Джейн Костело
Почти женени (7)

Глава 6

Веднага стана ясно, че човекът, който държеше табела с моето име, не беше госпожа Р. Милър. Причината не бе в това, че на табелата бе написано „Зоуи Мур“ с толкова огромни черни букви, че вероятно се виждаха и от космоса; нито в това, че въпросното лице не ме чакаше точно под часовника, както ми бяха казали от агенцията; нито дори в това, че двете деца, които подскачаха наоколо, не пасваха добре на описанието на Руби и Самюел. Тя се криеше в нещо друго. Лицето, което държеше табелата с моето име, беше мъж.

Естествено не можех да се издам, че това ме бе объркало — първото впечатление и всичко останало — и затова закрачих през тълпата, като се опитвах да изглеждам ентусиазирана, уверена и преди всичко толкова изключително професионална, че можех да засенча и Хилари Клинтън.

Той прикова поглед върху мен. Изражението му бе сурово, но не бе непривлекателен. В никакъв случай. Всъщност той бе… Божичко… той бе зашеметяващ. Плашещо красив.

Имаше тъмноруса коса, проницателни сини очи и въпреки че бе няколко години по-възрастен от мен, тяло, от което щяха да ви омекнат коленете. Бе висок и стегнат, с широки рамене, без да бъде прекалено мускулест. Телосложение, което бе далеч по-забелязващо се, отколкото на Джейсън, далеч по-агресивно, но не по-малко привлекателно.

От друга страна, майка ми едва ли би определила този красив непознат като „добре облечен“. Очевидно не се беше бръснал от седмица, а тениската и дънките му вероятно са били прани по бреговете на река Ганг. Но въпреки това този вид му подхождаше. Той бе много красив, но в същото време разчорлен и раздърпан. Неговият тип красота бе груба и неизлъскана, почти мръсна. Много различен от… О, господи, защо сравнявах всеки мъж, когото срещнех, с Джейсън?

— Здравейте! — промълвих машинално, докато приближавах.

Но той не помръдна и не се усмихна.

Нямаше съмнение, че децата бяха негови. И двете притежаваха същите поразяващи очи и характерен цвят на косата. Тази на малкото момиче се спускаше по гърба на вълнисти букли, косата на брат й беше по-къса, но неподдържана и рошава.

Насочих се към тях. Едва когато бях на няколко метра, осъзнах, че изражението на баща им беше тревожно.

— Вие трябва да сте… Зоуи? — започна той почти неохотно.

— Същата — отвърнах аз доста по-високо, отколкото възнамерявах. Пуснах куфарите и подадох ръка. — Наистина много се радвам да се запознаем — продължих аз, докато енергично разтърсвах ръката му. — Как разбрахте, че аз съм Зоуи? Предполагам сте чували за известния английски усет към стила, нали? — Погледнах надолу към дрехите си. Нищо чудно, че не бе впечатлен.

Панталоните ми бяха долнището на пижама, която пралеля Айрис ми бе купила като подарък на сбогуване. Като изключим очевидния проблем, това дори не беше хубава пижама, макар че подобно изявление ме караше да се чувствам ужасно. Бях убедена, че беше направена от сто и четирийсет процента полиестер, и знаех, че беше купена от една от любимите й сергии от пазара Сейнт Джоунс, онези специалните, където се продаваха сутиени с размерите на прилична двуместна палатка. На всичкото отгоре и десенът — флуоресцентно розово каре.

Искаше ми се да можех да заявя, че блузата ми компенсира карето. Но ако сребристият ми прилепнал потник без презрамки щеше да предизвика фурор в дискотека „Гарландс“, когато се събирах в тридесет и осми номер, точно в този момент изглеждах така, сякаш се бях облякла за първия си работен ден, обвита в готварско фолио.

Загърнах се по-добре в дънковото яке, докато в съзнанието ми бръмчаха разни приемливи обяснения за тези одежди: експериментирах с новата визия, която бе наречена от списание „Вог“ „ексцентричен шик“; във Великобритания всеки се возеше на влака, облечен в маскараден костюм; бях се побъркала.

— Последвайте ме — разпореди се той, грабна куфара ми и отпраши, а децата галопираха след него.

— О, много… мило от ваша страна — измърморих аз, като се стараех да не изоставам. Той стигна пръв до колата, метна куфара в багажника, сложи коланите на двете деца. Двигателят вече работеше, преди да успея да се освободя от раницата си и да се довлека до предната седалка.

Когато потеглихме от паркинга, сърцето ми биеше учестено от вълнение и напрежение (въпреки че почти не ми се вярваше, защото бе минало толкова дълго време, откакто бе изпитвало подобни емоции) и от искрица похот.

Отчасти за да отклоня вниманието си от очертанията на ръцете му, реших, че сега бе подходящият момент, за да изясня нещата.

— Такааа… къде е госпожа Милър?

Той присви очи и за миг заприлича на Терминатор, който обмисляше дали да откъсне нечий крак, а после отговори:

— Това някаква шега ли е?

— Не — начумерих се аз. — Искам да кажа, че тъкмо разговарях с агенцията за бавачки и те ми казаха, че ще работя за госпожа Р. Милър.

— Съжалявам, скъпа. Аз съм Р. Милър. Раян Милър. И както виждаш, не съм ти никаква госпожа.