Джейн Костело
Почти женени (39)

Глава 38

Когато излязох от дамската тоалетна, Джак, двойникът на териера на леля Каръл, все още кръжеше наоколо. В мига, когато ме видя, той се спусна към мен, сякаш бях ходеща консервена кутия на „Педигри“.

— Е, какво ще кажеш за танц? Хайде де, сигурен съм, че не можеш да ми устоиш. — Той се опитваше да бъде остроумен по един сладък и шеговит начин. Но не се получаваше.

— Откъде пък ти хрумна това?

— Наречи го животински магнетизъм — намигна ми той и за пореден път ме накара да си представя ясно кучето на леля Каръл. — Хайде де, нима ти не си мислеше за същото?

— Донякъде — измърморих аз. — Както и да е, трябва да изчезвам.

— Не толкова бързо. — Той ме сграбчи за лакътя. Извих ръката си, за да се опитам да се измъкна от него, но в този миг се появи Раян.

— Какво става? — попита той. Не изглеждаше впечатлен. — Добре ли си, Зоуи?

— Добре съм. Наистина — настоях аз. Стараех се да звуча като някоя закоравяла постфеминистка.

— Тя е добре — повтори Джак.

— Хубаво — обади се Раян. — Макар да се обзалагам, че би се почувствала още по-добре, ако не я доближаваш през останалата част от вечерта.

— Какво? — възкликна Джак. — За бога, Милър, ние просто си говорехме. Какво лошо има в това, по дяволите?

Лицето на Раян почти не трепна, когато пристъпи напред.

— Когато една дама ясно изрази желанията си — прошепна заплашително той, — те съветвам да ги уважиш.

— Какво по…

— Просто стой настрана. Това е всичко.

Когато Раян ме придружи обратно до масата ни, аз му метнах кръвнишки поглед.

— Благодаря. Но за твое сведение, не съм някакво мекотело.

— Не съм си и помислял.

— Можеше да ме изложиш.

— О, значи ти харесваше, докато Джак Бишоп точеше лиги по гърдите ти, така ли?

Страните ми почервеняха толкова бързо, сякаш някой бе запалил голям огън в главата ми. Престорих се, че не съм забелязала.

— Е, не, но не това е въпросът. Всъщност…

— Какво лошо има в това, че те спасих? — прекъсна ме той.

— Нямаше нужда да ме спасяваш — натъртих аз.

— Можеше да ме изложиш.

Нацупих се и седнах, като се опитвах да си дам вид, че няма да направя някоя остроумна забележка, защото притежавам морал и етика, а не защото не мога да измисля какво да кажа.

— Добре де, съжалявам — въздъхна той. — Не исках да кажа, че не можеш да се справиш сама. Но той е задник. А сега… ще пийнеш ли?

Напълни чашата ми с вино, аз се опитах да скрия усмивката си.

— Кое е толкова смешно? — попита той.

— Раян, с теб не се живее лесно — казах му аз. — Откакто съм пристигнала, си сторил толкова много безчувствени, гадни и дразнещи неща. Повярвай ми. И постъпката ти едва ли е сред най-ужасните.

— Е, какво се опитваш да кажеш? — попита той с отбранителен тон.

— Просто казвам — продължих аз, — че това е първият случай, когато те чувам да заявиш, че съжаляваш.

— И?

— Хареса ми. — Усмихнах се доволно.

Той остави бутилката с вино и се караше да запротестира отново, но го стрелнах с поглед.

— Добре де, млъквам — обади се той.