Джейн Костело
Почти женени (23)

Глава 22

Инцидентът с лъка и стрелата не извърши кой знае какви чудеса за работните ми взаимоотношения с Раян. Всъщност единственото хубаво нещо, което можех да кажа, бе, че той не ме уволни. Честно казано, бях учудена, но най-вече почувствах огромно облекчение. Да бъдеш уволнен за това, че си уцелил шефа си в главата, не стоеше добре в ничия автобиография.

Обаче Раян изглеждаше така, сякаш бе изкарал три рунда с Майк Тайсън, и следователно трябваше да отмени всичките си срещи през седмицата, което беше още една причина да се тътри тежко като някой раздразнен мечок, страдащ от махмурлук.

Така и така отворих темата — напоследък бях започнала да забелязвам, че Раян пие много. Може би просто го сравнявах с Джейсън, който никога не пиеше у дома. И той като мен предпочиташе да събира препоръчителните алкохолни единици и да ги пресушава наведнъж в събота вечер, преди да се отправи към някой индийски ресторант, който все още не бе отворил.

Не че Раян се напиваше като кирка, но когато се прибереше у дома след работа — без значение по кое време — първото нещо, което правеше, бе да метне в дъното на коридора чантата с лаптопа, да разхлаби вратовръзката си, а после да се отдаде на уискито. В погледа му проблясваше отчаяние. Кошчето ни за отпадъци все едно непрекъснато се намираше пред винарната на бар „Йейтс“ след оживената разпродажба на алкохол.

Това, разбира се, ставаше само през вечерите, които Раян прекарваше у дома. Той често излизаше с някаква загадъчна жена. Всичко, което знаех за нея, бе, че се облива с тонове парфюм. Когато се прибираше, вонеше на него, но може би пък притежаваше карта за намаление в магазините „Мейси“ и прекарваше вечерите си там, докато опитваше новите аромати на „Нина Ричи“, макар че се съмнявах.

— Зоуи, можеш ли да приготвиш за вечеря агнешко задушено по ливърпулски? — попита Руби, когато се прибрахме у дома, след като бяхме прекарали цял ден в парка с Труди, Амбър и останалите деца. Акцентът й правеше това традиционно и просто ястие от задушени картофи и месо да звучи като нещо наистина екзотично.

— Някой ден ще направя — отвърнах аз, като се надявах да отложа тази молба най-рано до следващия Великден.

Влязох в кухнята, последвана от децата, и забелязах, че лампичката на телефонния секретар мига — имаше съобщение. Натиснах копчето и тръгнах да взема някакви макарони от шкафа.

— Хей, Раян… как я караш?

Гласът на жената бе толкова дрезгав, че в сравнение с нея Мариела Фростръп^[1] звучеше като Туити.

— Обажда се Кристина. От миналата вечер… Изпуснах пакета с макароните и се втренчих в децата.

— Просто исках да ти благодаря. Случи се наистина нещо специално…

О, боже! Не можех да ги оставя да слушат някого, който шепнеше неприлични и сладки празни приказки на баща им.

— Много бих искала пак да се видим, защото това, което стори с мен… знаеш за какво говоря…

Спуснах се през кухнята и се опитах да го изключа. За съжаление не ме биваше много по технологиите и се сблъсках с цял ред мигащи копчета. Изпаднах в паника.

— Раян, това беше екстаз…

Докато натисках обезумяло копчетата, които отказваха да ми се подчинят, се мъчех да надвия телефона.

— Това определено беше преживяване, което бих искала да повторим…

О, боже, о, боже! Зоуи, сменяй тактиката!

— Покажи ми пътя до Амарило! — заграчих аз с пълно гърло. — Фа-ла-ла-ла-ла-ла, хвърчило!

И двете деца ме загледаха, сякаш бях полудяла.

— Ла-ла-ла-ла-ла, Амарилооо!

Продължих да блъскам напосоки копчетата.

— Фа-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла!

Най-накрая, като по чудо, усилията ми бяха възнаградени и полусъблазнителният глас от секретаря спря.

— Хм! — покашлях се и се изправих. — Това беше една моя приятелка.

Руби се намръщи.

— Мисля, че тя каза, че съобщението бе за татко.

— Ами да. Много си наблюдателна — отстъпих аз. — Тя ще трябва да свърши някаква работа за баща ви. Аз я препоръчах.

— Каква работа? — попита подозрително Руби.

Трескаво заоглеждах кухнята и съзрях костюма на Раян, който висеше в ъгъла.

— Химическо чистене. Точно така. Да. Химическо чистене. Моята приятелка… ъъъ… Карън е най-добрата в този бизнес.

— Тя каза, че името й е Кристина — информира ме Руби.

— Така ли? Ами да, това е професионалното й име.

— Хората, които извършват химическо чистене, си имат професионални имена? — Руби сбърчи нос.

Отведох я до масата.

— Виж, млада госпожице, задаваш твърде много въпроси. Какво стана с онзи колаж, който започна да правиш за мен?

— Не можах да намеря нищо, от което да направя косата ти. Свършили са ни телчетата за търкане на тенджери.

Тъй като вече бях изслушала част от съобщението на Кристина, лампичката на секретаря не светеше и когато Раян се прибра, нямаше как да разбере за съществуването му. За нещастие това означаваше, че аз трябва да свърша тази работа. Преди да повдигна въпроса, изчаках, докато и двете деца си легнат в невероятния час — осем и четиридесет и пет, като този път гневните им избухвания продължиха по-малко от стандартния за тази работа час и половина.

— Хм… — започнах аз, докато Раян пресушаваше четвъртата си бутилка с бира. — На секретаря имаше съобщение за теб.

— Аха — отвърна той, докато проучваше съдържанието на хладилника. — От кого?

— Не съм сигурна — измънках аз. Разговорите между нас двамата не бяха от най-блестящите и мисълта да заговоря директно за креватните му лудории не изглеждаше особено добър начин за подобряване на положението. — По-добре би било да си го изслушаш.

Той се намръщи, докато навиваше ръкавите на тъмносинята си риза, която според мен някога е била великолепна, но сега изглеждаше така, сякаш последно е била гладена в края на века.

— Добре — отвърна той и се приближи към секретаря. Когато застана до мен, започна да масажира силно лопатката си.

Не можех да откъсна поглед от пръстите му, които се движеха по златистата плът, подаваща се над изтърканите краища на яката му.

— Добре — промълвих дрезгаво. — Смятам да си легна рано. Хайде, със здраве!

„Със здраве? Откъде го измислих?“

— Зоуи? — каза той.

Бях стигнала до вратата.

— А… да?

— Няма съобщение.

— О! — възкликнах аз, като се чудех дали не го бях изтрила по време на гимнастиката с машината днес. — Ами може би съм си въобразила.

Отправих се към вратата.

— Чакай… Какво се казваше в съобщението?

Сбърчих лице. Чувствах се толкова спокойна, колкото някоя домашна пуйка три дни преди Коледа.

— Ами… беше от една дама — започнах аз, като силно се надявах, че това щеше да бъде достатъчно.

Той откопча третото копче на ризата си. Погледът ми веднага бе привлечен в тази посока — дали гърдите му бяха космати или гладки? Това бе още един въпрос, върху който бях мислила неведнъж наскоро. До този момент залозите бяха в полза на космати гърди.

— И?

— Тя се казва Кристина — добавих аз.

Той се вторачи в една от крушките над фурната. Човек почти можеше да долови шума от завъртащите се зъбни колела в мозъка му, докато се рови в дълбините на съзнанието си, за да открие информация затова коя по-точно би могла да бъде тази Кристина. Когато се надвеси над котлоните, потънал в размисъл, яката му се помръдна и успях да зърна крайчеца на косматите му гърди. Ха! Знаех си!

— Добре — добави той. — Благодаря.

С мъка откъснах поглед от него и тъкмо се канех да прекрача през вратата, когато той се изкашля.

— Зоуи…

Потрепнах.

— Аха?

— Ако тя се обади отново, не вдигай, нека се включи гласовата поща. Ясно?

— Да не вдигам, така ли?

— Ами бих искал да нямам вземане-даване с нея — уточни той.

Бях сигурна, че се чувстваше неловко.

— Разбира се. Няма проблем.

Той ми се усмихна. Не го бях виждала да се усмихва така смирено. Усмивката му явно изразяваше признателност към разбирането и дискретността, които проявих.

Усетих, че тя ме хипнотизира и не бях в състояние да се помръдна или да кажа нещо. Бях закована на мястото си, докато той ме гледаше втренчено, но за първи път в погледа му нямаше онзи заядлив блясък. Когато не се мръщеше, беше толкова по-привлекателен, толкова по-пленителен…

— Е, лека тогава! — изчуруликах весело.

— Да — отвърна той. — Лека!

 

 

Когато се качих в стаята си, се гушнах под завивките и започнах да обмислям цялата тази работа с Раян. Теорията ми бе следната: скритото привличане, което бях започнала да изпитвам към него, бе защитен механизъм. Тъй като ме бяха отхвърлили по най-ужасния начин — бях изоставена в деня на сватбата си от мъжа, когото обичах лудо с цялото си сърце — сега се захващах за първия симпатяга, на когото попаднах, макар че той бе арогантен, не желаеше да се обвързва емоционално и беше непрекъснато ядосан.

Вероятно коленете ми омекваха, когато Раян ме погледнеше, защото подсъзнателно се опитвах да докажа на себе си, че бях способна да харесвам мъж, различен от Джейсън. Това беше. Това трябваше да е.

Сега бях така убедена в това обяснение, както и във факта, че увлечението ми по бицепсите на Раян ще отмине толкова бързо, колкото се беше и зародило. Взех книгата на Джаки Колинс, успокоена, че това бе част от процеса на емоционалното ми оздравяване. Може би щеше да е хубаво, ако подсъзнанието ми си беше избрало някой по-подходящ от шефа ми.

Тъкмо се канех да се отдам на шейсет и четвърта глава, когато телефонът ми започна да звъни. Може би беше Труди. Беше казала, че ще се обади тази вечер, за да обсъдим евентуалната утрешна разходка с децата. Но когато станах да го взема, мярнах номера, който примигваше на екрана, и ахнах.

Защото това не беше Труди. Това беше английски номер — номер, който познавах много добре.

От Джейсън нямаше ни вест, ни кост в продължение на месеци, въпреки усилията ми да се свържа с него през първите дни. Обаче това беше той и очевидно ми се обаждаше.

Потулих устата си с ръка, а сърцето ми заби толкова бързо, че се чудех как смогва да изтласква кръвта ми. Гледах вторачено към телефона.

Господи! Дали да вдигна?

Не, не, не можех.

Но исках…

Не, по дяволите, Зоуи Мур, недей! Този мъж не само че те заряза, но нямаше смелостта да обясни защо. Така че недей да ставаш смешна. Наистина.

Но аз го обичах…

Пръстите ми трепереха над мъничкия зелен клавиш, но преди да успея да го натисна, телефонът спря да звъни. В съзнанието ми цареше хаос. Бях стиснала телефона така здраво, че кокалчетата ми бяха побелели.

Добре, Зоуи. Успокой се. Не се вълнувай.

Най-добрата тактика бе да проверя дали беше оставил съобщение. Ако не беше, трябваше да не мисля много-много за случилото се.

Проверих гласовата си поща четиринадесет пъти.

Всеки път отговорът се състоеше от три жестоки думи: „Нямате нови съобщения“.

Отново си легнах и се вторачих в тавана, като се опитвах да реша какво да правя. Всяка една частица от съществото ми ме приканваше да взема телефона и да му се обадя. Но нещо ме спираше. Нима бе гордостта? Надали. Бях я загубила след сватбения ни ден, когато продължих да му звъня, отказвайки да се вслушам в това, което всеки ми казваше: „Зоуи, той не те иска повече. Трябва да го забравиш и да продължиш напред“.

Не беше лесно. Призовах цялата воля, която ми беше останала, за да си резервирам самолетен билет до Ню Йорк и да си внуша да приема факта, че няма да го видя никога повече, не трябва да изградя нов живот без него.

Именно поради тази причина не трябваше да му звъня: бях стигнала толкова далече без него и трябваше да продължа напред. Бе въпрос на самосъхранение. Нямах представа какво искаше да ми каже, но за едно нещо бях сигурна: този разговор щеше да ме върне към самото начало, към времето на емоционално страдание, когато денят ми започваше и завършваше със сълзи.

Решително изключих телефона, увих се с чаршафа и се обърнах към отворения прозорец. По кожата ми танцуваше топъл бриз. Погледнах към луната, която тази вечер беше толкова ярка, че дърветата бяха окъпани в светлина.

Употребих всичките си усилия, за да спра да мисля за случилото се. Но мислите ми се съпротивляваха и крещяха, теглейки ме обратно към Ливърпул, обратно към всичко, което олицетворяваше за мен този град.

Вперих поглед към перваза на прозореца, когато една сълза се отрони, а след нея бързо се търкулна още една. Очите ми пареха, а в гърлото ми беше заседнала буца. Знаех, че никога нямаше да успея да заспя.