Джейн Костело
Почти женени (83)

Глава 82

— Какво е това пак? — прошепна ми Деси по време на коледната вечеря.

— Печени моркови с глазура от горчица и мед — промълвих аз и забодох вилицата си в някаква пихтиеста оранжева купчина, която повече приличаше на радиоактивен отпадък, отколкото на ястие от кореноплодни. — Това е личната интерпретация на майка ми на някаква рецепта от новата книга на Джейми Оливър.

— О! — скептично изрече той. — Какво стана с Найджела? Мислех, че тя е най-големият й фен след триумфа, който пожъна миналата година.

— Знам, но коледният пудинг от миналата седмица не се получи както трябва и мама се отрече от нея — съобщих му аз. — Сега официално обяви, че на Найджела не може да се разчита. Фактът, че коледният пудинг бе врял цели четиридесет и два часа и тя бе забравила да добави мазнина в него, очевидно нямаше нищо общо със случилото се.

Двамата с Деси сподавихме смеха си. Татко й остана предан и отказа да се присъедини към нас.

Мама приближи масата, облечена в новата си блуза, вдъхновена от модна къща „Мисони“ (която беше купена от магазините „Зара“), носеше кана със сос, който бе разбивала през последните двадесет минути, за да изчезнат бучките в него.

За съжаление, когато го поляха като разтопена лава върху пуйката на татко, започнах да се опасявам, че единственото нещо, което можеше да я спаси, щеше да бъде някоя бетонобъркачка.

— И така, Зоуи… — Майка ми седна и внимателно нагласи хартиената си шапка. — Недей да ядеш прекалено много от печените картофи. Когато замина за Америка, беше като кит, а сега, когато си свалила всичките излишни килограми, просто няма да ти позволя да ги качиш отново, не и като се има предвид, че до големия ти ден остава по-малко от седмица.

— Но още не съм хапнала нищичко — запротестирах аз.

— Майка ти е права — намеси се Джейсън. — Искам да кажа, че и така си прекрасна. Очевидно смятам така, след като ще се женя за теб.

Всички се засмяха малко изкуствено.

— Просто казвах — продължи той, — че никой не желае да изглежда дебел в деня на сватбата си. Нали така?

— Да, това го оставете на мен! — изрева майка ми и потупа корема си.

Джейсън се ухили.

— Все още въобще не ви личи, госпожо. В кой месец сте?

— В петия — усмихна се тя. — Но когато бях бременна със Зоуи, започна да ми личи едва в седмия. Такъв ни е генът. Баба Бони беше абсолютно същата.

— Сигурно сте на седмото небе — прибави той.

— Е, ще си изкривя душата, ако кажа, че не бяхме леко изненадани — засмя се тя, — но, да, очаровани сме. Зоуи, искаш ли брюкселско зеле?

Втренчих се в огромната лъжица, пълна с каша с цвят на сополи, която тя държеше в ръката си.

— Ъъъ… ще хапна само печен пащърнак — обадих се аз. Случайно знаех, че пащърнакът беше купешки и бе предвиден като гарнитура при спешни случаи. Мама го държеше във фризера, за да го използва, ако възникне малко вероятната възможност да се обърка нещо с рецептата на Джейми. Всъщност бе станало точно така.

— Печен пащърнак ли? — възмути се майка ми. — Шегуваш ли се? Знаеш ли какво е съдържанието на мазнини в тези неща? За бога, придържай се към брюкселското зеле. Всяка зелчица съдържа само по осем калории.

— Осем калории ли? Ооо, по-полека, Зоуи — обади се Деси саркастично.

— Коледа е — напомних на майка си. — Всичко, което искам, е малко пащърнак, а не китайско угощение за десетима.

Джейсън се усмихна окуражително.

— Ще ни благодариш, когато след години разглеждаш сватбените си снимки. А сега се захващай — добави мама и изпляска обезпокоително голяма порция каша от брюкселско зеле в чинията ми. — О, нали ще внимаваш да не прекалиш със соса? Макар че забелязвам, че въобще не си сложила от него. Добро момиче!

Отношенията на майка ми с Джейсън бяха станали леко странни, откакто се бях прибрала у дома. Странни в смисъл на заговорнически. Знаех защо: ако майка ми не беше на негова страна, Джейсън съзнаваше, че щяха да са му нужни много усилия, за да доведе до успешен край втория си опит за сватба. Не можех да се преструвам обаче, че това не започва да ми се струва доста противно.

— И така, Джейсън, да поговорим за следващата седмица — продължи майка ми. — Знаеш ли дали майка ти ще носи тоалета от миналия път?

— Каза, че ще си купи нещо ново. Смята, че старият е на лош късмет.

— И аз си мислех точно същото — съгласи се майка ми. — Затова си купих нова копринена рокля в индигов цвят. Коремът ми личи съвсем леко, така че ще мога да облека тази, която видях в магазина. Моля те, би ли й предал, че ако ще си купува нов тоалет, да не е в индигово? Би било ужасно, ако и двете се появим в един и същи цвят.

— Разбира се — кимна Джейсън.

— Не че искам да кажа, че не може да облече нещо от виолетовата гама. Лилавото би било чудесно. Какъвто и да е цвят, само да не е индигово. Това ми е мисълта.

— Нима си забравила, че ще има само няколко човека — казах й внимателно. Притеснявах се, че забравяше, че тази сватба няма да бъде като първата.

— Наясно съм с това, Зоуи, но въпреки всичко това е твоят голям ден и въпреки всичко ние ще се снимаме.

Пресегнах се, за да си взема парче йоркширски пудинг, но тя ме плесна толкова силно и светкавично по ръката, че сякаш наблюдавах господин Мияги от филма „Карате кид“. За миг погледите ни се срещнаха.

— Хапни си от това — промърморих аз и неохотно сложих йоркширския пудинг в чинията на Джейсън.

Изведнъж телефонът ми зазвъня. Хвърлих му един поглед и видях, че се изписваше американски номер.

— Само за секунда — казах аз, скочих от масата и бързо се насочих към всекидневната, за да говоря там. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, когато вдигнах.

— Ало?

— Весела Коледа!

Беше Труди. Бих разпознала този мелодичен глас навсякъде.

— Здрасти — отговорих аз.

— Ооо, дявол да го вземе, не бих казала, че си обхваната от коледно настроение — долови тя. — Някой друг ли очакваше?

— Не, не. Няма такова нещо. Честна дума. Благодаря, че се обади, Труди. Весела Коледа и на теб! Съжалявам, мислех си, че може би ми се обажда… Руби.

— О, тъкмо я видях — осведоми ме тя. — Между другото, получила е подаръка ти, онези мънички розови обувки. В момента е с тях. И е на седмото небе от щастие, както и Самюел с неговото влакче.

— Видя ли Раян? — улових се, че питам, като се опитвам да звуча безразлично.

— Да, миличка — каза тя. — Останах с впечатлението, че му липсваш.

— Наистина ли?

— Да. Новата им детегледачка не е много добра. Децата не се разбират с нея и на практика отказват да излизат от къщата заедно. Приспиването им също е кошмар.

— О. — Проклинах се, че се почувствах разочарована, задето тя спомена единствено уменията ми на детегледачка.

— Както и да е, миличка, слушай — обади се тя и прекъсна потока на мислите ми, — освен да ти честитя Коледата, си помислих, че трябва да те информирам, че полетът ми е запазен. Ще пристигна в Манчестър в четвъртък.

Когато затворих, се поколебах, преди да се върна в трапезарията. Защо не можех да спра да мисля за Америка?

„О, стига, Зоуи. Просто престани. Измина целия този път до дома, за да получиш това, което искаше. Ако някога е имало момент, в който можеш да оправиш нещата, то това е сега. Затова спри да се тревожиш и се радвай на това, което имаш!“

Седнах на масата и отново си сложих шапката. Майка ми заливаше коледния пудинг със сладък сироп от разтопено масло и коняк. Вече не изглеждаше купешки, както преди малко. Забелязах как потупваше издайническата му гладка повърхност с обратната страна на една дървена лъжица.

— О, за малко да забравя — каза тя и изчезна. Върна се с едно гърненце с неясно съдържание, което стовари върху подложката ми за сервиране.

— Донесла съм ти подсладено и обезмаслено кисело мляко „Мюлер лайт“ — каза тя. — Реших, че при тези обстоятелства, то е най-подходящо.