Джейн Костело
Почти женени (68)

Глава 67

Затворих тихо входната врата и се почудих дали Раян беше все още буден, но не чух нищо. Прободе ме разочарование. Дотътрих се до горния етаж и видях, че в спалнята му не светеше, значи трябваше да се запътя към моята стая. Така де, не бях отчаяна, нали? Със сигурност можех да изкарам една нощ, без да се сгуша до Раян и да прокарам пръсти по извивката на гърба му. А и това се оказваше идеалната възможност да изпълня процедурите от новия си разкрасяващ режим. Бях се заклела да се придържам стриктно към него, след като вчера бях попълнила някакъв тест в едно списание и бях открила, че разхайтеното ми отношение към подобно нещо щеше да ми докара лице като това на Дот Котън^[1] още на тридесет и пет годишна възраст.

Отидох в банята с намерението да почистя грима от лицето си, а после да го намажа с клинично тестван овлажняващ лосион с успокояващо действие (който подозрително напомняше на оцветена вода), да си измия зъбите с избелваща паста и да се отдам на продължителен нощен сън. О, майната му!

Влязох в стаята на Раян, свалих си дрехите, пъхнах се в леглото до него и усетих топлината на кожата му. Прегърнах го и долепих бузата до врата му.

Уханието му — толкова свежо и секси, че беше жалко, че не можеше да се бутилира, накара кръвта ми да закипи и притиснах бедрата си към неговите. Той се размърда и се обърна към мен все още полусънен, като ме привлече здраво към себе си, а краката му обвиха моите.

— Ти се върна — прошепна той, а устата му беше толкова близо, че в дъха му долових аромата на пастата за зъби.

— Не исках да те събуждам — отвърнах аз, докато милвах едната му буза с палеца си.

— Да, да — измърмори той и ме целуна бавно.

— Добре, но те събудих — усмихнах се аз и долепените ни тела се задвижиха в бавен ритъм.

— Ей, не се оплаквам. — Той ме целуна по бузата и по кожата ми сякаш запърхаха пеперуди.

— Нима?

Пръстите му излъчваха топлина и се спуснаха надолу по гърба ми. Докосна ухото ми с устни.

— Никак даже.

Любихме се до сутринта, почти до часа, в който трябваше да се събудят децата.

Облякохме се бавно, като не спирахме да се целуваме, и докато Раян си слагаше тениската, се усетих, че бях повдигнала въпрос, върху който бях разсъждавала много често напоследък.

— Никога не говориш за съпругата си — промълвих тихо.

Раян беше нахлузил до половина тениската, но спря да се занимава с това и се зачудих дали не беше грешка, че го споменах. Трескаво потърсих погледа му.

— Знам. — Той дооблече тениската си и седна на леглото до мен. — Никога не съм смятал, че съм от онези мъже, които не могат да изразят чувствата си. Но предполагам, че след смъртта на Ейми убедително доказах, че съм точно такъв.

Той замълча.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако понякога говориш за нея — предложих аз, но когато тези думи се отрониха от устата ми, осъзнах, че аз самата бях истински лицемер. Не бях казала на никого за Джейсън или за отменената ми сватба. Във всеки случай не беше никак редно. И все пак това беше различно, съвсем друго измерение. Моите проблеми изглеждаха нищожни в сравнение с това, което беше преживял Раян.

Раян кимна, сякаш вярваше в думите ми. Той просто не знаеше как да го направи. После се изправи и отиде до прозореца с гръб към мен.

— Срещнахме се тъкмо когато и двамата бяхме завършили колеж — каза той, а гласът му беше спокоен. — Бях имал много гаджета, но никога не бях открил момиче, с което да искам да излизам сериозно. Тогава срещнах Ейми и всичко това се промени.

— Що за човек беше тя? — попитах аз.

Той бавно се обърна, облегна се на перваза на прозореца и се усмихна, като се пренесе обратно в едно друго време и място. — Умна. Забавна. Пряма. Никога не би търпяла да й въртя кофти номера — засмя се той.

— Сериозно? — попитах аз с усмивка.

— Аха — поклати леко глава. — Начинът, по който се държах, когато ме срещна за първи път, развалината, която бях… щеше да ме намрази. Щеше да каже: „За бога, Раян, стегни се. Избръсни се и престани да се държиш като задник“.

— Недей да съдиш себе си толкова сурово — казах му аз. — Преживял си много. Малко са хората, които биха се справили с факта, че са овдовели и са останали с две малки деца.

— Не го понесох добре — настоя той. — Още от самото начало не го понесох никак добре.

Не казах нищо.

— Когато ми се обадиха, за да ми съобщят, че тя е в болница, след като е преживяла автомобилна катастрофа, аз… аз… — Той замълча, за да събере мислите си. — Трудно е да се опише какво почувствах. Просто не можех да го приема. Не бих могъл да го приема, да повярвам. Тя просто бе тръгнала да вземе приятелката си Кийли, която живееше на по-малко от осем километра от нас. Отиваха по магазините, а аз гледах децата. Тогава Самюел беше съвсем малък и сама знаеш, че майките трябва да отделят много време и енергия за малките бебета. Това трябваше да е свободният й следобед.

— Какво се случи? — попитах аз.

Той затвори очи и изпусна продължителна въздишка.

— Било е челен сблъсък с някакъв мъж, който тъкмо спирал на бензиностанцията. Карал като побъркан, взел завоя без да се оглежда, и в общи линии се забил в предното стъкло на колата на Ейми.

— Той оживял ли е? — попитах аз.

— Не. И по-добре, защото иначе аз щях да го убия.

Прехапах устни.

— Извинявай — каза той и погледна към земята.

— Никой не може да те обвини, че си се чувствал по този начин.

— Както и да е — продължи той, — не мога да си спомни много от това какво е станало, преди да стигна до болницата, но помня, че крещях и виках като побъркан и настоявах да разбера защо докторите не правеха нещо повече, за да я спасят. Истината бе, че бе починала веднага. Не можеха да направят нищо повече.

— А къде бяха Самюел и Руби, докато се случваше всичко това?

— Кийли, приятелката на Ейми, дойде у дома, за да се грижи за тях. Сега, когато тези събития са отминали, мога да кажа, че беше невероятна. Именно тя трябваше да каже на Руби какво се бе случило. Бях просто… въобще не бях на себе си. И най-лошото е, че напоследък въобще не съм я виждал. Веднъж, когато ме видя в града, ми помаха от другия край на улицата, но аз си плюх на петите и бързо изчезнах. Предполагам, че в това се изразява отношението ми към всичко, което се бе случило. Да се преструвам, че никога не се е случвало.

— Ето защо няма никакви снимки на Ейми.

Той сбърчи нос.

— Това е глупаво, наивно, но истината е, че винаги много ме е боляло да я гледам, да говоря за нея, да мисля за нея. Предполагам, че макар да не съм го съзнавал, съм решил, че няма да правя нито едно от тези неща. Знам, че това не е добре нито за децата и вероятно нито за самия мен.

— Сега говорим за нея — отбелязах аз.

— Да, така е. — Той млъкна за миг. — И всъщност се чувствам нормално. Дори добре.

Усмихнах се.

— Знаеш ли — продължи той и отново се обърна с лице към прозореца, — Зоуи, мисля, че Ейми би те одобрила.

— Наистина ли? — Бях удивена.

— Да — отвърна той. — Така е.

Това заявление ме накара да изпадна в неочаквана паника заради това дали не бях разбрала погрешно очакванията на Раян за нашата връзка. Имах предвид, че да, наистина много го харесвах. И добре де, времето, прекарано с него, безспорно си струваше много повече от меланхоличния унес в свободната спалня на майка ми.

Но той не беше Джейсън.

Отново вдигнах поглед към него и си казах, че си въобразявам разни неща. Бе разкрил сърцето си пред мен, защото бе дошло подходящото време, за да го направи. Той продължаваше напред и би сторил същото и пред всеки друг. Не, това до голяма степен си оставаше забежка както за него, така и за мен.

Изведнъж скърцането на вратата прекъсна хода на мислите ми. Иззад нея надникнаха рошавите руси къдрици на Самюел, които приличаха на глазурата на ванилов сладолед.

— Зоуиии? — измънка сънено той. — Искам зърнена закуска, моля.

Раян отиде до него, вдигна го и го прегърна силно.

— Зайо, двамата със Зоуи слизаме ей сегичка и ще ти дадем закуска. Съгласен? Тя дойде тук, за да обсъдим нещо.

Тъкмо когато слязох на долния етаж и започнах да се чудя кога да намина към Труди, телефонът ми изпиука, за да оповести пристигането на ново текстово съобщение. То гласеше: „Миличка, няма закъде да бързаш. Сватбата е отменена“.