стана моравочервено.

— Ъъъ… благодаря, о, съжалявам… аз такова, много благодаря, ъъъ… съжалявам — бръщолевех аз. Искаше ми се да избягам. Стиснах празното портмоне между коленете си и закуцуках. Ръцете ми бяха пълни с монети, пластмасови банкови карти и раницата. Насилих се да не обръщам внимание на сдържания кикот.

— Приятен ден, госпожо. — Продавачката се провикна след мен, докато изчезвах зад ъгъла, и се надявах, че щеше да разбере защо не й отговорих.

Бележки

[1] Става дума за лексикални разлики между британския и американския английски и по-точно думите: diapers, cell phones, mommies, zip codes — американските еквиваленти на: nappies, mobile phone, mums, postal codes. — Б.пр.

[2] Hope Falls (англ.) — игра на думи, в буквален превод името на града означава „надеждата пропада“. — Б.пр.