Джейн Костело
Почти женени (74)

Глава 73

Затътрих се обратно и се смесих с хората в претъпкания вестибюл, докато не се натъкнах на Труди. Тя, Руби, Самюел, Емон и Андрю пееха толкова фалшиво „Тиха нощ“, че бях удивена как тъпанчетата на всички гости бяха останали незасегнати.

— Ще погледаш ли Руби и Самюел малко по-дълго? — попитах аз и се учудих на треперещия си глас. — Трябва да се поразходя.

— Разбира се — кимна тя. — Случило ли се е нещо?

— О, нищо. Чувствам се леко замаяна след падането. Малко свеж въздух може би ще ми се отрази добре.

Тръгнах през стаите на къщата, изпитвах клаустрофобия и бях вцепенена. Задушавах се от цветовете и шума на партито, от звънтящите чаши, смеещите се деца и гърмящата музика.

Изпитах известно облекчение, когато съзрях вратата на оранжерията, която водеше към градината, и решително се насочих нататък.

— Хей, Зоуи! — чух някого да казва. Усетих как една ръка ме хвана за лакътя и се обърнах замаяно. Беше Амбър.

— Значи си чула за Пол и мен? — попита тя със сияеща усмивка.

— О, ами да — смънках смутено. — Аз, аз наистина се радвам за теб, Амбър. Смятах, че ще сте хубава двойка.

— Нали? — каза тя замечтано. — Била си напълно права. Искам да кажа, от междупланетна гледна точка не сме идеалната партия, но… ами той е прекрасен. И предполагам, че само това има значение.

Опитах се да се усмихна и се почувствах виновна, защото се оказа много трудно. Радвах се за Амбър, наистина, но нейната напъпила връзка беше последното нещо, което занимаваше ума ми.

— Кога се събрахте? — успях да изрека. Това беше единственият въпрос, който ми хрумна.

— Вече излизаме от няколко седмици. Видяхме се случайно, докато пазарувах, и отидохме да пием по кафе. Той е един от най-очарователните мъже, които съм срещала — продължи тя. — Той е… дълбок по начин, който не съм виждала никога досега.

— Дълбок — повторих аз.

— Аха — кимна тя. — Дълбок и мил. Това е чудесна комбинация. Ами ти, Зоуи? — попита тя. — Не си ли срещнала някого тук, който ти харесва? Сигурна съм, че не ти липсват обожатели.

Съзрях Раян, който влезе в стаята и отвори бутилка вино. Той долови погледа ми и се усмихна. Изведнъж се почувствах замаяна.

— Извинявай, Амбър, но трябва да изляза навън за минутка — казах й аз.

— Добре ли си? Леко си пребледняла.

— Добре съм — измърморих аз. — Честно. Благодаря, че попита.

Когато излязох навън, задишах дълбоко и студеният въздух изпълни дробовете ми. Отправих се към дъното на градината, където никой не можеше да ме види. Казаното от Раян продължаваше да отеква в главата ми.

Бях наясно, че самата аз бях повтаряла тези думи неведнъж, но изпитах остра болка, когато чух той да ги казва.

Това е просто една забежка… нищо повече от една забежка.

Сдържах с усилие сълзите си и се взрях в плътното облачно небе. Защо толкова се бях впрегнала от това? Нима аз самата не гледах на връзката ни точно по същия начин? Изведнъж долових стъпки зад гърба си и се завъртях, като в еднаква степен изпитвах надежда и ужас от възможността това да се окаже Раян.

Но не беше той. Беше Фелисити.

— Видях те как се измъкваш.

Отсеченият й глас стържеше слуха ми.

— Така е — отвърнах студено. Като се имаше предвид думите, които я бях чула да изрича, отговорът ми не беше кой знае колко рязък. Но се опасявах, че ако се опитам да кажа нещо друго, щях да се разплача.

— Значи си чула това, което казах? — попита тя.

Кимнах.

— Съжалявам, Зоуи — промълви тя и сведе глава.

— Нима? — попитах аз, като се надявах, че поне сега звуча малко по-застрашително, а не като човек, който е загубил игра на кестени от петгодишно хлапе.

— Да — отвърна тя. — Съжалявам, но нека ти обясня нещо. Това, което ми причини Раян, беше толкова ужасно, че ме превърна в чудовище. Убедена съм в това. А аз не съм чудовище, Зоуи, наистина не съм. И ти го знаеш, нали?

— Ами какво ще кажеш за всички тези странни писма? — промълвих ядно аз. — Извинявай, че го казвам, Фелисити, но това не отговаря на определението ми за уравновесено поведение.

Тя избухна в сълзи. Въобще не ставаше въпрос за леко скимтене и подсмърчане. Тя избухна в инстинктивен, неудържим плач, като си поемаше дъх с усилие. Това беше едно от най-тревожните неща, които някога бях виждала. Досега не си бях и помисляла, че Фелисити е родена със слъзни канали.

— Знам — успя да промълви тя сред риданията. — Ти си, ти си напълно пра-права. По-повярвай ми, ако преди година ми беше казала, че ще пращам писма на несподелената си любов, не бих ти повярвала. Не е много… достойно, нали?

— Така е, Фелисити — въздъхнах аз. — Не е.

— Зоуи, обичах го. Наистина, наистина го обичах. Не знам дали можеш да разбереш това. Някога обичала ли си някого, който не е отвърнал на чувствата ти? Случвало ли ти се е, Зоуи?

Дали някога съм обичала някого, който не е отвърнал на чувствата ми? О, боже, само ако знаеше. Въпреки очевидната ирония на ситуацията, се почувствах принудена да я прегърна. Когато протегнах ръце към нея и я притеглих към себе си, бях изненадана от това, колко крехка бе тя. Раменете й бяха толкова кокалести, че се чудех как досега някой студент по анатомия не я беше сбъркал с помощен учебен макет.

— Нека ти кажа нещо за несподелената любов, Зоуи — каза тя. — Болката е толкова силна, че можеш да полудееш.

Затворих очи.

— Може би те разбирам по-добре, отколкото си мислиш — измърморих аз.

Фелисити се бе държала като глупачка, но разбирах страданията, които бе преживяла. Знаех какво е да те разяжда желанието да бъдеш с някого, с когото някога си бил толкова близък, но който никога вече няма да бъде твой.

— Така ли, Зоуи? — подсмръкна тя. — Разбираш ли?

— Да.

— Може ли да ти кажа нещо? — продължи тя със зачервени очи.

— Разбира се.

— Повярвай ми — добави тя, — казвам това, без да преследвам някакви користни цели. Казвам това като твоя приятелка.

Кимнах неохотно.

— Всички онези неща, които казах на Раян в кухнята, изрекох ги, защото бях ядосана и наранена.

— Знам.

— Голяма част от тях бяха безсмислици. Нещата, които казах за теб, бяха ужасни.

— Виж, не се тревожи за това — заявих презрително. — Минало-заминало…

— Но — прекъсна ме тя — аз наистина мислех част от това, което казах. Зоуи, част от думите ми са самата истина.

Отдръпнах се назад и започнах да изучавам лицето й. Тя беше напълно искрена. Нямаше никакво съмнение.

— Зоуи, Раян те използва. Ето какво прави той. Мисля, че е нещо по-силно от него. Когато бях с него, бях една от дългата поредица жени, с които бе излизал след смъртта на Ейми. Жени, които използваше, а после захвърляше, без въобще да се замисли. Всъщност той не е влюбен в теб, мен или в някоя друга. За съжаление смятам, че все още е влюбен в съпругата си.

— Фелисити, разбрала си погрешно как стоят нещата между мен и Раян — казах й аз накрая. — Раян и аз… това е просто една…

— Забежка?

Не отговорих.

— И аз си мислех точно същото, когато двамата бяхме заедно, Зоуи. Но нима не ти влиза под кожата? Нима не започва да ти липсва, когато не е наблизо. Нима не се опияняваш, когато потънеш в прегръдката му?

— Ами… не знам.

— Зоуи, това, което се опитвам да кажа единствено и само като твоя приятелка, е, че ако не се измъкнеш сега, ще свършиш като мен — наранена и нещастна.