Серия
Последствия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once and Always, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 403 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Плеяда“


Глава първа

Англия, 1815

 

— А! Ето те и теб, Джейсън — възкликна чернокосата красавица, виждайки отражението на съпруга си в огледалото над тоалетната масичка. Той се приближи и очите й за миг се спряха на високото му снажно тяло. След това кутиите за бижута пред лейди Мелиса Филдинг отново привлякоха вниманието й. Ръката й нервно потръпна и сияйна усмивка озари лицето й. Тя взе прекрасно диамантено колие и го вдигна към съпруга си:

— Ще ми помогнеш ли да го сложа?

Лицето на Джейсън Филдинг се изкриви от неприязън. Той погледна блестящите огърлици от великолепни рубини и смарагди, които вече украсяваха гърдите й, пристегнати в дълбоко изрязания корсаж на роклята.

— Демонстрацията ти на плът и бижута не е ли малко пошла за жена, която иска да изглежда като дама от висшето общество?

— Ти пък какво разбираш от пошлост? — надменно отвърна Мелиса. — Тази рокля е последният вик на модата. — Високомерно вдигна глава и добави: — Барон Лакроа много я харесва. Той изрично ме помоли да бъда с нея на бала.

— Не се съмнявам, че не иска да си губи времето с твърде много копчета, когато започне да я сваля — саркастично отвърна съпругът й.

— Именно. Той е французин… и не е търпелив.

— И за съжаление е разорен.

— Смята, че съм красива — надменно отвърна Мелиса. Гласът й потрепери от сдържана ненавист.

— Прав е. — Язвителният му поглед се спря на хубавото й лице с алабастрова кожа, леко дръпнатите й зелени очи и плътните червени устни. След това се спусна по чувствените гърди, които подканващо се надигаха над дълбоко изрязаното деколте на пурпурната й кадифена рокля. — Ти си красива, аморална, алчна… кучка.

Той се обърна, направи крачка към вратата, спря и студено изрече:

— Преди да тръгнеш, иди да пожелаеш лека нощ на сина ни. Джейми е твърде малък. Не разбира каква мръсница си и му липсваш, когато те няма. Аз заминавам за Шотландия.

— Джейми! — злостно процеди Мелиса. — Само той те интересува…

Без да си прави труда да отрича, Джейсън продължи към вратата, а гневът на лейди Филдинг избухна:

— Когато се върнеш от Шотландия, няма да съм тук!

— Добре — отвърна съпругът й, без да се обръща.

— Негодник! — просъска Мелиса. Гласът й трепереше от едва сдържана ярост. — Ще кажа на всички какъв си в действителност и след това ще те напусна. Никога няма да се върна. Никога!

Сложил ръка на дръжката на вратата, Джейсън се обърна и я изгледа с презрение.

— Ще се върнеш — подигравателно отвърна той. — Ще се върнеш в мига, в който останеш без пари.

Вратата се затвори зад него.

— Никога няма да се върна, Джейсън — изрече Мелиса в празната стая, — защото никога няма да остана без пари. Ти ще ми даваш винаги когато поискам…

— Добър вечер, милорд — напрегнато поздрави икономът.

— Весела Коледа, Нортръп — механично отвърна Джейсън, изтупа снега от ботушите си и подаде мокрия плащ на слугата. Припомни си последната сцена с Мелиса, разиграла се преди две седмици. — Пътуването ми се удължи с един ден заради времето. Синът ми легна ли си вече? Икономът замръзна на мястото си.

— Джейсън… — Набит мъж на средна възраст със загорялото лице на моряк застана на прага на салона, който се намираше до мраморното фоайе, и махна на Филдинг да отиде при него.

— Какво правиш тук, Майк? — изненада се Джейсън.

— Джейсън — с напрегнат глас повтори Майк Фаръл. — Мелиса замина. Двамата с Лакроа отплаваха за Барбадос веднага след като ти тръгна за Шотландия. — Той спря, но тъй като Джейсън не реагира, Майк с усилие си пое дъх и добави: — Взеха Джейми със себе си.

Очите на Джейсън Филдинг яростно заблестяха, когато изрече:

— Сега вече ще я убия! Ще я намеря и ще я убия…

— Късно е — спря го дрезгавият глас на Майк. — Мелиса е мъртва. Корабът им е потънал. Попаднал в буря три дни след отплаването си от Англия. — Фаръл откъсна поглед от мъчителната болка, която се изписа на лицето на Филдинг, и глухо добави: — Няма оцелели.

Джейсън отиде до масичката във фоайето, взе кристалната гарафа с уиски, наля в една чаша от кехлибарената течност и я изля в гърлото си на един дъх. След това отново напълни чашата и невиждащо се взря пред себе си.

— Оставила ти е това. — Майк Фаръл му подаде две писма със счупени печати. Джейсън дори не понечи да ги вземе и той внимателно обясни: — Аз вече ги прочетох. Едното е писмо за откуп, адресирано до теб. Мелиса го е оставила в спалнята ти. Възнамерявала е да ти поиска откуп, за да върне Джейми. Второто писмо е било предназначено да те разкрие. Дала го е на лакей с инструкции след заминаването й да го занесе в „Таймс“. Когато Флоси Уилсън открила, че Джейми е изчезнал, незабавно разпитала слугите какво е правила Мелиса предната вечер и лакеят дал писмото на нея, вместо да го занесе в „Таймс“, както му било наредено. Флоси не могла да се свърже с теб, за да ти каже, че жена ти е взела Джейми, затова изпратила да ме повикат. Даде ми писмата, когато дойдох. — Той замълча, след това дрезгаво добави: — Знам колко обичаше сина си, Джейсън. Съжалявам. Много съжалявам…

Филдинг вдигна измъчен поглед към портрета в позлатена рамка над камината. В настъпилата тишина той се вгледа в образа на сина си — силно момченце с усмивка на ангел, с обич стиснало в ръце дървено войниче.

Чашата, която държеше, се пръсна в ръката му, но той не извика. Не издаде звук. Детството му отдавна го бе оставило без сълзи.

 

 

Портидж, Ню Йорк 1815

 

Снегът заскърца под ботушите й, когато Виктория Сийтън тръгна към бялата дървена порта на скромната къща, в която бе родена. От студа страните на петнайсетгодишното момиче се бяха зачервили, а очите му весело блестяха. То вдигна поглед към обсипаното със звезди небе и се загледа в него с възхищението, което децата на нейната възраст изпитват на Коледа. Виктория се усмихна и изтананика последните тактове от една от коледните песнички, която цяла вечер пееше с другите коледари. След това се обърна и пое по алеята към тъмната, притихнала къща.

Като се надяваше да не събуди родителите си и по-малката си сестра, тя внимателно отвори входната врата и влезе в къщата. Свали пелерината си, окачи я на куката до вратата, след това се обърна и изненадано спря. Лунната светлина струеше през прозореца в края на стълбите и падаше върху родителите й, които стояха пред спалнята на майка й.

— Не, Патрик! — Бореше се майка й в здравата прегръдка на баща й. — Не мога! Просто не мога!

— Не ме отхвърляй, Катрин! — изрече Патрик Сийтън. — За Бога, не…

— Обеща ми! — избухна Катрин и отчаяно се опита да се освободи от прегръдката му. Той сведе глава, за да я целуне, но тя извърна лице. Думите й се изгубиха в стенание. — В деня, в който се роди Дороти, ми обеща, че повече няма да ме молиш за това. Даде ми думата си!

Виктория, която стоеше потресена и вцепенена от ужас, си даде сметка, че никога не бе виждала родителите си да се докосват, но нямаше представа какво молеше баща й майка й да не му отказва.

Патрик пусна жена си.

— Извинявай — равно каза. Катрин се втурна към стаята си и затвори вратата след себе си, а Патрик Сийтън се обърна, слезе по тясната стълба и се размина на сантиметри с дъщеря си.

Виктория се притисна към стената. Изпита усещането, че сигурността и спокойствието в живота й са били заплашени от току-що видяното. Тъй като се боеше, че ако тръгне към стълбите, баща й ще я види и ще разбере, че е станала свидетелка на унизителната интимна сцена, тя остана на мястото си. Той седна на дивана и загледа угасващата жарава в камината. Бутилката алкохол, която от години стоеше на рафта в кухнята, сега беше до полупразната чаша, поставена на масата пред него. Той се пресегна към чашата, а момичето се възползва, за да сложи внимателно крак на първото стъпало.

— Знам, че си тук, Виктория — каза баща й, без да се обръща. — Няма смисъл да се преструваме, че не си видяла какво стана между мен и майка ти. Ела тук. Не съм чудовището, за което ме мислиш.

Виктория бързо отиде при баща си:

— Не мисля, че си чудовище, татко.

Той отпи голяма глътка от чашата си.

— Не обвинявай и майка си. — Думите му бяха леко завалени, сякаш бе започнал да пие дълго преди дъщеря му да се прибере.

Той погледна покрусеното й лице и предположи, че тя е разбрала какво се е случило. Баща й успокоително я прегърна през раменете и се опита да разсее тъгата й. Но думите му само я засилиха:

— Вината не е нито моя, нито на майка ти. Тя не ме обича, а аз не мога да престана да я обичам. Това е.

От сигурното убежище на детството Виктория внезапно се озова в студената, ужасна действителност на възрастните. Тя се втренчи в баща си, а животът, който познаваше, се разпадна на парчета. Момичето поклати глава, сякаш се опитваше да прогони ужасните думи, които баща й току-що бе изрекъл. Разбира се, че майка й обичаше баща й! Прекрасния й баща!

— Любовта не може да се роди насила — каза Патрик Сийтън и потвърди ужасната истина, взирайки се горчиво в чашата си. — Няма да разцъфти просто защото искаш. Ако ставаше така, майка ти щеше да ме обича. Когато се венчахме, тя мислеше, че ще се научи да ме обича. Аз също вярвах в това. И двамата се надявахме това да се случи. С времето се опитах да се убедя, че няма значение дали ме обича или не. Казах си, че бракът може да бъде добър и без любов.

Следващите му думи се изтръгнаха с болка, която вледени сърцето на Виктория:

— Бях глупак! Да обичаш някого, който не те обича, е ад! Не допускай да те убедят, че можеш да си щастлива с човек, който не те обича.

— Аз… няма — промълви момичето и примигна, за да спре сълзите си.

— И никога не обичай някого повече, отколкото той обича теб, Тори. Никога.

— Няма — отново промълви Виктория. — Обещавам. Неспособна повече да сдържа съчувствието и обичта си, тя погледна баща си. Сълзите се стичаха по страните й. Тя сложи малката си длан на хубавото му лице и прошепна:

— Когато реша да се омъжа, татко, ще си избера такъв като теб.

Той се усмихна мило на думите й, но вместо да й отговори, каза:

— Положението не е толкова лошо. С майка ти имаме Дороти и теб. Обичаме ви, а това е любов, която изпитваме и двамата.

 

 

Зората едва бе докоснала небето, когато Виктория се измъкна от дома си след безсънната нощ. Облечена в червена пелерина и тъмносиня вълнена пола за езда, тя изведе понито си от обора и с лекота се метна на гърба му.

След по-малко от километър младото момиче стигна до потока, който течеше успоредно на пътя към селото, и скочи от понито. Внимателно слезе по стръмния заснежен бряг и седна на един голям плосък камък. Загледа се в сивата вода, която бавно се провираше между замръзналите пънове край бреговете.

Небето се обагри в жълто, след това в розово, а Виктория се опитваше да възроди радостта, която винаги изпитваше, когато посрещаше изгрева на това място.

Малко бяло зайче се стрелна между дърветата до нея. Зад гърба й се чу тихо пръхтене на кон и нечии стъпки внимателно приближиха по стръмния снежен бряг. Лека усмивка трепна на устните й миг преди снежната топка да профучи покрай дясното й рамо и тя бързо да се наведе наляво.

— Не улучи, Андрю — каза Виктория, без да се обръща.

— Днес си станала рано — отвърна Андрю и се усмихна на малката красавица, седнала на камъка. С изключение на един червено-рус кичур, опънат назад и прикрепен с костена шнола, къдравата й коса се спускаше свободно по раменете като разпенен водопад. Гъсти тъмни мигли украсяваха леко дръпнатите й очи с тъмния цвят на теменуга. Носът й беше малък и съвършен, скулите — нежни, а в средата на брадичката имаше малка трапчинка.

Красотата й вече се усещаше във всяка черта на лицето й и извивка на тялото. Упоритостта бе белязала брадичката й, а смехът искреше в теменужените й очи. Само че тази сутрин очите й не блестяха от радост.

Виктория се наведе напред и направи купчинка сняг с ръце. Андрю незабавно се приведе, но вместо както обикновено да запрати снежната топка по него, тя я хвърли в потока.

— Какво има, синеочке? — закачи я той. — Страх те е, че няма да ме уцелиш ли?

— Разбира се, че не — отвърна Виктория с тъжна въздишка.

— Направи ми място да седна.

Тя се премести, а Андрю загрижено се вгледа в тъжното й лице.

— Защо си толкова сериозна?

Младото момиче се изкуши да му каже. Двайсетгодишният Андрю бе с пет години по-голям от нея и притежаваше ум, с който малцина от връстниците му можеха да се похвалят. Той бе единственото дете на най-богатия човек в селото, вдовица с привидно крехко здраве, която се бе вкопчила в сина си, като в същото време му бе прехвърлила цялата отговорност за управлението на огромната им къща и хилядата акра селскостопанска земя.

Андрю сложи пръст под брадичката на Виктория и повдигна лицето й.

— Кажи ми — нежно настоя той.

Андрю й беше приятел. Той я бе научил да лови риба, да плува, да стреля с пистолет и да лъже на карти — последното, за да знае кога лъжат нея. Поне така твърдеше той. Виктория се бе отплатила за усилията му, като бе станала по-добър плувец, стрелец и лъжец на карти от него. Те бяха приятели и тя знаеше, че може да му довери почти всичко. Но не можеше да обсъжда брака на родителите си с него. Вместо това му сподели другото си притеснение — предупреждението на баща й.

— Андрю — колебливо започна тя, — как можеш да познаеш дали някой те обича? Истински.

— За кого се интересуваш дали те обича?

— Човека, за когото ще се омъжа.

Ако беше малко по-голяма, ако имаше малко повече житейски опит, Виктория щеше да разбере нежността, която просветна в жълто-кафявите очи на младежа, преди той бързо да отмести поглед.

— Онзи, който ще се омъжи за теб, ще те обича — обеща й. — Давам ти дума.

— Но той трябва да ме обича поне колкото аз него.

— Ще те обича поне толкова.

— Но как ще разбера?

— Да не би някое местно момче да е поискало ръката ти? — попита той.

— Разбира се, че не! — извика Виктория. — Аз съм едва на петнайсет и татко е категоричен, че трябва да стана поне на осемнайсет, за да знам какво искам.

Той я погледна и се засмя.

— Ако доктор Сийтън се притеснява само за това, дали знаеш какво искаш, може да ти разреши да се омъжиш още утре. Ти още от десетгодишна знаеш какво искаш.

— Прав си — призна тя. След минута приятна тишина без определена цел Виктория попита: — Андрю, някога питал ли си се за коя ще се ожениш?

— Не — отвърна той със странна усмивка.

— Защо?

— Защото вече знам.

Изненадана от внезапното разкритие, тя рязко извърна глава.

— Така ли? Наистина! Кажи ми коя е? Познавам ли я?

И тъй като Андрю не отговори, Виктория замислено го изгледа и се зае да прави снежна топка.

— Да не си намислила да я напъхаш във врата ми? — попита той.

— Естествено, че не — отвърна тя с блеснали очи. — Мислех си да се обзаложим. Ако хвърля по-близо от теб до камъка, ще ми кажеш коя е.

— А ако аз улуча по-близо? — предизвика я младежът.

— Тогава сам ще посочиш наградата си — великодушно отвърна Виктория.

— Направих груба грешка, като те научих да се обзалагаш — засмя се той, неспособен да устои на предизвикателната й усмивка.

Снежната топка на Андрю се размина на сантиметри от камъка. Виктория внимателно разгледа мишената си. След това замахна и я уцели с такава сила, че събори камъка и той падна на земята заедно със снежната топка.

— Направих груба грешка и като те научих да хвърляш снежни топки.

— Това винаги съм го знаела — дръзко отвърна момичето и изтупа ръце в тесните си бедра. — А сега ми кажи за коя ще се ожениш?

Андрю пъхна ръце в джобовете си и се усмихна на малката чаровница.

— За коя смяташ, че искам да се оженя, синеочке?

— Не знам — сериозно отвърна тя, — но се надявам да е някоя много специална, защото ти си такъв.

— Специална е — увери я той. — Толкова е специална, че мисля за нея дори когато цяла зима съм на училище и не съм тук. Всъщност се радвам, че съм у дома, защото мога да я виждам по-често.

— Изглежда е доста специална — съгласи се Виктория и изведнъж кой знае защо се почувства ядосана на непознатата дама.

— Бих казал, че е по-скоро „прекрасна“, отколкото „доста специална“. Тя е сладка, енергична, хубава, непосредствена, нежна и упорита. Всеки, който я познава, я харесва.

— Ами тогава защо не се ожениш за нея? — мрачно попита Виктория.

Той сви устни и сложи ръка на гъстата й и мека като коприна коса — рядък жест на близост.

— Защото — нежно прошепна Андрю — е още много млада. Баща й твърди, че тя трябва да навърши осемнайсет, за да знае какво иска.

Големите очи на Виктория се разшириха, докато изучаваха хубавото му лице.

— Мен ли имаш предвид? — прошепна тя.

— Да — тържествено отвърна младежът. — Само теб.

Светът на Виктория, заплашен от онова, което бе чула и видяла предната вечер, изведнъж отново стана сигурен, безопасен и уютен.

— Благодаря ти, Андрю — изрече тя, внезапно обзета от свян. След това, светкавично преобразявайки се от момиче в очарователна млада дама, тихо добави: — Колко хубаво би било да се омъжа за най-добрия си приятел.

— Не трябваше да ти го казвам, без първо да съм говорил с баща ти, а дотогава ще минат още три години.

— Той много те харесва — увери го Виктория. — Когато моментът дойде и говориш с него, няма да възрази. Как би могъл, след като двамата толкова си приличате?

Малко след това младото момиче се качи на понито си и пое към дома. Беше весело и радостно. Настроението му обаче се помрачи, когато отвори задната врата на дома си и влезе в уютната стая, която служеше едновременно за кухня и трапезария.

Майка й се бе привела над печката, заета с формичката за печене на вафли. Косата й бе прибрана на кок, обикновената й рокля бе чиста и спретната. Окачени на куките до и над печката висяха сита, черпаци, рендета, ножове и фунии. Всичко бе чисто и подредено също като нея. Бащата на Виктория вече седеше на масата и пиеше кафе.

Момичето ги погледна и се почувства неловко. Изпита гняв към майка си, която отказваше да даде на прекрасния й баща любовта, която той заслужаваше и от която имаше нужда.

Тъй като утринните разходки на Виктория не бяха нещо необичайно, родителите й не се изненадаха от появата й. И двамата вдигнаха очи към нея, усмихнаха се и я поздравиха. Виктория отвърна на баща си и се усмихна на по-малката си сестра Дороти, но не можа да погледне майка си. Отиде при рафтовете и започна да подрежда масата, поставяйки чиниите и приборите, нещо, което майка й, която беше англичанка, настояваше, че е „абсолютно необходимо за цивилизованото хранене“.

Виктория сновеше напред-назад между масата и рафтовете и през цялото време се чувстваше неловко, а стомахът й беше свит на топка. Но когато седна на мястото си на масата, враждебността, която изпитваше към майка си, бавно започна да отстъпва място на съжаление. Момичето наблюдаваше как Катрин Сийтън се опита да се извини на съпруга си. Жената бъбреше весело и се суетеше около него, наливаше му кафе, подаваше му каната със сметана и му предлагаше още от пресните кифлички, като междувременно не забравяше да наглежда печката, на която приготвяше любимите му вафли.

Виктория закуси мълчаливо. Чувстваше се безпомощна. Не знаеше как да утеши баща си заради нещастния му брак.

Решението й хрумна в мига, в който той стана и каза, че отива до фермата на семейство Джексън, за да види как е счупената ръка на малката Ани. Виктория скочи на крака.

— Ще дойда с теб, татко. Исках да те помоля да ми покажеш как да ти помагам… в работата.

Родителите й я погледнаха изненадано. Виктория никога не бе проявявала интерес към лекарската професия. Всъщност досега тя бе само едно хубаво и безгрижно дете. Въпреки изненадата им обаче никой от тях не възрази.

 

 

Виктория и баща й бяха близки, но от този ден нататък станаха неразделни. Тя го придружаваше почти навсякъде и въпреки че той категорично отказваше дъщеря му да помага в лечението на пациентите му мъже, бе щастлив да е до него при всички други случаи.

Те никога повече не повдигнаха въпроса за безрадостните неща, които обсъждаха в онази съдбовна коледна вечер. Вместо това запълваха времето си с приятни разговори и весели закачки. Независимо от тъгата, стаена в сърцето му, Патрик Сийтън умееше да се смее.

Виктория бе наследила изумителната красота на майка си и смелостта и чувството за хумор на баща си. Сега той я научи на състрадание и идеализъм. Като малко момиче тя лесно печелеше селяните с хубостта и лъчезарната си усмивка. Те я харесваха като чаровно, безгрижно дете, но докато се превръщаше пред очите им в енергична млада дама, която се тревожеше за здравето им и с усмивка лекуваше лошото им настроение, просто я обожаваха.