Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nearly-Weds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джейн Костело. Почти женени

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-260-936-0

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Въпреки крехката си възраст, Самюел обичаше да ми помага с домакинската работа. Харесваше тези занимания почти толкова, колкото баща му ги ненавиждаше. Бяха изминали близо два месеца, откакто бях в Америка, и задълженията ми не бяха толкова много, колкото когато пристигнах, благодарение на новата ни чистачка Дария (очевидно са имали няколко, преди да пристигна — почти толкова много, колкото и детегледачките). Но без значение дали ми помагаше да извадя съдовете от миялната машина, да избърша пода след вечеря или да разчистя ниската маса, след като бяхме рисували, той се нахвърляше на всяка работа с огромен ентусиазъм. Имаше още какво да се желае по отношение на уменията му, но това едва ли бе от значение.

Всичко започна преди няколко седмици, когато предизвиках Самюел да подреди играчките си по-бързо от сестра си, а после се отдръпнах, за да наблюдавам с учудване как се отразява едно незначително състезание на детската мотивация. И двамата тичаха из всекидневната и подреждаха нещата така, сякаш бяха обсебени от духа на Мистър Пропър.

Най-новото любимо занимание на Самюел бе да изпразва пощенската кутия пред къщата, когато пристигнеха писмата. Явно всеки ден се сещаше за това преди Руби и ме умоляваше да му позволя да изтича навън, да се спусне надолу по стълбите, да се повдигне на пръсти, за да може да я стигне и да я отвори.

Тази сутрин, когато дотича обратно в къщата, ръчичките му бяха пълни с куп писма, повечето от които бяха реклами, каталози и листовки за неща, които никой не желаеше, но имаше и няколко сметки. На пръв поглед явно нямаше писмо за мен, но не бях учудена. По-голямата част от кореспонденцията ми се осъществяваше чрез електронната поща, което бе много по-бързо и практично. Единственият недостатък беше, че прекарвах по-голямата част от деня, чудейки се дали Джейсън не ми е пратил имейл. Когато първоначално пристигнах тук, не можех да спра да влизам в пощата си при всеки един удобен случай с разтуптяно сърце, което се успокояваше в мига, когато осъзнаех за пореден път, че няма и думица от него.

Тъкмо бях започнала да овладявам този импулс, когато ми бе позвънил. Оттогава насам влизах в пощата си с треперещи ръце и чело, обляно от пот. Беше безсмислено, защото единствените имейли, които получавах, бяха от майка ми.

Докато преглеждах писмата, открих един плик най-отдолу в купчината, който привлече любопитството ми само заради това, че нямаше нито име, нито адрес. Беше от хартия с изключително добро качество, но като изключим това и липсата на подател, нямаше никакви други отличителни черти.

Реших, че това бе поредната реклама, и го отворих, за да извадя съдържанието му. Но в мига, в който мярнах листа, разбрах, че не бе реклама и че не бях желаният получател.

— Зоуи, какво е твоето писмо? — попита Самюел.

— Ами… от татко ми е — излъгах аз и се изчервих издайнически.

— Може ли да ми го дадеш? — попита той и се протегна.

— Ооо, не, не мисля, че това е добра идея.

— Искам писмо.

— Съжалявам, Самюел, миличък, няма да го получиш. Какво ще кажеш да направим нещо друго? Хайде, какво би искал да направим?

В очите му светна безочливият блясък на човек, който бе съзрял удобния момент.

— Мога ли да гледам „Спондж Боб“? — попита той и се усмихна обнадеждено.

— Защо не? — отвърнах аз и го поведох към вратата.

Изглеждаше толкова учуден, че бях сигурна, че вече се чудеше дали няма да е добре да попита и за огромна кутия сладолед и пуканки.

Сега, когато знаех, че писмото не беше за мен, щеше да бъде неразумно да продължа да го чета. Това беше дяволски дразнещо, защото, съдейки от това, което бях успяла да съзра, съдържанието му не би могло да е по-пикантно, дори да беше произведено от най-известната консервена компания „Дел Монте“.

Насочих се към антрето с искреното намерение да сгъна писмото, да го върна в плика и да го оставя на масата, за да изчака истинския си получател.

Проблемът бе, че докато се опитвах да го направя, бях атакувана от банда въстанали мозъчни клетки, които се бяха разположили нейде из главата ми и от време на време ми устройваха засади.

Именно те ме принудиха насила да си купя и излапам шоколадовите десертчета, при условие че няколко часа по-рано се бях заклела да спазвам строга микробиотична диета, която бе любимата на Гуинет Полтроу.

Именно същите мозъчни клетки ме поведоха с маршова пъпка към магазините и ме заставиха да използвам картата си „виза“ за нов чифт обувки с каишки, с които със сигурност щях да надвиша кредитния си лимит и нямаше да паснат на нито една дреха в гардероба ми.

Именно тези мозъчни клетки бяха отговорни за всичките ми добросъвестни решения, сред които безспорно беше и това да се промъкна в единия ъгъл на антрето с писмото на Раян, за да мога да го прочета.

„Скъпи Раян,

Изминаха седмици, откакто ти писах за последен път, и трябваше да призова цялата си воля, за да не ти пиша отново досега. Предполагам, че има основателна причина, поради която не си отговорил на първото ми писмо. Не знам каква би могла да е тя, но съм готова да не я подлагам на съмнения.

Във вторник те видях в града. Имаше работен обяд с някого в онзи нов ресторант на улица «Бойлстън». Бях така изкушена да вляза и да те поздравя, но тогава не бях сама и затова не успях.

Носеше черната риза, в която те харесвам толкова много. Не можах да не забележа. Раян, както винаги съм казвала, тъмните цветове наистина ти отиват. Те подчертават цвета на удивителните ти очи.

Вероятно вече се чудиш каква е целта на това писмо. И аз самата донякъде се чудя. Предполагам, че просто имах нужда да се свържа с теб и да повторя това, което казах и миналия път. Да се докосна до теб и да те помоля да не ме пренебрегваш. Не, не да те помоля. Нима моля? Това наистина не е в стила ми. Но смятам, че знаеш това.

Раян, има толкова много неща, които все още не знаеш за мен. Това, което започнахме, беше само началото. Началото на нещо красиво, ако, разбира се, му позволиш да се случи. Моля те, Раян, послушай сърцето и разума си. Дълбоко в себе си знаеш, че когато сме заедно, е страхотно. Любими, просто недей да правиш най-голямата грешка в живота си, като отказваш да го признаеш.

Вечно твоя, Жулиет.

Целувки!“

— Зоуи, може ли да прочета писмото ти? — попита Руби.

Подскочих и го скрих зад гърба си, съзнавайки, че едва ли щях да изглеждам по-подозрително, дори да бях дегизирана с изкуствена брада и очила.

— Ъъъ… не. Това е просто една сметка — отвърнах аз.

— Каза на Самюел, че е от баща ти. Чух те.

— Така е — изчервих се аз. — Баща ми се казва Бил[1]. Просто смятам, че ще ти се стори скучно. Това е всичко.

— Каза ми, че се казва Гордън — добави тя.

— Все едно живея с детектива Поаро — въздъхнах аз. — Виж, писмото е лично за мен. Ясно? Съвсем просто е. И бих искала поне този път да го запазя за себе си. Нали няма проблем?

— Любовно писмо ли е? — ухили се тя. — Хайде, Зоуи, любовно писмо е, нали?

— Не! — отсякох аз, клатейки глава в престорено раздразнение. — Съвсем не.

Е, това бе наполовина истина.

Бележки

[1] Игра на думи: bill (от англ.) — сметка, фактура. — Б.пр.