Джейн Костело
Почти женени (57)

Глава 56

Беше един през нощта и аз бях опиянена от живота. Е, добре де, и от значително количество червено вино. Тази вечер, осветени от бледия блясък на угасващата газена лампа, двамата с Раян бяхме говорили за всичко — като се започне от това дали си струва да се прочете „Престъпление и наказание“ на Достоевски (той ме уверяваше, че трябва) и се стигне до това дали футболът е най-великата игра в света (той ме уверяваше, че не е). Бяхме обсъдили дали повечето хора все още вярват в брака и дали ботоксът беше уместен или не. Бяхме разисквали дали между англичаните и американците има повече общи неща, отколкото между англичаните и европейците, и размишлявахме върху това дали, когато Руби порасне, ще стане президент (нейната предпоследна амбиция) или Хана Монтана (последната й).

Бяхме говорили за детството на Раян в Мичиган и за моето в Ливърпул, за двете лета, през които пътувах (едното до Далечния изток, а другото — до Австралия), и уикенда, който някога прекарах в Барселона.

— Е, кажи ми, потайна ми Зоуи — попита той и напълни чашите ни, — каква е историята на твоята голяма любов? Как точно стоят нещата с приятелите, любовниците и другите важни хора в живота ти?

— Аз не съм потайна.

— Хайде де! — каза той и повдигна вежда. — Какво друго би могло да накара една красива и умна жена да се озове в другия край на света?

Бях смаяна.

— Какво има? — обади се разтревожен той. — Нещо лошо ли казах?

— Смяташ, че съм красива? — попитах аз и още в същия миг се проклех заради тези думи.

Светлината играеше върху лицето на Раян и го караше да изглежда невероятно съвършено. Очите му бяха като чисти дълбоки вирове, а изсечените му черти контрастираха на мекотата на устните му. Въпросът ми изглеждаше абсурден само като го погледнех. Той се намръщи.

— Разбира се, че си красива, Зоуи.

Чак когато погледите ни се срещнаха, усетих колко силно биеше сърцето ми сега. Във вените ми се разстилаше топлина, виното, което бях изпила, кипеше в тялото ми и осъзнах, че не мога да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху очертанията на лицето на Раян.

Кръвта ми яростно бучеше и следващото нещо, което почувствах, бе, че Раян беше по-близо до мен, отколкото преди миг. Той протегна ръка и я постави на врата ми. Когато ме придърпа към себе си, установих, че се подчинявам с готовност и скоро той долепи бузата си до моята. Кожата ни се докосваше, а дъхът му шепнеше в ухото ми:

— Разбира се, че си красива.

Главата ми се завъртя от нахлулите мисли и рязко отворих очи. Това бяха разумни и трезви мисли, които биха ми хрумнали, преди да изпия близо два литра червено вино.

Това беше моят шеф, за бога. Моят шеф.

Това беше грешно в толкова много отношения.

Грешно, грешно, грешно.

Но преди да го осмисля, се случи нещо, което не бих могла да предотвратя, дори и да исках. А точно в този момент — аз не исках.

Устните на Раян леко докоснаха моите. През тялото ми премина електричество. Когато се сляхме един с друг, аз се предадох пред вкуса му, докосването му и се почувствах еднакво замаяна от страстта и виното. Пръстите му пробягваха по гърба ми и разпалваха миниатюрни фойерверки по кожата ми, а устните му галеха врата ми, като оставаха след себе си незабележима, но сладка влага. Обви ръце около мен. Чувството беше удивително. Аз се чувствах удивително. И все пак…

— Раян, аз… — Отдръпнах се, останала без дъх. — Не съм сигурна, че това, което правим, е редно. — Не исках да прозвучи толкова изтъркано, колкото се получи.

Очите му бяха изпълнени с такова желание, че почувствах как ме разтърси още една светкавица.

— Знам — отвърна той, а аз го притеглих към себе си.