Джейн Костело
Почти женени (40)

Глава 39

— Е, какво ще кажеш — дали тази вечер се оказа толкова ужасна, колкото си мислеше? — попита Раян. Той се усмихваше, но останах с впечатлението, че за пръв път го беше грижа как щях да отговоря.

— Никога не съм казвала, че ще е ужасна — отвърнах аз.

— Нямаше нужда да го правиш — добави той. — Реакцията ти този следобед беше достатъчна, че да комплексира всеки мъж.

— Не мисля, че съм изложена на подобна опасност. — Не успях да сдържа забележката си.

Либидото ми се беше повишило изключително много, докато седяхме с Раян сами на масата и наблюдавахме хората на дансинга. Светлините бяха приглушени, а масата представляваше истинска сцена на опустошение след приключването на вечерята. Безукорно бялата покривка сега беше покрита с петна от червено вино и парченца бри, които бяха паднали от дъската, на която ни сервираха сирената.

Седяхме само на няколко сантиметра един от друг. Раян беше свалил смокинга си. Все още носеше папийонка, но я бе разхлабил. Играеше си с етикета на една празна бутилка „Шабли“. Светлините от дансинга пробягваха по лицето му и разкриваха черти, които никога преди това не бях забелязвала. Сянката от белег близо до лявото му око. Мъничка бенка — точно над челюстта му.

Бях изпила доста чаши с вино. То се плискаше в кръвта ми и хормоните ми сякаш се задействаха мълниеносно всеки път, когато ръката му случайно докоснеше моята.

— Ще излъжа, ако ти кажа, че не се почувствах като риба на сухо — продължих аз. — Ами виж ме! Не бих казала, че съм много опитна в подобни събития.

— За твое сведение, не мисля, че някой би се досетил — увери ме той. — А освен това има ли някакво значение?

— Предполагам, че не. Обаче понякога все още се чувствам като идиот.

Той поклати глава презрително.

— Слушай. Помня една от първите вечери, на които присъствах, когато бях новак в този бизнес. Бях облечен в най-смешния смокинг, който можеш да си представиш. Беше ми го заел един приятел на баща ми. Беше поне с два номера по-малък и крачолите стигаха до средата на прасеца ми. Бях убеден, че дори и Уди Алън щеше да се измъчи, докато се напъха в него, а какво оставаше за мен.

Не можах да сдържа смеха си.

— Обаче можеше и да е по-зле. Последвах съвета на моя приятел и пъхнах един карамфил в бутониерата си.

— Карамфил ли? — изкисках се аз.

Той кимна.

— Хората сигурно щяха да си помислят, че съм се загубил и идвам от някое сватбено тържество.

— Явно приятелят ти не е бил експерт.

— Беше механик — добави той. — Въобще не знам защо бях решил да го послушам. И все пак всички ние трябва да се научим някак си. Не съм израснал в свят, пълен с шикозни партита и петзвездни хотели. По онова време това беше ново за мен.

— О! — възкликнах изненадано. — А в що за свят си израснал?

Не знам защо, но си бях представяла, че Раян е човек, получил солидното възпитание на средната класа. Предполагах, че е бил богато дете, израснало в квартал, подобен на този, в който живееше сега. Очевидно бях грешала.

— Роден съм и съм отгледан в провинцията — обясни ми той. — Баща ми, когато все още беше при нас, работеше във ферма, а майка ми — в бакалия.

— Когато все още е бил при вас? — попитах аз.

— Те се разведоха, когато бях на десет. Но така беше по-добре, защото никога не съм се разбирал с него. Никой не се разбираше с него. Той беше грубиянин, на майка ми й беше по-добре сама.

— Значи се разбираш с нея?

— Разбирах се — поправи ме той. — Тя вече не е между нас. Но да, за да отговоря на въпроса ти. Тя беше мила, любяща и много трудолюбива. Беше страхотна майка във всяко едно отношение.

— Преди колко време е починала? — попитах колебливо.

Той започна да изучава етикета на бутилката.

— Почина, когато бях на двадесет и една, от рак на белия дроб.

— Съжалявам — прошепнах аз доста нескопосано.

Той сви рамене.

— Щеше ми се да бе доживяла завършването ми на колежа.

Нищо чудно, че очите на Раян винаги изглеждаха толкова тъжни. Той бе преживял много повече разочарования през живота си от всеки друг.

Обърна се и усети, че го наблюдавам. Изчервих се и посегнах към бутилката с минерална вода. Докато отвъртах капачката, за да си сипя в чашата, осъзнах, че бе празна.

— Как е станало така, че синът на един работник във ферма се е озовал в колеж? — добавих аз. — От това, което съм чувала, знам, че тук е ужасно скъпо.

— Така е, ако сравняваме таксите с тези във Великобритания — призна той. — Нали не греша, като казвам, че при вас обучението не се заплаща?

— Днес не е така — казах му аз, — но това при нас е нищо в сравнение със скъпото обучение тук.

— Така е. Е, бях един от късметлиите, които спечелиха стипендия. Работих упорито, имах хубави оценки и… ами да, формулата е проста. Ето ме тук.

— Обзалагам се, че майка ти наистина щеше много да се гордее с теб — обадих се аз.

— Надявам се да е така.

— Братя или сестри?

— Не, единствено дете съм.

— Аз също — промълвих.

— Сериозно? — изненада се той. — Не знам защо, но си представях, че имаш купища братя и сестри.

— Купища? — засмях се аз.

— О, ами, че са страшно много — отвърна той и се усмихна. Стомахът ми се преобърна — винаги когато се усмихваше, се чувствах по този начин. Не знаех каква бе причината, може би защото цялото му лице се оживяваше; може би защото се получаваше толкова рядко.

— Сигурно защото с това си изкарваш прехраната — продължи той. — Представях си те като хлапето, което винаги се е грижело за останалите деца, докато сте били малки.

— Не. Съжалявам, че ще разбия илюзиите ти — отвърнах аз. — А може би това щеше да ми се отще.

— Правилно — съгласи се той. — Значи щом си единствено дете, това означава, че и ти си като мен — разглезена, социално доминираща и задоволена.

— Моето обяснение е — интелигентна и съвестна.

— Наистина ли? — засмя се той. — Трябва да го запомня. Наливаше ми нова чаша вино, когато изведнъж разбрах колко много се забавлявах, докато си говорех с него. Когато пожелаеше, можеше да бъде много повече от готино тяло и чифт искрящи очи. Беше мил. Беше забавен. И ако оставехме на страна привлекателния външен вид, той беше един от най-харизматичните мъже, които някога бях срещала. Чудех се защо не можеше да е такъв през цялото време и изведнъж се спрях. Вероятно така беше по-добре. Един господ знае как щях да се оправя иначе.

И този момент ми хрумна и нещо друго. Не се бях сещала за Джейсън през цялата вечер.