Джейн Костело
Почти женени (13)

Глава 12

Явно бях започнала да изпитвам леко привличане към тялото на новия ми шеф, а това чувство бе пубертетско, трудно за пренебрегване и смущаващо. Макар че не познавах Раян от достатъчно дълго време, за да си оформя подробна преценка за личността му, бях видяла достатъчно, за да си напомням, че не бях (и никога не съм била) една от онези жени, които харесваха гадняри.

Следователно единственият извод, до който успях да стигна, докато се събличах и се мушках под юргана си, бе, че това бе поредният пример, който доказваше, че бях психически нестабилна, след като бях зарязана в деня на сватбата си. Зарязана. Имаше една дума, която никоя бъдеща булка не смяташе, че някога би използвала във връзка със себе си. О, колко много бях грешила.

Сега, когато разсъждавах върху отминалите събития, това бе дума, която бях използвала толкова често. Трябваше да се вслушам в предупредителния звън на онези камбанки преди сватбата. Ставаше дума за малки камбанки, за будилници с миниатюрни размери, а не за „Биг Бен“. Едно от нещата, което не спираше да ме измъчва, бе мигът, в който Джейсън ме помоли да се омъжа за него. Според мен той всъщност не го направи. Разбира се, че го нямаше драматичният момент, когато той коленичи с пръстен, с който щях да се перча пред приятелите, семейството си и всеки случаен човек през следващите дванадесет месеца. Ние стигнахме някак си незабелязано до това решение. И двамата знаехме, че накрая ще направим решителната крачка.

Но по онова време разсъждавах коренно различно. Всъщност гледах на това като на положително потвърждение, доказателство, че мислим еднакво. Не исках някакво бляскаво показно предложение, защото бе очевидно, че и двамата искаме едно и също нещо.

Най-ранният спомен, който имах за това как обсъждаме сватбата си, бе точно след годежното парти на най-добрия приятел на Джейсън — Нийл, и годеницата му Джесика. Бедната Джесина майка се бе заробила в продължение на дни с кетъринга, но дванадесетте хиляди банички с месо и гъби (или канапета, както настояваше да ги нарича бащата на Джес, докато ги предлагаше на гостите) не допринесоха много за разнообразието на храната. С Джейсън решихме да се присъединим към неколцина от гостите и да се отбием в един индийски ресторант на път за вкъщи. Помня, че се обърна към мен, докато ми подаваше купичката с мариновани лимони, и ме попита:

— Къде според теб трябва да се оженим?

Макар че, като се замисля, въпросът не е бил споменаван за първи път, защото не бях шокирана. Всъщност тогава почти не му обърнах внимание, защото винаги сме знаели, че в крайна сметка щяхме да направим именно това — „да се оженим“.

До такава степен бяхме приели това положение за даденост, че трябваше да призная, че нямах годежен пръстен, а до големия ден оставаха само шест седмици. Джейсън бе съгласен, че трябва да купи, като използваме част от парите от заема, който бяхме изтеглили, за да платим за сватбата. Бях убедена, че е по-голям от ипотеката на малък блестящ дом. Бях планирала да го изплатя в рамките на пет години. Всъщност се отървах от неизплатените вноски накуп, като продадох къщата ни, след като всичко се провали.

Къщата беше едно на ръка, но да се отърва от всичко останало се оказа, меко казано, предизвикателство. Когато си купил 122 копринени кошнички със захаросани бадеми, 12 украшения за маси и триетажна сметанова торта с бял шоколад, повярвайте ми, имаш голям проблем.

И макар че бях доволна, че братовчедка ми Таня и новият й приятел Дарън се наслаждаваха на петзвездния ни меден месец на остров Мавриций, бих предпочела паричната равностойност на тениската имитация на Ралф Лорън, която ми изпрати като знак на благодарност.

Но нищо от това не можеше да се сравни с ужаса от случилото се на самия сватбен ден.

— Искахме да се придържаме към традицията и прекарахме разделени нощта преди сватбата. Когато Джейсън ме целуна за лека нощ на стълбите пред къщата на родителите ми, не изпитвах никакво съмнение, че е решен да доведе всичко докрай.

Не че не беше нервен. Безспорно беше. Но нима предбрачното вълнение не е нещо нормално като споровете за списъка на гостите и дали шаферките ще бъдат поздравени с песен?

Може би фактът, че ме бе прегърнал толкова силно, че едва си поех дъх, трябваше да ми подскаже, че в мислите му бе царял смут, много по-страшен от този в някоя от военните зони из Средния изток. Но аз не го забелязах.

Сватбата бе планирана за два часа следобед в църквата „Сейнт Майкъл“ в предградието Уолтън. Като дете бях прекарала много от неделните си сутрини там, докато се криех с другите деца и се опитвахме да пресъздадем сцената от Рождество Христово с парчета вестник и шише веро „Фея“.

Най-странното бе, че първата половина от този ден беше най-приятната в целия ми живот. Ако това, което се бе случило по-късно, не се бе случило, все още щях да си я спомням с удоволствие.

Събудих се в четири и половина сутринта, след като бях спала неспокойно в свободната стая на майка ми, която беше толкова малка и задушна, че имах чувството, че се опитвам да заспя в гардероб. Оказа се невъзможно да задремя отново и затова прибягнах до препрочитане на единствената книга, която забелязах — детска Библия с подгънати и изръфани краища, отпечатана в началото на седемдесетте години, съдейки по изключителната прилика на Исус с Дейвид Касиди^[1].

По-късно моята фризьорка ми каза, че всички булки, които е „правила“, са прекарали ужасна нощ преди големия ден, и ме посъветва, ако някога отново изпадна в подобна ситуация, да пробвам с някакъв седатив на име Темазепам (който очевидно вършеше чудеса, въпреки че можеше да има нежелани странични ефекти на следващия ден, ако започнете прекалено рано с шампанското).

Именно при фризьорката наистина се почувствахме в свои води. Джесика — моята кума, шаферките ми — Хедър (стара приятелка от училище), Уин (моя братовчедка), и аз бяхме накъдрени и напръскани с такива количества лак, че фоликулите на косата ни сигурно са били на път да се разтопят.

Когато се върнахме в къщата на нашите, ни поведоха към кухненската маса и татко сервира огромна внушителна закуска — бъркани яйца, обилно отрупани с пушена сьомга. Онзи момент, когато седяхме около масата, развълнувани и щастливи от коктейлите с шампанско, беше най-съвършеният в живота ми.

Деси тъкмо бе свършил с грима на майка ми. След като бе преминал през триседмично интензивно обучение при сестра си Карълайн, която работеше на щанда на „Клиник“ в един от най-големите козметични магазини, той беше станал експерт в поставянето на нежна и светла основа и удължаваща спирала, която подчертаваше миглите. Майка ми се присъедини към нас, все още облечена в пеньоара си, а главата й беше покрита с розови ролки за коса тип „велкро“, които приличаха на изолирани тръби в извънземен космически кораб. Баща ми вече беше с фрака си, който бе облякъл към шест и петнадесет сутринта.

Аз също бях там — развълнувана, въодушевена, нервна, но не ме глождеше никакво съмнение, че това бе правилната стъпка. Джейсън беше мъжът, когото обичах, с когото бях прекарала безметежно последните седем години и с когото щях щастливо да прекарам още десет пъти по толкова.

Тази мисъл се въртеше в съзнанието ми, когато колата спря пред църквата в един от най-горещите априлски дни, които някога бяха регистрирани. Татко стисна ръката ми и се опита да скрие една сълза, когато ме видя да слизам от колата внимателно, за да не докосна с подгъва на роклята си прашната земя. Слънцето сгря раменете ми, докато се взирах в безоблачното синьо небе с цвят на метличина, и се усмихнах.

— Добре, Зоуи, нека направя една снимка с теб и баща ти — провикна се фотографът, докато се опитваше да изправи поувехналото цвете в бутониерата на татко.

Но докато се смеехме и позирахме, не можех да не забележа, че нещо не беше наред. Андрю — един от шаферите на Джейсън — крачеше напред-назад до вратата на църквата, залепен за телефона и с пребледняло лице.

Когато се обърна към нас, аз се намръщих.

Очите му се разшириха и започна да се оглежда наоколо, сякаш търсеше накъде да побегне.

— Добре ли си? — промълвих аз.

Той се поколеба, преди да тръгне към нас, а после помоли фотографа:

— Може ли… да ни оставите насаме за малко?

Фотографът прочете нещо в очите му и се оттегли.

— Слушай, Зоуи — започна Андрю, а вратът му беше почервенял от напрежение. — Изникна малък проблем.

— Проблем ли? — попитах спокойно.

— Какво искаш да кажеш, какъв проблем? — добави татко.

Андрю преглътна с усилие.

— О, боже, не ми казвай, че не са доставили цветята! — Чистачката на църквата, която беше далтонистка, се бе заклела, че ще се погрижи, но аз имах видения с огромни крещящи букети хортензии, които можеха да те докарат до припадък.

— Не, нищо подобно — каза Андрю и разхлаби яката си.

— Органистът ли? По дяволите! Джес ме предупреди, че е пияница, но си помислих…

— Не, Зоуи! Спри! — намеси се Андрю. — Не е нищо подобно.

— Тогава какво е?

— Ами, ами… Джейсън.

Загубих ума и дума. Опитах се да преглътна, но не успях.

— Той е… претърпял катастрофа?

— Не — отвърна Андрю. — Всичко е наред. Всъщност не е наред…

— Какво има, Андрю? — попитах аз, внезапно изгубила търпение. — Какъв е проблемът с Джейсън?

— Той няма да дойде — отговори Андрю и сведе поглед. — Зоуи, той няма да дойде.