Джейн Костело
Почти женени (31)

Глава 30

Снимката се намираше в стаята за гладене, напъхана в дъното на една от по-долните лавици, в съседство с газов котлон, който събираше праха. Едва ли бе толкова стара, защото и Руби бе на нея, макар и като бебе, но краищата й бяха оръфани и подгънати. Въпреки състоянието й, в нея имаше нещо, което те пленяваше на мига.

Майката на Руби бе въплъщение на младостта и жизнеността. Дългата й руса коса падаше на вълни под раменете й, лешниковите й очи бяха блестящи и живи. Тя бе притиснала малката Руби толкова близо към лицето си, че носовете им почти се докосваха, вперили поглед една в друга. На лицето й бе изписан непогрешимият израз на дълбока и поразителна любов, който се появяваше при майките скоро след раждането на първото им дете. Изразът на човек, който току-що бе открил част от сърцето си, за чието съществувание никога преди това не бе подозирал.

— Мислиш ли, че е красива? — прошепна Руби.

— Великолепна е — отвърнах аз. И наистина смятах така. Лицето й бе с класическа красота — плътни устни, кожата й бе покрита с незабележими лунички, а очертанията й бяха като на супермодел.

Открих свободна рамка в едно чекмедже в коридора. Сетих се, че я бях мярнала там преди доста време. Руби ме наблюдаваше, докато поставях снимката в рамката, а после затворих капака.

— Готово — казах й аз. — Какво ще кажеш?

Когато се усмихна, разбрах, че съм обратно в играта.

— Хубаво — отвърна решително тя.

— Радвам се. Хайде, нека да те завия.

— Почакай — прекъсна ме тя и вдигна снимката. За миг остана загледана в нея, а после допря устни до стъклото.

Сърцето ми бе натежало като камък, но веднага си напомнихме това, което бях направила, бе много повече в сравнение с опитите ми да си върша добре работата. Ставаше въпрос за едно малко момиченце, което най-сетне можеше да целуне майка си — нещо, което не бе правила от близо три години.

Когато Руби се сгуши в леглото и дръпна завивките до раменете си, аз се наведох и я целунах.

— Лека нощ, Руби!

— Лека, Зоуи!

Тъкмо се канех да тръгвам, когато тя отново се надигна.

— Зоуи?

— Да, миличка?

— Благодаря ти.

Беше почти единадесет часът, когато най-сетне се озовах в леглото си. Унесох се бързо и скоро потънах в дълбок сън… и следващото нещо, което долових, бе гласът на Раян, който звучеше като някой хеликоптер, излитащ от стаята ми.

— Зоуи? Излез, трябва да говоря с теб.

Потърках очи и погледнах към часовника. Беше седем часът сутринта, което значеше, че бях спала почти осем часа. Но имах чувството, че бяха минали само няколко минути, откакто бях заспала.

— Зоуи? Чуваш ли ме?

Седнах в леглото си, чувствайки се като някое зомби, страдащо от безсъние през последната седмица.

— Зоуи!

Подскочих, оправих пижамата си и се заоглеждах из стаята за лента, с която да вържа косата си. Може и да бях полусънена, но със сигурност нямаше да му отворя вратата, изглеждаща като невестата на Дракула в най-ужасния си ден.

— Само секунда! — отвърнах аз. Гласът ми трябваше да звучи небрежно, но не постигнах желания ефект.

— Зоуи!

Спуснах се към вратата и я отворих, независимо от факта, че все още бях без панделка за коса.

— Да? — отвърнах хладно.

Той се канеше да проговори, когато хвърли поглед към мен.

— Има ли някакъв проблем, Раян? — попитах спокойно.

Той извърна поглед многозначително и направи знак към горнището на пижамата ми. Проследих движението му.

И тогава едва не припаднах.

О, мамка му! О, мамка му!

Снощи бях толкова уморена, че бях пропуснала да закопчея две от копчетата, когато си обличах пижамата. Това едва ли щеше да е кой знае колко голяма работа, само дето лявата ми гърда се подаваше от дупката.

Втурнах се обратно в стаята си, сграбчих халата и се увих плътно с него.

— Съжалявам за това — измърморих аз, а лицето ми гореше. — Какво мога да направя за теб?

— Може ли да вляза? — попита той. Изражението му ми подсказваше, че не идва на чаша чай, за да си побъбрим приятно и обстойно, сравнявайки хороскопите си.

Започнах трескаво да мисля: кое от нещата в стаята ми не бих искала да види? Начело на списъка бяха пликчетата ми от вчера, които лежаха до леглото. Той безспорно не трябваше да ги забележи, въпреки че току-що му бях показала голотиите си.

— Трябва да поговоря с теб някъде, където децата няма да могат да чуят — изсъска той.

Поколебах се.

— Добре. Разбира се. Само ми дай минутка — отвърнах аз и се вмъкнах в стаята си, затръшвайки вратата. Чух го как въздъхна отново.

Оглеждах стаята, а сърцето ми биеше учестено. Предприех смелия опит да счупя световния рекорд за най-бърз хибриден автомобил. Противните пликчета бяха изритани под леглото. Комплектът за изсветляване на мъха над горната уста от тоалетката беше захвърлен в гардероба. И поради някаква необяснима за мен причина замених книгата на Джаки Колинс на нощното ми шкафче с „Престъпление и наказание“ на Достоевски — книга, която си бях обещала да прочета някога, но все още не се бях наканила.

След двадесет секунди стаята беше трансформирана в нещо, което според мен щеше да бъде отчасти приемливо в очите на Раян. Отворих вратата.

— Заповядай — казах аз, сякаш го канех на греяно вино и сандвичи с месо.

Раян влезе и седна в единия край на леглото ми. Аз се настаних в горния му край.

— Така — бодро заявих аз. — Какво мога да направя за теб?