Джейн Костело
Почти женени (2)

Глава 1

Правех всичко възможно, за да си придам вид на опитен пътешественик, обиколил целия свят, но не бях напълно убедена, че се справям успешно.

Като се замисля, вероятно веднага предадох фронта, още докато пробвах захласнато безброй различни парфюми на безмитната зона, в резултат на което от мен се разнасяше толкова натрапчиво ухание, че можех да събудя и човек, изпаднал в кома.

Останах разочарована и от памучната си блуза с етно мотиви, за която бях убедена, че прилича на дреха, която съм избрала на някой невероятно екзотичен остров в южната част на Тихия океан, докато не открих стърчащия етикет с цената, който разкриваше, че всъщност бях платила за нея 44,99 паунда в магазина на дизайнерската марка „Монсун“.

Може би не изглеждах така, както се бяха надявала — а именно като човек, който знае как да се оправи със ситуацията — защото бях първата, която застана на изход 65, изпреварвайки голяма група туристи с най-малко половин час.

Вече се намирах във въздуха и всичко това продължаваше — положението ми „новак“ в презокеанските пътешествия безжалостно лъсваше на показ при всеки удобен случай.

В момента се опитвах да балансирам с всички празни опаковки от храна, сервирана по време на полета, върху поднос с абсурдни размери и чаша кафе с отвратителен вкус, като се стараех да не го разлея върху скута на съседа си, за да не причиня на атрибута му изгаряне от трета степен. Превръщаше се в истинска версия на живо на играта „Керпланк“. Всеки предмет заплашваше да се прекатури и при най-лекия намек за турбуленция.

Господинът от Америка, който седеше до мен, предвидливо бе напъхал ароматизираната си кърпичка с дъх на лимон в празната чаена чаша и прилежно бе събрал накуп пакетчетата сол и пипер, както и тубичката с масло, в съда с вкусното говеждо, гарнирано с ориз. За разлика от него, аз бях натрупала огромна и разнообразна купчина останки от пластмаса и фолио.

— Госпожо, ще ми позволите ли да взема това? — попита стюардесата и го грабна бързо, преди да успея да хвана ножа, който падна върху масичката ми.

— Леле-мале! — изстенах аз. Съвсем не звучах като един от членовете космополити от обществото на богатите и екстравагантни хора, както се надявах да изглеждам. Вдигнах го и се опитах да й го подам, но тя вече бе отминала, тикайки количката по пътеката, като замалко не смъкна кожата от кокалчетата на ръцете на неколцина от пътниците.

Хвърлих поглед встрани и осъзнах, че съседът ми наблюдава подозрително ножа.

— Ами — повдигнах рамене. — Кой знае кога може да ми потрябва пластмасов нож, щедро гарниран с масло.

Той се усмихна.

Не бих казала, че усмивката му бе заговорническа, но в нея не се криеше и пламъчето на веселието. Тя бе съчувствена, изразяваше съжалението му към бедното създание до него, което вероятно бе пуснато за един ден от някое психиатрично отделение.

Облегнах се на седалката, като тананиках наум една песен, която винаги пускаха по радиото, когато бях малка и майка ми прегаряше неделната вечеря: „Заминавам със самолет… ла-ла-ла… ла-ла-ла…“.

О, няма значение. Бях сигурна, че скоро ще си припомня думите на песента. Всъщност това, което имаше значение, беше чувството, което носеха думите й. Според мен песента бе посветена на това да се възползваш от всяко ново начало, да продължиш напред, да откриеш един цял нов свят.

В този момент правех точно това.

Както може би обаче сте се досетили, никога преди не бях прелитала сама половината свят. Пътувала съм до Барселона с „Изиджет“ за уикенд с приятелки; била съм за две седмици в Турция с приятел „ремарке“ и нямаше проблем; една седмица с момичетата в Южна Франция — разбихме ги.

Но да прелетя близо 5500 километра над Атлантическия океан?

И вероятно, за да не се завърна никога повече?

Не.

Само дето ей ме на! Всъщност правех точно това. Макар че ми се щеше да е с малко по-голям замах.