Джейн Костело
Почти женени (16)

Глава 15

Някъде бях прочела, че лишаването от сън можело да се използва като вид мъчение. Е, КГБ ряпа да яде, защото първият ми уикенд в къщата на семейство Милър се оказа толкова кошмарен в това отношение, че сигурно изглеждах като хроничен нарколептик.

Очите ми непрекъснато се затваряха от само себе си, защото все още не бях наваксала часовата разлика, и въпреки решителността ми да накарам децата да си легнат в нормално време, не успях да оправдая надеждите си.

В случая на Самюел това се дължеше на факта, че той настояваше да си подремва следобед — нещо, което наистина не трябваше да прави на тази възраст. На всичко отгоре се оказа, че спи като пън и все едно се опитвах да събудя някоя египетска мумия. И това, което трябваше да бъде кратка дрямка, се превръщаше в почти тричасово спане.

Междувременно Руби, която определено не трябваше да спи през деня на тази възраст, се промъкваше до канапето, за да подремне, докато приготвях обяда, и едва когато я заплаших, че ще изям шоколадовите бонбони с фъстъчено масло, благоволи да се помръдне.

Всичко това означаваше, че в осем и тридесет вечерта (новото време за лягане) отново имах удоволствието да видя обичайния номер на доктор Джекил и мистър Хайд.

Сигурно си мислите: „Ами таткото? Нима не си е у дома по това време?“.

Въпреки че тази вечер ни бе удостоил с присъствието си, бе прекарал по-голямата част от вечерта заврян в бърлогата всекидневна пред шеста серия на „Семейство Сопрано“, планина от документи и лаптопа си.

Когато най-сетне приспах децата, реших, че сега е моментът да проведем онзи разговор, касаещ множеството въпроси, които все още не бяхме засегнали — правилата, книгите, които Руби трябваше да чете, уменията на Самюел да се обслужва сам в тоалетната (които, както бе станало ясно, бяха чиста интуиция) и почивния ми ден.

Отворих вратата на всекидневната. Раян все още преглеждаше съсредоточено документите.

— Ъъъ… здрасти — промълвих аз. Той не се извърна и заразглеждах внимателно лицето му, като се опитвах да разбера дали въобще ме бе чул. Отново бях обзета от завладяващото усещане, че съм привлечена от чертите му, и по врата ми плъзна червенина.

— Чудех се дали е удобно да поговорим за няколко неща? — казах малко по-високо.

Раян веднага вдигна поглед, но само за да види как Тони Сопрано сграбчи нечий врат между ръцете си.

— Не съвсем — отвърна той.

Сърцето ми се сви.

— Да, но — упорствах аз — знам, че утре си на работа и тогава няма да има подобна възможност. А наистина трябва да обсъдим няколко неща.

— Слушай — въздъхна той, — имам да приготвя купища документи за утре. Наистина ли е толкова спешно, или можем да го оставим за утре вечер?

— Е, вероятно не бих използвала думата „спешно“ — бях принудена да призная. — Не е въпрос на живот и смърт, но има няколко практически въпроса, които…

— Добре, след като не е на живот и смърт, нека да го оставим за утре. — Той вдигна една папка от пода и я метна на канапето до него.

Бе очевидно, че нямам кой знае какъв избор.

Когато обаче не помръднах от мястото си, той ми хвърли поглед, който сякаш казваше: „Защо тогава продължаваш да стърчиш там?“.

— Тогава ще си лягам — унило отвърнах аз. Започвах да се чувствам малко потисната от цялата тази работа.

Когато на следващата сутрин децата и аз се събудихме, първата ми мисъл бе дали ще успея да притисна Раян, или ще трябва да импровизирам. Отговорът се появи под формата на хвърчаща бележка върху кухненската маса. Почеркът бе учудващо изящен:

„Довечера ще закъснея. Не ме чакай.

Р.“.

В такъв случай трябваше да импровизирам.

Малко по-късно сутринта аз и децата се престрашихме да отскочим при Труди и скоро се настанихме в просторната кухня на нейната работодателка.

Стаята, както и всички останали в къщата, бе великолепна: модерна и в същото време традиционна — със светлосини шкафове с релефни врати, един остров, препълнен с излъскани до блясък прибори, и странна, изплетена на ръка кошница, сякаш Червената шапчица се бе отбила тук на път за баба си.

Целта на посещението бе „игрова среща“ — упражнение, предназначено да обогати житейския опит на децата, като им позволи да контактуват с други малчугани в спокойна среда. И разбира се — това бе възможност за техните бавачки да поклюкарстват.

Днес към нас се бе присъединила и Амбър — още една английска бавачка, която се бе озовала в Хоуп Фолс и с която Труди се бе запознала преди няколко седмици. Тя бе красива блондинка с множество дребни плитчици, за които Боб Марли би могъл само да мечтае. Амбър имаше на носа си обица под формата на листо от канабис, а по ръцете толкова много гривни, че бе цяло чудо, че бицепсите й не изглеждаха като на някой руски гюлетласкач. Имаше вид на човек, който бе отгледан от прегръщащи дървета политически активисти, които бяха на диета, състояща се от реге и кексчета с марихуана. Но произношението й бе толкова аристократично, че нямаше нужда да притежава диплома от престижния девически колеж Челтънхам.

— Обмислям идеята да си направя още една татуировка — развълнувано съобщи тя, докато Труди приготвяше обяда, а аз надзиравах играта на карти. — Разбира се, че харесвам тази, която имам, но наистина е вярно, че се пристрастяваш.

— Какво мислиш да си татуираш? — попитах аз.

— Ами — започна тя, като отметна плитките си и се подпря на барплота. — Напоследък изчетох доста неща за жените войни от племето скранг ибан в Борнео.

— Кой? — попита Труди.

— Племето скранг ибан — отвърна тя. — Докато воювали и тъчели свещените си одеяла „пуа кумбу“, те се превърнали в пионери на изкуството на татуировките. Тяхната крайна цел била да осигурят равновесие и хармония в космоса, а точно в този момент от живота си аз се намирам именно в това състояние. Мислех да ми направят дизайн, който много ще наподобява техните.

— Ама че смехория — обади се Труди. — Какво означава тази, която вече имаш?

Амбър повдигна ръкава на свободно падащата блуза и заразглежда символа на рамото си.

— Това е тибетски йероглиф.

— Ясно — отговори Труди. — Но какво означава?

— Ами това са просто няколко думи, свързани с една философия, в която някога вярвах силно.

— Знам, но какъв е преводът?

— Ами… ъъъ… „Моята сила са умът и душата“.

— О, да — добави Труди. — Хубаво е.

— Или поне — изкашля се Амбър — би трябвало да значи това.

Труди се намръщи въпросително.

— Преди около година установих, че може би не е написано точно това.

— Може би? — повтори Труди.

— Ами без „може би“.

— Е, какво означава тогава? — попита Труди, бърчейки нос.

— Добре де, нямах основание да се съмнявам в момчето, което я направи, когато каза, че бил будист. Искам да кажа, че това можеше да се случи на всеки, сериозно, така че, преди да…

— Е, какво значи? — настояваше Труди.

Амбър отметна една от плитките си и отвърна отбранително:

— Батериите не са включени.