Джейн Костело
Почти женени (69)

Глава 68

След по-малко от половин час Труди се отби у нас. Очите й бяха толкова кървясали от рев, че човек можеше да си помисли, че през последните двадесет години е пила водки за закуска.

— Как е могъл да я отмени просто така? — попитах аз.

— Не, не, не той — уточни тя. — Каза ми, че все още ме обича, но се нуждае от време, за да реши какво трябва да направи.

Въздъхнах и се затътрих навън, за да прибера пощата.

— Постъпи правилно — казах й аз, но се чувствах толкова квалифицирана да давам съвети по този проблем, колко и Тинки Уинки от сериала „Телетъбис“.

— Постъпила съм правилно, като съм приела предложението му в някакъв претъпкан бар, след което двадесет минути по-късно му пускам бомбата? — каза тя. — Ще приема това като шега от твоя страна.

— Добре де, била си на неподходящото място и в неподходящото време — признах си аз, — но много хора биха направили същото нещо в онзи бар. Искам да кажа, че си била принудена. Жената в синята блуза беше готова да те удуши, ако откажеш.

— Може би. Но въпросът е, че… Добре ли си? Зоуи, какво има?

— Моля? О… — Бях се вторачила в писмото в ръката ми. — Нали ти бях казала за онези странни писма, които получава Раян.

— Да, помня, че ми разказа.

— Е, изглежда, е получил още едно.

— Боже! — възкликна Труди. — Питала ли си го за тях? Искам да кажа, че след като сега сте двойка, би било напълно разумно.

— Не сме двойка.

Тя повдигна едната си вежда.

— Както кажеш, миличка.

Доста по-късно същия ден, когато децата си бяха легнали, най-сетне успях да говоря с Раян.

— Днес получи още едно такова — казах му аз. Странно, но се почувствах глупаво, докато му подавах плика.

Той се канеше да го вземе, когато разбра какво бе.

— Мамка му. Мислех, че са престанали да идват.

Той взе плика и го напъха в задния си джоб, а после продължи да търси бира в хладилника. Почувствах се толкова задоволена от отговора му, колкото и някой, който бе чакал три часа на опашка пред отдела за обслужване на клиенти само за да установи, че бе затворил.

Когато видях едно от тези писма за пръв път, не бях много заинтригувана. Но по онова време не бях нищо повече от един страничен наблюдател на живота на Раян. Те бяха парчета от пъзел, които бях подреждала, за да си изградя някаква непълна представа за него: лошо момче, женкар, очарователен негодник.

Но сега, когато бях повече от наблюдател, не можех да не изпитам някакво различно чувство към тях — нещо, което не харесвах. Случващото се между мен и Раян може и да беше малко повече от продължителен ваканционен романс, огромно отклонение от действителния живот, но непрекъснатата поява на тези писма мрачно напомняше за миналото му, както вероятно и за настоящето му. Те казваха, че независимо от това колко убедителен беше, когато се гушнеше до мен, независимо от това колко любящ и нежен изглеждаше, Раян си оставаше момчето за секс.

Авторката на тези писма, без значение коя беше тя, някога бе открила в прегръдките му утехата, която намирах и аз сега. И независимо колко глупаво беше (за бога, аз все още бях влюбена в друг!), това ме караше да се чувствам странно несигурна. Дори изпитвах ревност. Това не беше никак хубаво.

— Ъъъ… от кого са? — попитах аз, като се опитвах да изглеждам равнодушна.

Той се завъртя и внимателно заоглежда лицето ми. Очевидно се справях толкова добре с равнодушието, колкото и с опитомяването на лъвове.

— Една жена, с която веднъж имах нещо като връзка — каза ми той. — Беше съвсем кратка. Абсолютно нищо. Нямаше никакво значение. Наистина.

— Тя явно не мисли така. — Не можах да се въздържа и се обадих.

— Да, знам, но аз прилагам много проста тактика. Не обръщам внимание на писмата й. Те наистина нямат никакво значение.

— А какво ще стане, ако разбере за мен? Да не стане така, че твоето разгневено бивше зайче да се опита да ме докопа?

— Неее! — Той отвърна презрително. — Тя е психо, но аз винаги ще те защитя, ако се стигне до бой.

Почувствах се толкова успокоена, колкото и човек, който тъкмо бе разбрал, че подстригването и изсушаването му са били възложени на Суини Тод^[1].

— Не се тревожи. — Той наблегна на думите си. — Освен това тя не знае за теб.

„Не се тревожи.“ Тези думи със сигурност гарантираха безпокойството ми.

— Добре тогава — успях да измисля само един начин, за да се успокоя. — След като си убеден, че тя не знае за мен, може би ще мога да погледна писмото.

— Какво? Не искаш да…

— Раян, иначе няма да заспя — прекъснах го аз. — Хайде, поглези ме.

— Сещам се за далеч по-добри начини, за да ти угодя — усмихна се той.

Бръкнах в джоба му. Той грабна писмото от ръцете ми така светкавично, че едва не откъсна пръстите ми.

— Сега вече наистина съм разтревожена.

— Добре — отстъпи той. — Ти печелиш. Но нека поне аз го отворя.

Наблюдавах го как разкъса плика и се вторачи в листа. Не можех да прочета нищо по изражението на лицето му.

— Е?

— Едва ли искаш да видиш това. — Той скри писмото зад гърба си.

— Напротив! — изписках аз, докато се опитвах да го изтръгна от ръката му.

— Не, наистина не искаш — каза той и отново се завъртя и ми избяга.

— Да, наистина искам — отвърнах аз, съзнавайки, че възможността да надвия физически Раян беше толкова голяма, колкото и тази Чери Блеър^[2]да спечели конкурса за „Песен на Евровизия“.

— Не, ти…

— Раян! — сопнах се аз. — Ако не ми позволиш да видя това писмо, само ще ме накараш да си мисля, че е десет пъти по-ужасно, отколкото вероятно е в действителност. Затова, моля те, покажи ми го!

Той се поколеба. После бавно измъкна писмото иззад гърба си, така че успях да го видя, и ми го връчи с неохота.

„Раян,

Копеле такова. Ти си долен мръсник.

И знаеш ли кое прави това още по-лошо? Тя носи дрехи поне два размера по-големи от моя.

Жулиета“

Погледнах го и ахнах.

— Добре де — обади се той. — Значи може би знае за теб.