Джейн Костело
Почти женени (48)

Глава 47

Никога не съм харесвала болниците. Откакто, преди шест години, почина баба ми Бони, не ги свързвах с почти ниши приятно, независимо колко отдаден и любезен беше персоналът. Бях се чувствала ужасно дори когато трябваше да закарам Джейсън в Спешното отделение, след като си счупи ръката, докато играеше бадминтон в края на миналата година. Естествено това донякъде се дължеше на гледката от странния ъгъл, под който се беше счупила — направо потрепервах. Но и продължителният престой в стая, която напомните затворническа килия, в компанията на две болнави момчета, от които се носеха подозрителни миризми, бе оказал своето въздействие.

Въпреки че пострадалият беше Джейсън, той изглеждаше далеч по-весел от мен самата. По-късно го дразнех, че гледа на фрактурите си (имаше три на лявата ръка) като на орден за чест.

— Е, що за спортист щях да съм, ако никога не се бях озовавал в болница — се бе ухилил той.

— Не мога да преценя дали си изключителен смелчага или пълен глупак. — Бях се усмихнала самодоволно, а после го целунах на тръгване. Само като си помислех за това, изпитвах болезнен и непреодолим копнеж по него.

И ако бях хранила някаква надежда, че американските болници ще са малко по-привлекателни от английските, то тя бе разбита в мига, когато влязох през вратата и бях връхлетяна от характерната миризма на лекарства. И като за капак на всичко бе фактът, че бяхме тук заради случилото се със Самюел, което, честно казано, не беше никак приятно, с изключение на това, че той беше жив.

Слава богу, че беше жив.

— Чувства се добре, но ще трябва да остане поне една нощ — каза лекарят на Раян. — Но важното е, че ще се оправи. Спасили сте живота му.

Лицето на Раян вече нямаше толкова призрачен цвят, но изражението му бе сковано.

— Не бях аз — прошепна той. — Тази, която спаси живот му, беше Зоуи. Зоуи го направи.

— Е, Зоуи — отвърна лекарят и постави ръка на облегалката на стола ми, — наистина трябва да се гордееш със себе си. Малкото приятелче нямаше да е сред нас, ако не си била ти. Направила си всичко както трябва.

Насилих се да се усмихна, но се чувствах толкова изтощена, че сигурно изглеждах като зомби.

Когато лекарят затвори вратата на стаята на Самюел, погледнах към кръглото му личице. Той беше заспал дълбоко в леглото. Все още беше много блед, но в сравнение с това, как изглеждаше, когато Раян го измъкна от водата, сега беше въплъщение на здравето и жизнеността.

Руби също спеше дълбоко на канапето в ъгъла на стаята добре увита в едно одеяло. Преди час предложих да я откарам у дома, но тя бе твърдо решена да остане, а според мен и Раян беше доволен, че му правехме компания.

— Е — надигнах се тежко от стола, — искаш ли кафе? Сигурна съм, че тук накъде видях машина.

Раян поклати глава. Тъкмо се канех да изляза, когато чух гласа му:

— Зоуи!

Спрях.

— Можеш ли да седнеш отново за минута? — попита той.

Отново се приближих безшумно до стола си, за да не събудя Руби и Самюел.

— Какво има? — попитах аз.

В кобалтовосините му очи блестяха сълзи.

— Съжалявам — каза бавно той и ги избърса. — Много съжалявам.

— Забрави за това — прошепнах аз. — Просто беше една караница. Казах неща, които…

— Не — отвърна той. — Не говоря самота тази караница. Говоря за всичко. Говоря за това… какъв съм.

Единственото, което успях да промълвя, бе:

— О!

— Знам какво е да се живее с мен. И въпреки това ти се примири. С това какъв съм. Предполагам, че това, което искам да кажа, е, че… не трябваше да се примиряваш.

Наведох глава и започнах да си играя с едно въженце от леглото на Самюел. Този разговор трябваше да ме накара да се почувствам неловко, но странно — не изпитвах подобно чувство.

— Няма да те заблуждавам, че ми е било лесно през цялото време — прошепнах аз.

— Знам — съгласи се Раян — и… и се чувствам зле заради това. Повярвай ми.

Погледнах в очите му. Беше красив както винаги, но толкова блед. Сърцето ми започна да бие по-бързо, а аз се проклинах заради неуместното си вълнение.

— Зоуи — продължи той, — трябва да знаеш, че вероятно си първият човек, когото съм срещнал след смъртта на Ейми и всъщност наистина… съм харесал.

Изведнъж усетих, че гръдният ми кош се беше стегнал, и осъзнах, че бях сдържала дъха си толкова дълго, че сигурно главата ми всеки момент щеше да посинее.

— Ти си мила, Зоуи — продължи той, а аз го слушах онемяла от удивление. — Ти си забавна. Разбираш се страхотно с децата. И това е още преди да сме стигнали до факта, че току-що спаси живота на сина ми.

Докато седях потресена, в главата ми се въртяха адски много неща, но въпреки това нямаше какво да кажа.

— Държал съм се като истински задник и знам, че не заслужавам приятелството ти, но исках да знаеш колко много съжалявам за всичко.

Усетих суха буца в гърлото си, когато Раян се пресегна през леглото и хвана ръката ми. Неговата бе голяма и силна, но върховете на пръстите му бях меки. Докато се взирах в очертанията на кокалчетата му, а сърцето ми биеше лудешки, той стисна ръката ми. Имаше нещо в начина, по който го направи, което накара сълзите, които не подозирах, че се бяха насъбирали в очите ми, да потекат. Те се стичаха по бузите ми и падаха върху одеялото до крака на Самюел. И докато наблюдавах как попиват в плата, изведнъж казах нещо, което дори и аз самата не бях очаквала:

— Искам да си ида у дома.

Веднага след като го изрекох, не можех да си обясня защо го направих. Може би този напрегнат момент ми бе напомнил колко много ми липсваше домът. Или колко много ми липсваше Джейсън. Или колко отчаяно ми липсваше той.

— Искам при мама и тате — прошепнах аз. — Искам отново да чуя ливърпулски акцент. Искам да карам отляво. Искам да гледам какво става с Лиян Батърсби в сериала „Коронейшън Стрийт“. Искам огромна закуска с кафяв сос от малцов оцет с билки и плодове. Искам… искам… Ами всъщност това е всичко.

Вдигнах поглед към Раян, който изглеждаше така, сякаш го бях пробола в сърцето.

Той се изправи и мълчаливо заобиколи леглото, за да дойде до мен. После се наведе (и за мое още по-голямо удивление) ме прегърна. Ръцете му бяха толкова силни и здрави, че останах без дъх. Бях замаяна от шока и желанието. По тялото ми се разстилаше топлина. Мъчех се да овладея пулса си.

Затворих очи, отдадох се изцяло на емоциите си, които в крайна сметка надделяха и раменете ми се отпуснаха. Копнеех да ме притисне по-близо до себе си, почувствах божествената топлина от допира с кожата му. Склоних мократа си буза на мускулестата извивка на рамото му и се насладих на усещането. И в главата ми бушуваше ураган от смущение, но реакцията на тялото ми беше недвусмислена — то копнееше за това.

Раян нежно отметна кичурите коса от лицето ми. Усетих устата му близо до ухото си. Дъхът му беше нежен и сладък.

— Не си отивай — прошепна той. — Моля те, не си отивай!