Лорън Донър
Фюри (1)

Пролог

— По дяволите! — промърмори Ели под нос, докато наблюдаваше окования към стената мъж в съседната стая. Всеки път, след като се промъкнеше в помещението за наблюдение, се депресираше, но не можеше да стои далеч.

Знаеше, че той не може да я види през двойното огледало, но въпреки това гледаше право в нея. Погледът й се плъзна по голите му гърди и изпъкнали мускули, по добре оформеното му тяло. Големите му бицепси се издуха, а ярост преобрази лицето му, докато се опитваше да се освободи от оковите.

Изпитваше симпатия и състрадание към него. Показваше решителност, въпреки че гордостта и свободата му бяха отнети. Осъзнаваше безполезните си усилия, но въпреки това продължаваше. Ръката й се повдигна да докосне дървената рамка под стъклото. Искаше да го успокои като му покаже, че някой го е грижа за него. Но най-много от всичко искаше да го измъкне от адския затвор, в който бе попаднал. Заслужаваше да бъде свободен.

Движение в края на стаята, привлече вниманието й далеч от мъжа, който изпълваше мислите й ден и нощ. Сърцето й започна да препуска от страх, когато техници започнаха да изпълват помещението. Якоб Алтер бе един от най-коравосърдечните и безчувствени чудовища, които работеха за Мерикъл Индъстрис. Този задник в действителност се наслаждаваше да причинява болка на обектите, които се тестваха. За жалост си бе набелязал този мъж с цялата си жестокост. Преди месец затворникът бе счупил носа на Якоб, когато той се бе приближил прекалено близо до него. Ели знаеше, че си го бе заслужил. Синината все още можеше да се види по лицето на техника, когато се усмихна злобно към поредната си жертва. Планираше да му причини още болка.

— Здравей, 416 — изхили се той неприятно. — Чух, че си вбесил д-р Трент. Знаеш какво значи това, нали? — И сложи светлокафява кутия с големината на чанта за боулинг върху масата в ъгъла. Чу се ясно тупкане. — Значи, че трябва да направя нещо, което желая от доста време. Днес ще страдаш. — Погледна към охранителната камера в горния ъгъл и имитира с пръст как прерязва гърлото си — явно, знак за изключване на камерата.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — започна да проклина Ели, докато я обхващаше паника. Беше чувала за затворници, които са били измъчвани, ако са успели да ядосат наистина докторите. Якоб очевидно не искаше да се записва това, което се канеше да стори на 416. Сигурно щеше да е ужасно.

Техникът наклони глава, докато продължаваше да се взира в обектива на устройството, след малко се засмя и се обърна към 416.

— Сега камерата е изключена. Няма да се записва нищо. Това, което доктор Трент няма да узнае, е, че ще ти се случи ужасна злополука, ненормалнико. Не трябваше да се ебаваш с мен. Предупредих те, че ще ти го върна. — Мъжът сграбчи кутията, която бе донесъл. — Никой не може да ми счупи носа и да живее. Знаех, че е въпрос на време, да те накажа. Просто чаках да настъпи удобния момент. — Извади спринцовка. — Днес ще умреш, негоднико!

Това не може да се случи, помисли си Ели. Не се беше борила последните два месеца по цял ден с кошмара, в който се бе превърнал животът й, само за да изгуби сега 416. Бе живяла в непрекъснат страх да не я разкрият, че шпионира, но постоянното неподчинение на 416 й бе дало сили да продължи да се бори. Бе поела огромен риск да събере достатъчно доказателства, за да освободи него и останалите затворници. В действителност, очакваше всеки момент охраната да дойде при нея. Беше станала толкова фанатична в събирането на уличаващи доказателства, за това какво става в изследователската лаборатория, че си призна, че може би наистина е полудяла точно преди час и половина. Беше откраднала една от значките на лекарите, за да се промъкне в офиса и да копира досиетата от компютъра. Ако охраната прегледаше служебните записи, щяха да я заловят. Да я арестуват незабавно и да я накарат да страда както 416. И двамата щяха да са мъртви до края на деня.

Колебаеше се между това дали да направи нещо изключително глупаво, за да се опита да го спаси, или да следва заповедите на истинския си шеф, които гласяха да не се намесва. Най-накрая се бе добрала до доказателството, което можеше да освободи обектите, които се тестваха насилствено. Имаше възможност да измъкне нещо извън сградата в края на смяната, ако само успееше да си държи главата ниско, устата затворена и не привличаше вниманието на никого. Което означаваше да не прави нищо, докато Якоб убиваше затворника.

Погледът й се спря на 416. От всички затворници искаше да освободи най-много него. Той я държеше будна през нощите, откакто бе прехвърлена в нелегалната изследователска лаборатория, която Мерикъл Индъстрис притежаваше. Лицето на 416 бе последното, което си представяше преди да заспи. Понякога, признаваше си тя, заемаше голяма част от сънищата й. Взе бързо решение. Бе невъзможно просто да наблюдава какво ще се случи. Това щеше да разбие сърцето й. Нямаше да може да се примири със себе си, ако не направи опит да го спаси.

— Този път няма да имаш възможност да се бориш с мен. Ще бъдеш беззащитен. Искам да разбереш, че сега ще умреш — с твърд глас продължи Якоб. — Но не и преди да те накарам да страдаш, животно такова.

Ели се завъртя, без да има предвид някакъв план, но отчаяно решена да спаси 416. Прекоси стаята и забави движенията си, след като излезе в коридора. С пълното съзнание, че коридорът се наблюдава, се вмъкна в кабинета, който служеше за склад на медицинско оборудване, и грабна един комплект принадлежности за тестване. Щеше да събуди подозрение, ако влезе в стаята на затворника без видима причина. Взе пластмасовата кутия с медицински принадлежности и се опита да не изглежда отчаяна, когато отново тръгна по коридора. Знаеше, че трябва да стигне до стаята на 416, преди Якоб да успее да стори нещо ужасно.

— Ели!

Замръзна. Обърна се бавно с разширени очи. Доктор Бренър, висок и червенокос мъж, бе излязъл от съседната стая и държеше график в ръцете си.

— Взе ли секрет от 321 за последния месец?

— Да. — Тя стоеше неподвижно, въпреки че искаше да се обърне и да побегне.

— Добре. Занесе ли я в лабораторията?

— Разбира се.

Той посегна и разтри врата си с ръка.

— Доста дълъг ден, нали? Не си ли мечтаеш вече за уикенда?

Млъкни, заповяда му тя мислено, за да мога да тръгна. Сви рамене:

— Харесва ми да работя. И като заговорихме за това, трябва да взема кръвна проба. Това е заповед.

— Да, разбира се — погледът му се спусна по тялото й. — Искаш ли да излезем на вечеря утре вечер?

Въпросът я зашемети за момент.

— Имам си приятел — с лекота го излъга. Повдигаше й се само от мисълта да излезе с някой, който работи за Мерикъл. — Но, благодаря, че попита.

Устните му се сковаха, а топлото чувство, което грееше в зелените му очи помръкна.

— Разбирам. Добре. Тръгвай. Трябва да попълвам документи. — Обърна се в противоположна посока и се отдалечи. — Занимавам се с прекалено много бумащина — чу го да мърмори, преди да изчезне зад ъгъла.

Камерите ме наблюдават, напомни си Ели, като се бореше с порива си да побегне. Отиде небрежно до килията на 416, сякаш нямаше никакви проблеми. Поне се надяваше да изглежда така.

Боже мой, молеше се на ум, нека да стигна навреме! Пръстите й трепереха, докато набираше кода на дигиталната ключалка. Алармата сигнализира, когато прие кода, металната преграда се плъзна на една страна със съскащ звук и тя отвори вратата. Влезе бързо вътре. Принуди се да се усмихне изкуствено.

— Идвам, за да взема кръвна проба.

След нея вратата автоматично се затвори, ключалките щракнаха и я заключиха в стаята. Огледа помещението и ахна от жестокото насилие, което се разкри пред очите й.

416 вече не беше прикован към стената. Лежеше с лице към студения под. Веригите, които обхващаха китките му, бяха приковани към желязна халка, циментирана за пода. Ръцете му бяха широко разтворени над главата, а краката все още приковани към стената. Якоб беше махнал панталоните на затворника — захвърлени на топка в ъгъла — и бе застанал на колене между широко разтворените бедра на 416, които заемаха това положение, благодарение начина, по който беше завързан. Отне й само секунда да осъзнае какво беше намислил техникът. Якоб се дръпна назад върху петите си и замръзна, изненадан от внезапната й поява. След като се съвзе, той изпусна инструмента, с който смяташе да измъчва — една от полицейските палки на охраната — и понечи да се изправи. Посегна към разтворените си панталони и опита да ги закопчее, проклинайки.

— Ти, болен негоднико…

Ели започна да действа, преди да помисли, замахна с всички сили с твърдата пластмасова кутия, която стискаше толкова силно, че се бе забила болезнено в дланта й, и удари Якоб през лицето. Той падна и извика, но тя не спря до тук. Скочи и възседна тялото му, приковавайки го към земята. Сграбчи кутията с две ръце и продължи да го налага, обхваната от чиста ярост. Той опита да защити лицето си, но след няколко удара, ръцете му се отпуснаха безжизнено на пода.

— Чудовище — продължи тя, като го удари отново, но след това осъзна колко кърваво беше станало лицето му. Спря с треперещо тяло и се загледа в техника.

Погледът й се отмести от обезобразеното му лице към кутията, която още стискаше. Кръв беше размазана по цялата страна, с която го бе удряла. Изпусна кутията на пода, шокирана, и се дръпна от тялото на техника. Гърдите му не се повдигаха.

— О, боже! — ахна тя. Посегна към гърлото му, за да провери пулса. Простена. Не можеше да го долови. — О, боже! О, боже! О, боже! — продължи да шепне, сигурна, че го е убила.

Обърна се и погледна 416, сякаш сега си бе спомнила за него. Гледаше я с широко отворени очи. Той премигна — беше видял какво бе направила с техника. Ръцете й трепнаха и тя сведе поглед надолу.

Току-що убих Якоб. Погледът й се върна яростно към ужасната гледка на чудовището, което бе атакувала. Заслужаваше си го. Опита да се успокои. Мисли! Те ще дойдат и ще го намерят. Ще узнаят, че аз съм го убила. Ще ме отведат и измъчват, за да се опитат да разберат защо съм се намесила. След това ще ме убият. Доказателството никога няма да стигне до шефа ми. По дяволите, Ели, мисли!

Погледна нагоре към камерата. Червената лампичка не светеше, значи не беше включена. Охраната беше изпълнила заповедта на Якоб. Значи никой, освен 416, не бе видял какво се случи. Нямаше представа, докога камерите щяха да останат изключени, но предполагаше, че докато Якоб не дадеше знак да се включат отново. Преглътна мъчително и се изправи. Погледна към мъжа, който я наблюдаваше напрегнато, безпомощно окован на пода.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя.

Обектите, които се тестваха, бяха опасни. Бяха я предупреждавали хиляди пъти, че веригите, с които ги приковават, често се чупеха. По някакъв начин Мерикъл Индъстрис нелегално беше комбинирала човешка ДНК с животинска, което правеше тези създания по-силни физически от обикновените хората. Дори техният облик се отличаваше. Но въпреки това, понякога лабораторен персонал и доктори биваха убити от хората, които бяха създали. Вътрешно се бе зарадвала, когато чу за първи път новината, защото мразеше всеки, който работеше в секретната лаборатория или взимаше участие в нелегалните експерименти. Мерикъл Индъстрис бе изследователска компания за лекарства, която щеше да направи всичко, за да спечели пари.

Наблюдаваше 416 предпазливо, а погледът й обхождаше голото му тяло. Гърбът му се издигаше и спадаше в синхрон с дишането, но освен премигването с очи, нищо друго не помръдваше в него. Забеляза червен белег от едната му страна. Ръцете му бяха изпънати нагоре, така че можеше да го види ясно. Поколеба се — ако той скъсаше веригите, можеше да я убие.

Заслужаваше си да го спася. Повтаряше го наум, докато събра смелост да се приближи до окованото му тяло. Вече бе решила да рискува живота си, когато се съгласи да работи под прикритие. Разбираше възможността, че може да не оцелее. Прекалено често бяха отнемани животи в името на науката. Тази компания се интересуваше само от пари и трябваше да бъде спряна.

— Няма да те нараня — обеща му тя. Обхвана я ярост, когато ръката й докосна червения белег. Якоб бе забил достатъчно силно спринцовката, за да остави такава рана. Погледна лицето му. — Упои те, нали?

Мъжът не отговори, но тя не очакваше и да го стори. Знаеше, че те могат да говорят, беше ги чула да проклинат персонала, докато взимаше кръвни проби. Но този тук никога не й бе казал и дума. Дори не изръмжаваше, когато влизаше в килията му. Наблюдаваше я мълчаливо, понякога душеше въздуха, но тъмните му очи винаги следяха всяко нейно движение. Преглътна отново, забеляза, че кожата му е гореща и се разтревожи, че може би се разболява. Изглежда го обхващаше треска.

— Всичко ще е наред. Той е мъртъв. Не може да те нарани отново.

Приклекна до тялото му и трепна от това, което Якоб му бе причинил. Задните му части бяха станали червени от ударите с палката. Техникът го беше бил по бедрата и вътрешната страна на краката. Стисна зъби. Изглежда не бе дошла навреме, за да предотврати да се случи и още нещо. Якоб беше използвал палката, за да малтретира сексуално 416.

Отново я обхвана ярост, очите й се спряха на мъртвия мъж. Панталоните му бяха все още отворени и отпуснатият му пенис се показваше, покрит с презерватив. Не виждаше кръв по него. Леко облекчение премина през нея, че бе пристигнала навреме, преди Якоб да успее да го изнасили. 416 изръмжа.

— Леко — промърмори тихо тя. — Кървиш. Нека да погледна. Медицинска сестра съм.

Не си направи труда да отиде до медицинския кабинет на ъгъла в коридора, за да си вземе ръкавици. Не знаеше с още колко време разполага. Като се поколеба малко, вдигна крак и прескочи плътното, мускулесто бедро на затворника, за да има по-добра гледка. Погледна към добре оформения му задник. Ръцете й го докоснаха нежно, като разтвориха леко плътта, за да видят щетите. Изглеждаха минимални.

— Съжалявам за това, което ти е причинил. Но изглежда не е… — Гласът й се изгуби. Да каже, че Якоб не го е изнасилил много или не е проникнал достатъчно дълбоко, звучеше ужасно дори и на нея. Това не трябваше да се случва изобщо. — Ще се оправиш. — Поне физически, поправи се тя. Ръцете й се отдръпнаха от задните му части.

Премести се от разтворените му бедра към горната част на тялото и се наведе да види лицето му. Той я наблюдаваше и тя забеляза яростта, която изпълваше очите му. Устните му се отвориха и разкриха остри кучешки зъби. Изръмжа към нея, което прозвуча малко по-силно от първия звук, който издаде, но остана напълно неподвижен.

Боже мили, той има кучешки зъби. Можеше да види колко са остри. Като на куче или вампир. Предположи, че може би е някаква кучешка порода. Поне приличаше. Ужасяващото ръмжене, което излезе дълбоко от гърлото му, наподобяваше това на озверено куче. Поколеба се, защото се страхуваше, че ще я захапе с острите си зъби, ако се приближеше достатъчно близо до него.

— Леко — промърмори отново. — Няма да те нараня.

Забеляза няколко неща, когато погледна в очите му. Зениците му бяха необикновено широки и той изглеждаше малко объркан. Ели нямаше представа какво му бе дал Якоб, но изглежда бе достатъчно силно, за да го обездвижи. Въпреки че очите му горяха, той лежеше покорно пред нея, но още едно ръмжене се изплъзна от разтворените му устни. Ели опита да не трепне от гледката на острите му кучешки зъби.

— Успя ли да ти стори нещо друго? Спомена ли какъв наркотик е използвал?

416 спря да ръмжи, но не каза нищо. Тя се зачуди дали може да говори. Вероятно наркотикът не му позволяваше да издаде нищо друго, освен приглушени гърлени звуци. Ели знаеше, че трябва да го прегледа бързо и да измисли начин как да се измъкне от кашата, в която се бе забъркала, когато влезе в килията на затворника. Охранителните камери в коридора сигурно бяха записали влизането й в стаята.

Отвори металния пръстен, заварен за пода, за да освободи веригите, които го държаха. Изсумтя, докато го обръщаше по гръб. Той бе много висок и може би тежеше над сто и шестнадесет килограма. Опита се да не зяпа голите му гърди и да преглътне факта, че нямаше никакви дрехи по себе си.

Забеляза колко мургава е кожата му и реши, че това е естественият й цвят, след като още от самото начало го държаха затворен под земята. Тенът му навсякъде беше еднакъв. С тъмнокестенявата си коса и шоколадово кафявите си очи можеше да мине за индианец. Въпреки че изглеждаше по-едър от всички индианци, които беше виждала.

Не беше красив по общоприетия начин. Скулите му бяха прекалено изпъкнали, което го правеше да изглежда по-скоро груб. Някои можеха да сметнат, че въобще не е привлекателен, но притежаваше някаква екзотична красота. Предположи, че структурата на лицето му се дължи на генетичната промяна, която бе извършена с него. Приличаше на човек, но не съвсем. С поглед, изпълнен с омраза, и стиснати челюсти изглеждаше почти жесток. Ели се приближи към него. Дълбокото ръмжене я накара да спре с разтуптяно сърце. Обхвана я страх. Изглеждаше изключително силен и груб, което създаваше впечатление колко опасен можеше да бъде. Обезпокои я фактът, че го намира за изключително красив. Не можеше да отрече, че я привличат добре оформеното му тяло и подчертаната мъжественост.

Ако помръднеше, щеше да умре. Ели знаеше това. Може би му се искаше да се докопа до нея. Погледна през стаята към напуканата и олющена бяла лента, която минаваше по пода, близо до вратата. Персоналът я наричаше зоната за убиване. Въпреки че всички обекти бяха приковани напълно, те бяха достатъчно силни да строшат някои от веригите. Но никой досега не бе чупил всички окови наведнъж. Нуждаеха се само от една свободна ръка, за да убият. Ели стоеше насред зоната за убиване с разярен и огромен мъж, чийто ръце бяха оковани, но не и приковани към пода. Осъзнаването на това я изпълни с нуждата да избяга от него, но бързо я отхвърли.

Заслужаваше си да го спася. Кимна. Той има нужда от помощ. Прегледай го, направи каквото е нужно и се моли през това време да не влезе никой. Да. Можеше просто да се надява, че ефектът от наркотиците не е минал. Щеше да й счупи врата, още преди да успее да се помоли за живота си. Той сигурно мразеше всички, които работеха за Мерикъл. Имаше доста добра причина за това. Очите й се спряха на мъртвото тяло на Якоб, стисна зъби и се принуди да погледне към 416. Виж какви са нараняванията му.

Червени следи минаваха през стомаха му. Пръстите й проследиха белезите, които доказваха, че Якоб го беше бил там. Опипа ребрата му. Не усети никакви счупени кости. Коремът му бе твърд, с изпъкнали мускули, но не напипа нищо, което да я наведе на мисълта, че има някакъв вътрешен кръвоизлив. Опита да се държи професионално, но пръстите й се задържаха малко по-дълго върху подчертаните мускули, докато го преглеждаше. Не можеше да отрече, че й харесва да го докосва. Той бе забранен, опасен и изключително секси.

Погледът й се плъзна по таза му, неспособна да отмести очи от мъжа, когото намираше за толкова привлекателен — и ахна. Посегна, преди да помисли, обхвана леко набъбналия му пенис и се опита да махне гумената лента, която беше завързана болезнено около него. Опита да бъде нежна, но Якоб бе омотал здраво един презерватив, няколко пъти, около главичката му. Успя да го разхлаби, след което го свали и захвърли на една страна. Пръстите й продължиха нежно да масажират почервенялата кожа, преди да осъзнае колко неуместно се държи. Загледа се в него и осъзна, че дори и полунабъбнал, бе изключително впечатляващ. Кръвта се бе насъбрала болезнено в горната част на главичката му, защото не можеше да се стече надолу.

— Този кучи син — промърмори тя, докато проклинаше Якоб, че бе успял да стори толкова ужасно и отвратително нещо. Бузите й се зачервиха, когато осъзна какво прави. Обхвана я смущение, когато усети реакцията на тялото си от това, че го докосва, дори и за да махне обидното нещо, което го измъчваше. Държеше пениса му в ръцете си.

416 изръмжа. Погледът й се вдигна към лицето му. Той я наблюдаваше с потъмнели от ярост очи. Осъзна, че го обгръща все още с ръка и бързо го пусна.

— Съжалявам! Трябваше да го махна. — Погледна надолу и видя, че кожата, където бе обвит презервативът, е все още червена. — Сигурна съм, че ще се оправи.

Надяваше се. Якоб го бе сторил, за да го нарани. Ако бе останал прекалено дълго така, липсата на кръвообращение можеше да причини сериозно увреждане. Но, разбира се, негодникът беше планирал да го убие. Щеше да е ужасно престъпление да се обезобрази толкова секси мъж. Това я накара да простене и да осъзнае напълно как тялото й реагира на голата мъжка плът, просната пред нея. Отпъди мисълта, не можеше да си позволи да разсъждава за това сега, трябваше да спре да го зяпа.

Прехапа устни, докато се опитваше да измисли начин как да се измъкнат от ситуацията, в която бяха попаднали. Трябваше да остане свободна, за да си тръгне след работа и да достави информацията, която бе откраднала. Очите й погледнаха отново към мъртвото тяло. То все още лежеше там, окървавено върху пода, където го бе оставила. Причината за смъртта му най-вероятно бе травмата, която му бе нанесла с кутията. Изпитваше истинска омраза, когато го удряше. Стомахът я присви. Никой нямаше да повярва, че е пребит с юмруци.

— По дяволите. Има само един начин да се измъкна от това. — Тя посрещна ядосания поглед на 416. — Съжалявам, но нямам избор. — Поколеба се. Искаше да му каже коя е и защо трябва да му причини такова ужасно нещо, но не посмя. Ами ако им кажеше? Можеше да го направи. Нямаше причини да вярва на никой, който работи за компанията. Ще съм в безопасност, ако си мисли най-лошото за мен.

416 беше убеден, че Ели никога няма да го нарани. Обхвана го паника, когато тя му се извини за това, което щеше да направи. Опита се да мръдне, но тялото му отказа. Единственото, което можеше да прави, бе да движи очите си, да премигва и преглъща. Успя да изръмжи няколко пъти, но не можеше да говори. Дали не смята да ме унищожи? Тогава защо премахна техника, който се опита да ме убие?

Всеки друг, но не и тя, помисли си обезумял 416. Щеше да умре безпомощен на пода в килията си. Вдиша чистия аромат на жената, която всеки път успяваше да го развълнува. Ели винаги беше мила, докосването й бе нежно, а погледът й любезен, когато взимаше проби от него. Тя бе единственият човек, който му бе дал топлина и истинска усмивка. Чакаше с нетърпение времето, когато щеше да влезе в килията му. Вярваше й, че няма да го нарани. Тя бе единственият човек, в чието присъствие той не чувстваше ужас, болка или унижение.

Забеляза притаения страх в очите й, докато красивият й син поглед го наблюдаваше, и сърцето му се сви леко. Никога досега не я бе заплашвал или ръмжал срещу нея, както към останалите техници. До днес. Само мисълта да я изплаши го караше да съжалява. Тогава жената щеше да го лиши от усмивките, които беше свикнал да цени, откакто тя работеше в лабораторията.

Тялото му започна да откликва на присъствието й, пенисът му трепна. Изпита болка, не знаеше какво му бе направил техникът, но лекото движение му даде надежда, че ще се възстанови напълно. Ели го караше да изпитва разни неща — да пожелае да докосне русата й коса или да притисне нос в гърлото й, за да вдиша чудесния й аромат. Понякога я сънуваше гола под него, а той свободен, без окови. Мечтаеше да докосне и вкуси всеки сантиметър от кожата й, да чуе гласа й и да научи всичко за жената, която го очароваше. Звукът на гласа й бе като музика за ушите му. Искаше да види усмивката й, да изучи смеха й и да зададе хилядите въпроси, които изпълваха ума му, на жената, която бе пленила душата му. Кожата й изглеждаше невероятно мека и миришеше прекалено хубаво.

Но сега бе заявила, че ще го нарани.

Почувства се предаден. Обхвана го срам от това, което беше видяла. Беше го спасила да бъде изнасилен, но видя какво му бе причинила човешката жестокост. Болеше го да знае, че всеки път, когато погледнеше към него, щеше да си спомня всичко. Обхвана го ярост. Не само го бяха измъчвали, но му бяха отнели и фантазиите, че тази жена може да го приеме като желан мъж.

Изръмжа отново, за да я изплаши и да предотврати онова, което бе намислила. Тялото му отказваше да се движи, а крайниците му да работят, но знаеше, че няма да я убие, дори и ако успееше да се освободи. Просто щеше да я отхвърли надалеч, зад линията, за да не се поддаде на изкушението да последва инстинктите си. Искаше я по начин, който знаеше, че е невъзможен за един затворник.

Видя как тя се изправи на крака и напусна полезрението му. Когато го бе обърнала по гръб, бе закрила гледката към мъртвия техник. Опита се да обърне глава, но не успя. Долови мърморенето й и чу странни звуци. Какво ли прави?

Нямаше никаква идея, но се ужасяваше. Всички хора бяха жестоки. Не знаеха какво е милост. Още бе шокиран, че бе убила техника. Първо, беше го направила, за да предотврати по-нататъшно насилие и второ, Ели беше изключително дребна жена. Беше повалила мъж. Може би подценяваше жените. Смяташе я за нежна и деликатна, но бе атакувала диво и брутално напълно развит мъж. Сърцето му заблъска лудо. Опита се да помръдне крайниците си, но те останаха неподвижни.

— Искам да знаеш, че ти си един некадърен негодник. Мразя те — изсъска Ели.

Съзнанието му прие думите й, заболя го, но това не го изненада. Знаеше, че всички, които работят в лабораторията за тестване, смятаха, че те са само плът за експерименти. Беше грешка да мисли, че тя ще е различна.

Глупава и незабравима. Обхвана го ярост и пръстите му се свиха. Помръдна устни и си обеща, че ще отмъсти на жената, която го бе накарала да мисли, че е различна.

Искам да знаеш, че си един некадърен негодник. Мразя те, надяваше се, че където и да се намираше Якоб, я чува. Искаше той да знае, какво мисли за него. Не съжаляваше, че го е убила. Притесняваше се малко, но щеше да го преодолее скоро. Той не заслужаваше да изпитва вина за това, което беше направила.

Почисти кутията от кръвта на техника. Имаше вдлъбнатина по нея, но се съмняваше, че някой щеше да я забележи в суматохата. Скри кървавата салфетка в кутията. Трябваше да докосне тялото му и се намръщи, когато свали панталоните още по-надолу, за да може презервативът да се вижда напълно. Не можеше да има съмнения относно намеренията му. Опита се да успокои паниката, която се надигаше в нея. Погледът й се върна на 416. Слава богу, не бе мръднал и сантиметър.

Можеше само да се моли планът й да проработи и това, което й бяха казали, да е истина. Затворникът беше твърде ценен, за да бъде убит.

Той ще е добре. Трябва да вярвам в това.

Взе още една салфетка и я нацапа с част от все още прясната кръв на пода. Обърна се към 416. Дали ще ме намрази за това? Вероятно. Но нямаше друг избор. Никога не биха я оставили да напусне подземната лаборатория, ако я подозираха за смъртта на Якоб. Не смееше да каже дори на 416, какво смята да направи. Ако той кажеше на някой, щяха да я затворят, разпитват и никога нямаше да я пуснат. Трябваше да смъкне всички подозрения от себе си, за да може да спаси него и останалите затворници. Намери спринцовката, която бе използвал Якоб. Слава богу, беше я затворил, след като я бе употребил. Не искаше да рискува да зарази 416 с някаква инфекция, но нямаше друг избор, освен да я използва отново. Надяваше се, Якоб да не я бе замърсил, преди да я затвори. Поколеба се. Нямаше връщане назад, след като го стори.

Започна да действа бързо, преди да е променила решението си. Клекна до 416 и размаза кървавата салфетка по ръцете и пръстите му. Не искаше да поглежда към лицето му, докато подготвяше сцената на убийството. Просто не можеше.

Нямаше да го умъртвят. Беше чувала доста пъти, че понякога затворниците успявали да убият някой от техниците, но въпреки това ги оставяха живи. Обектите за тестване не се убиват. Прекалено ценни са. Той ще бъде добре, постоянно си повтаряше наум. Изправи се, прибра кървавото доказателство в кутията и взе спринцовката. Не искаше да го наранява. Очите й се напълниха със сълзи. 416 лежеше безпомощен. Искаше да го прегърне, дори и да желаеше да я убие. Някой трябваше да му покаже какво е състрадание, но за жалост нямаше да бъде тя. Някой трябваше да поеме вината за смъртта на Якоб, за да може тя, необезпокоявана, да изнесе информацията и да я предаде на шефа си. Когато се съберяха достатъчно доказателства, съдът щеше да издаде заповед за обиск. Лабораторията щеше да бъде претърсена, а затворниците открити. Щяха да излязат на бял свят всички мръсни тайни, които Мерикъл Индъстрис се опитваше да скрие.

Клекна до 416. Красивият му, но гневен поглед се фокусира върху нея. Изгаряше го ярост. Ели преглътна горчивината, която се бе надигнала от това, което се канеше да стори:

— Наистина, съжалявам, че трябва да ти причиня това.

— Ще те убия — дрезгаво отговори той, като помръдна едната си ръка. — Кълна се! Ще те убия с голи ръце.

Обхвана я страх, че той ще направи точно това. Очевидно започваше да възвръща контрола над тялото си. Погледна надолу, за да намери мястото, където го беше пробол Якоб и заби иглата. Изправи се на крака, без да поглежда към 416, въпреки че той изръмжа от болката, която му причини.

Взе кутията и отиде до стената. Обърна се и го погледна за миг, точно преди да се удари в нея. Болка избухна в скулата й. Коленете й се подкосиха, а устата й се напълни с кръв. Нямаше огледало, но мигновено си спомни за онова в стаята за наблюдения. Ами ако някой беше влязъл и видял това, което бе направила? Помисли си, че ако бе вярно, охраната вече щеше да е нахлула.

Надяваше се, че лицето й изглежда толкова зле, колкото го чувстваше. Пръстите й трепереха, когато набра кода, за да отвори вратата. Алармата се изключи, стоманената преграда се плъзна встрани и вратата се отвори. Излезе от стаята, преградата се върна на място и алармата се включи отново. Падна на колене в коридора, обърна глава към камерата и извика:

— Помощ! О, боже! Помощ!

Минаха секунди, а може би цяла минута, преди да чуе тропота на ботуши. Четирима охранители се показаха зад ъгъла, тичайки към нея. Спряха и я погледнаха объркано:

— Влязох в стаята да взема кръвна проба — изплака тя. — Якоб малтретираше сексуално обекта. Нападна ме. — Повдигна ръката и докосна лицето си там, където пулсираше. — Мисля, че припаднах и когато се свестих видях 416 да чупи оковите си. Якоб го прободе с инжекция, но каквото и да имаше в нея, не действаше достатъчно бързо. Вероятно е мъртъв! Мисля, че онова същество го уби, преди самото то да се строполи на пода.

Господ да ми прости, помоли се наум, след като спря да говори. Охранителите посегнаха към оръжията си, докато един от тях се бореше с кода. Влязоха в килията на затворника. Вратата се затвори след тях. Пристигна още един екип от охраната заедно с медицинския персонал. Беше д-р Бренър, който бе разговарял с нея, пред една от стаите за персонала. Намръщи се и прочисти гърло.

— Ще се оправиш.

Ели кимна.

— Какво ще правят с 416? Това, което Якоб искаше да направи с него, беше направо ужасно.

Червенокосият доктор стисна устни ядосано.

— Знам. Създадохме тези същества, за да намерим лекарства за болестите, за които животните имат имунитет или частична устойчивост. За да предотвратим заразяването между двата вида. Знаеш ли колко пари ни коства, за да ги създадем? Персоналът трябва да използва проститутки за тези неща, а не толкова скъпи животни.

Ели трябваше да стисне зъби и да погледне надолу, за да не покаже, колко е отвратена и ядосана от студеното му изказване за тези хора.

— И сега, след като сме го постигнали, ги използваме, за да тестваме медикаменти, които да употребяват армията и някакви фитнес лунатици. — Обърна се и свали ръкавиците си. — Видя ли колко големи сме ги създали? Колко силни? Тренираме ги как да се бият само за да видим какво могат да причинят на хората и колко болка могат да понесат от новите експериментални лекарства. Знаеш ли колко милиони могат да се направят само от това? И колко много пари вече сме спечелили? Те са само прототипове. Да покажем какво можем да ги накараме да правят, колко бързи, силни и смъртоносни могат да бъдат, това е постижение, с което Мерикъл ще срине конкуренцията на пазара. Всеки мъж ще поиска да купи това, което сме създали. Онова, което Якоб е искал да стори, е недопустимо. 416 е прекалено ценен, за да бъде рискуван.

Очите й се затвориха, за да прикрият сълзите на облекчение. Нямаше да го убият. Беше взела правилното решение. Може би щеше да я намрази за това, което му бе причинила, но поне щеше да живее. Сега просто трябваше да си тръгне, след като смяната й приключеше и да предаде доказателството, за да го спаси по единствения начин, по който можеше. Щеше да помогне Мерикъл Индъстрис да бъде осъдена.

— Хей — въздъхна д-р Бренър, — съжалявам, говоря само за пари, а ти току-що си претърпяла нещо ужасно. Защо не си отидеш вкъщи? Вземи си почивка до края на деня. По дяволите, може да си вземеш почивен ден и утре.

Ели отвори очи и срещна погледа му, като се опита да скрие колко го мрази.

— Благодаря ти. — Гласът й трепереше. — Бях толкова изплашена.

Той сграбчи ръката й, погали я и се усмихна.

— Мога да дойда по-късно у вас, за да те видя как си. — Очите му погледнаха гърдите й. — Не трябва да бъдеш сама.

— Имам приятел — излъга го отново тя.

— Добре, тръгвай. Ще кажа на охраната, че те изпращам вкъщи — освободи я той.

Обърна се и отиде до телефона, докато Ели го наблюдаваше. Надяваше се, че ще прекара живота си в затвора. Заслужаваше го напълно.