Джейн Костело
Почти женени (77)

Глава 76

Трябваше само да докосна рамото на Раян, и той се размърда.

— Хей! — измърмори. — Надявах се, че ще промениш решението си. Явно вече не мога да изкарам нощта без теб.

Седях на крайчеца на леглото му. Бях напълно облечена. Трябваше му само секунда, за да го забележи. Седна и потърка очи.

— Какво има? Станало ли е нещо?

— Не — прошепнах аз. — Аз просто…

— Защо си облечена? — попита объркано той.

— Раян, у дома възникнаха някои проблеми, които трябва да реша — казах му аз. — Случиха се няколко неща и аз трябва… ами трябва да се погрижа за тях.

— Добре — промълви той бавно и сложи ръката си върху моята. — Има ли нещо, с което мога да помогна?

— Не — отвърнах аз. — Просто трябва да се прибера. При това бързо.

Изразът на лицето му се промени — явно беше осъзнал какво става.

— Сега ли ще тръгваш?

Преглътнах и му казах:

— След няколко часа има полет. Не можах да повярвам, че имаха свободно място, като се има предвид, че Коледа е съвсем скоро, но имаха и бях длъжна да се възползвам. Едва ли ще има друга възможност преди двадесет и шести декември. Сигурна съм.

Той се втренчи в мен и усетих, че трябва да му дам някакво обяснение.

— Майка ми не е много добре — издърдорих аз. Изпитах вина заради това, че използвах хипохондрията на майка си като извинение.

— Сериозно ли е?

— Н-не мисля — измърморих аз, — но вероятно трябва да се прибера у дома, за да се уверя и… — Извадих един плик от задния си джоб. — Това трябва да обясни някои от нещата, Раян — казах му аз. Подадох му го, а той го взе, като не откъсваше поглед от мен. — Нещо се случи преди да дойда тук, нещо, което не желаех да обсъждам с никого. Така и направих. Никой не знае. Всичко беше прекалено, прекалено болезнено. Но се надявам, че когато го прочетеш, ще разбереш.

Той погледна към писмото и попита:

— Зоуи, нали ще се върнеш?

Прехапах устни.

— Оставила съм съобщение в агенцията за детегледачки. Помолих ги да ми изпратят заместница възможно най-скоро. Така че каквото и да се случи, няма да останеш без човек, който да се грижи за децата.

— Зоуи — намръщи се той, — не става въпрос за грижите за децата. За бога!

В очите ми бликнаха сълзи.

— Чувствам се ужасно, защото няма да мога да се сбогувам с Руби и Самюел — продължих аз, като се престорих, че не съм го чула. — Моля те, ще ги целунеш ли от мен и ще им кажеш ли, че ще им се обадя при първа възможност? На тях също съм им написала писмо. Коледните им подаръци са в шкафа до леглото ми, но за съжаление нямах време да ги опаковам, но…

Несвързаните ми приказки започваха да се изчерпват и исках да изчезна оттук, преди сълзите ми да рукнат неудържимо.

Канех се да си тръгна, когато Раян застана на колене върху леглото и сграбчи ръката ми. После обгърна лицето ми с ръце и ме целуна така, както винаги го правеше — нежно, страстно и красиво.

Знаех, че това беше последният път, в който се целувахме по подобен начин, и тази мисъл ме съкруши. Въпреки това, което бе казала Фелисити. Въпреки това, което бях видяла Барбара да прави с него. Въпреки че обичах Джейсън толкова много.

Следващото нещо, което усетих, бе, че сълзите се стичаха по страните ми и не можех да спра да го целувам, независимо от това, че устата ми беше подута, а кожата ми мокра.

Накрая успях да се отдръпна.

— Съжалявам — заотстъпвах към вратата и откъснах поглед от обърканото му лице. — Наистина съжалявам.

 

 

Когато слязох на долния етаж, таксито чакаше отвън с работещ двигател. Затворих вратата след себе си, вдигнах чантата си и се изненадах от тежестта й. Имах чувството, че влача мъртвото тяло на огромен як.

Когато стигнах до градината пред къщата, погледнах към стаята на Руби и Самюел и стомахът ми се преобърна. Само се молех бележката, която им бях оставила, да ги убеди, че щяха да ми липсват отчаяно. Тези две великолепни деца, които никога нямаше да забравя, независимо от това как щеше да се развие животът ми.

Сетих се как ги прегръщах сутрин, меката им бебешка кожа беше топла и сладка като прясно изпечени бисквити, а очите им бяха изпълнени с енергия и въодушевление. Молех се да не се разстроят прекалено много, когато се събудят и открият, че не съм там. Наистина не можех да понеса мисълта, че щях да ги разстроя. И въпреки това, някак си усещах, че щяха да се почувстват точно така. Тези две дечица, които вече бяха загубили майка си, а сега губеха…

Усетих как в гърлото ми заседна твърда буца. Опитвах се да сдържа напиращите сълзи. Сграбчих куфара си и си казах да не се държа като глупачка. За бога, та аз бях само тяхна бавачка, а не майка им.

Поколебах се. „О, Зоуи, дали постъпваш правилно?“

Нямах абсолютно никаква представа.

Таксиметровият шофьор излезе и се опита да ми помогне да сложа куфара в багажника. Макар че и двамата се заехме с него, той се оплака, че замалко не е получил херния.

— Летището, нали? — предположи той, когато се тръшнах на задната седалка.

— Да.

— Отивате си у дома за Коледа? — попита той, докато излязохме на централния път.

— Отивам си у дома завинаги.

— Ооо! — изпъшка той. — Искате да кажете, че добрият стар Бостън не успя да ви влезе под кожата и да ви накара да останете тук?

— Знаете как е — отвърнах аз. — Хората са казали: „Дом, сладък дом“.

— Да, да. Е, откъде сте?

— Ливърпул — казах му аз. — Англия.

— Ливарпууул — повтори той. Не можех да не си помисля, че акцентът му нямаше нищо общо с моя и много повече напомняше на далечен африкански диалект.

— „Бийтълс“ не бяха ли оттам?

— Точно така.

— Преди жена ми си падаше по Ринго Стар.

— Наистина ли? — отвърнах аз.

Той продължи да говори монотонно, но аз не успях да се насиля да го слушам. Единственото, за което можех да мисля, бе вкусът на устните на Раян и усещането от неговите ръце по кожата ми.

 

 

Полетът мина без особени събития. Най-вълнуващото, което се случи, бе, че няколко часа след излитането, когато приключих със закуската си, започнах да се забавлявам, като натрупах на куп пластмасовата чаша, кутиите, приборите и пакетчетата с подправки. Когато свърших, всеки един предмет беше чист, спретнат и добре закрепен върху подноса.

Когато го подадох на стюардесата, върху него издрънчаха празна кутийка от кисело мляко, пластмасова вилица и неотворен натурален сок.

— О, божке! Толкова съжалявам — ломотеше съседката ми, докато се навеждаше, за да събере падналите предмети. — Наистина, наистина. О, божке!

Тя беше на около двадесет и пет години, с маслинена кожа и къса нестандартна прическа.

— Олеле! — измърмори тя, докато се опитваше да се пресегне към празното място между сгъваемите ни масички, за да вземе лъжицата си, и едва не си изкълчи рамото.

— Хей, аз ще я взема! — казах й и сгънах масичката си. Когато се наведох, за да вдигна лъжицата, долових полъх на комбинация от седем парфюма от безмитната зона, от които можеше да ти се завие свят.

След като лъжицата бе поставена благополучно в количката на стюардесата, съседката ми се облегна на седалката си и издуха един кичур коса от лицето си.

— Благодаря ви — усмихна се тя смутено.

— Няма проблем — подсмихнах се леко.

— За първи път напускам Щатите — сподели тя.

— Наистина ли? — отвърнах аз, като се стараех да изглеждам учудена.

— Ще пътувам в продължение на година. Първата ми спирка е Манчестър. Семейството на баща ми е там. Уговорена ми е работа. Знаете как стоят нещата.

— Е, радвам се за вас — отвърнах искрено. — Надявам се, че ще ви хареса. Наистина.

— Благодаря. Хей, предполагам, че не знаете дали ми трябва някой от тези? — попита тя, размахвайки имиграционния формуляр. — Малко по-рано взех един, но нямам представа дали трябва да го попълня.