Джейн Костело
Почти женени (76)

Глава 75

— Джейсън, как си? — Гласът ми звучеше удивително спокойно, като се имаше предвид, че сърцето ми блъскаше така силно, че имах чувството, че беше готово да изскочи от гърдите ми и да затанцува, потропвайки по тоалетката.

Изведнъж се чу силен трясък, последван от толкова шумно дрънчене, че трябваше да отместя телефона от ухото си.

— Зоуи? — Гласът му бе толкова познат, толкова близък, толкова вълнуващ. — Зоуи, там ли си? Извинявай, изпуснах телефона.

Нетипично за Джейсън, но той беше нервен и това ме изненада.

— Зоуи? Там си, нали?

— Да — отвърнах аз, защото не можех да измисля какво друго да кажа.

— Зоуи, през всеки един ден от последните осем месеца непрекъснато мислех как да ти се обадя. Всъщност ти звънях няколко пъти, но винаги бе напразно.

Все още не знаех как да отговоря.

— Но сега, когато успях да се свържа с теб — продължи той, — не знам откъде да започна.

Да чуя отново гласа на Джейсън беше като да отпия глътка шампанско след месеци въздържание. Това беше както възхитително и завладяващо, така и опасно. Усетих се, че жадувам за него, копнеех да остана с него насаме. Въпреки това трябваше да започна с очевидния въпрос. Нямах друг избор.

— Ами да кажем с това да ми обясниш защо ме заряза на сватбения ни ден? — попитах аз.

— Разбира се — смутено отвърна той. — Е, това е добър въпрос. Въпрос, който си задавам всяка секунда от всеки изминал ден оттогава насетне. Всичко, което мога да кажа, е, че беше момент на лудост.

Отново последва мълчание.

— Да не би да ми казваш, че съжаляваш? — обадих се аз.

— Да — отговори той и ясно долавях отчаянието му. — Да, съжалявам. Беше лудост.

— Лудост?

— Пълно безумие — продължи той. — Не знам какво ме прихвана и как да го обясня.

— Ами опитай.

— Добре, добре. Истината е, че бях уплашен. Не знам каква бе причината, но бях уплашен. Предполагам, че се чувствах така заради мисълта, че ще прекарам остатъка от живота си с един човек. Тя не ми даваше мира.

— Това се нарича брак, Джейсън — отвърнах решително.

— Знам, знам! Бракът беше нещо, което исках. Което искам и сега. Но в деня преди сватбата, ами… бях ужасен. Наистина дяволски ужасен. Глупаво е, защото двамата с теб бяхме заедно от толкова дълго време, а и здравият разум ми подсказва, че щяхме да се разбираме чудесно в продължение на дълги години. Всъщност завинаги. Но това не ми попречи да се почувствам притиснат и задушен. Паникьосан. Отчаян.

— О, млъквай!

— Извинявай.

В същия миг ми се прииска да не го бях прекъсвала. Нали все пак исках да разнищя всичко това докрай.

— Не — промълвих аз. — Продължавай.

Той си пое дъх и продължи:

— Добре. Ами, Зоуи, работата е там, че се чувствах добре по отношение на цялата тази работа с женитбата. Искам да кажа, че те обичах и бях щастлив да съм заедно с теб без всичката тази суматоха и врява, които бяха част от една дяволски голяма церемония. Всъщност беше повече от добре. Но явно отношението ми към цялата тази работа се променяше колкото повече наближаваше денят. И на сутринта, когато двамата с Нийл се приготвяхме, бях като в шок. Не можех да се реша да облека костюма си. Просто си стоях, не бях в състояние нито да се помръдна, нито да направя нещо. Само се паникьосвах и слушах Нийл, който се изнервяше все повече и повече с напредването на времето. Продължавах да мълча.

— Там ли си още? — попита той.

— Да.

— Ами стана два и десет, а аз все още не бях облякъл костюма си. Единственото, което успях да направя, бе да легна на леглото и да се опитам да не мисля. Да се опитам да не мисля как ще преживееш това, което сигурно си преживяла. Просто исках да затворя очи и да не мисля за нищо.

Той отново млъкна.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре — излъгах аз.

— Така ли? — попита разтревожено той. — Да. Предполагам, че е така. Искам да кажа, че защо ли би те накарало! Провалих големия ти ден. Едва ли бих могъл да го направя по-добре.

Звучеше като малко момче. Наранен и объркан, защото бе направил нещо катастрофално, което не можеше да се върне назад. Въпреки всичко ми се искаше да протегна ръце и да го прегърна. Да почувствам прегръдката му. Но между нас се простираше океан от 5600 километра.

— Зоуи — измънка той, — бих направил всичко, за да си те върна обратно.

Поколебах се, а после промълвих:

— Как можеш да говориш така след всичко, което се случи, след всичко, което направи?

— Защото знам повече от всякога, че те обичам — изрече той. — Ти си единствената жена, която някога ще обичам. Знам, че никога няма да мога да върна времето назад, но ми се ще да можех. Животът ми е свършен без теб, Зоуи.

— Не ставай глупав.

— Така е — настоя той. — Това, което искам повече от всичко друго на този свят, е да получа възможност да започна отново с теб. За да си върнем обратно това, което имахме. Знам, че не те заслужавам, но си помислих, че трябва да знаеш как се чувствам. Не бих могъл да живея в мир със себе си, ако не ти бях казал.

Тръшнах се отново в леглото, затворих очи и се замислих. Всъщност мислих толкова напрегнато, че главата започна да ме боли.

Но въпреки старанията, които положих, стигнах до едно-единствено заключение. Бях сигурна, че приятелите ми, семейството ми, всичките ми бивши колеги и всички гости, които се появиха на сватбата ми, щяха да го определят като достатъчно, за да бъда освидетелствана, и единственото нещо, което би ми помогнало сега, щеше да бъде пълна фронтална лоботомия.

Но нима всеки от нас не заслужаваше да получи втори шанс?