Джейн Костело
Почти женени (30)

Глава 29

Часът бе десет и двадесет и четири — любимото ми време от нощта. Децата бяха в леглата си. Вече можех да изпращам имейли, да провеждам ежедневното си съвещание с Труди и да се опитвам да откъсна мислите си от Джейсън, като се сгушех в леглото, за да разбера с кого щеше да спи Лъки Сантейнджело в следващата глава на романа на Джаки Колинс „Шансове“.

Но не и тази вечер. О, не, сър. Макар че вече ми харесваше да се грижа за Руби и Самюел, когато дойдеше време за лягане, имаше нещо, което продължаваше да се случва доста често. Нещо, което превръщаше тези иначе прелестни създания в малки питбули, които категорично отказваха да си легнат.

Тазвечерният случай включваше обичайните протести, извинения и заплетени лъжи, но при Руби той беше допълнен от истеричен пристъп, който беше по-страшен от предишните, и чак започнах да се чудя дали наистина в гардероба й няма скрито кръвопиещо чудовище.

— Неееееее! Няма да си лягам, неееееее! — крещеше тя и удряше с юмруци по парапета.

— Руби, миличка, чуй ме — отчаяно промълвих аз. — Това не ти се отразява добре, наистина. Изтощена си.

— Неееееее, не съъъъъъъм! — изстена тя и се затича към всекидневната.

Отново си поех дълбоко дъх, за четиринадесети пореден път тази вечер. Беше по-зле от обикновено. Нямах представа защо, но беше така. Започнах да се отчайвам заради очевидната безполезност на моите изпитани и доказани техники на успокоителен глас, табла с картинки и кратки почивки. В очите ми напираха сълзи.

Открих Руби да лежи на канапето. Беше заровила глава в една възглавница и плачеше неутешимо. Поставих ръка на рамото й, но тя се отърси.

— Неееееее!

Поех си дълбоко дъх за петнадесети път, подпрях главата си, като се насилвах да измисля нещо.

Но не можех да се съсредоточа върху някакво практическо разрешение на въпроса, а в главата ми просто прехвърчаха мисли, което доказваше, че въобще не ме биваше в тази работа.

Голяма работа, че бях прекарала няколко години, грижейки се за деца в хубава и добре организирана детска ясла, където в края на деня предавах децата на родителите им? Това едва ли би могло да се брои за предизвикателство?

И на кого му пукаше, че успявах да запазя спокоен тон и държание, когато Руби изглеждаше така, сякаш искаше да се хвърли от някоя скала, а аз самата се чувствах така, сякаш някой раздира душата ми.

Нямаше никакво друго обяснение, Зоуи Мур. Ти се оказа пълен провал. Руби се изправи и ме погледна намръщено.

— Защо си тъжна? — Тонът й беше обвинителен, а долната й устна трепереше.

— Не съм тъжна, миличка — отвърнах аз, като се надявах, че звуча убедително.

— Ами защо плачеш тогава?

Докоснах бузата си. Беше мокра.

— Нямаш право да плачеш — изкрещя Руби. — Ти си имаш майка, а аз нямам.

Бях така поразена от думите й, че не знаех как да отговоря, после промълвих:

— Заради това ли е всичко, Руби? Заради майка ти ли? — Руби подсмръкна и избърса бузите си, а после кимна. — О, миличка — притеглих я към себе си и я прегърнах.

В първия момент напрегнатите й раменца отказваха да се предадат в прегръдката ми. Започнах да я милвам по косата, тя се отпусна и зарови лице във врата ми.

— Мама ме приспиваше всяка вечер — каза тя, а детският й гласец потреперваше. — Тя ми четеше приказка, целуваше ме по главата и ако имах нужда от нея, тя бе съвсем наблизо… — Тя спря и си пое дъх. — Ако някога се уплашех, всичко, което трябваше да направя, бе да ида в нейната стая и тя беше винаги там. — Тя ме погледна. — Но… тя вече не е тук, а е на небето.

Сълзите капеха по нощницата й. Усещах в гърлото си буца, която ми пречеше да промълвя.

— Знам, но когато майките са на небето, те са там заради малките си момиченца — започнах аз, като се стараех да измисля възможно най-добрия отговор.

Тя се втренчи в мен въпросително.

— Тя те наблюдава отгоре, за да е сигурна, че всичко е наред — продължих аз със замрежен от сълзи поглед. — И ако са уплашиш, всичко, което трябва да направиш, е да затвориш очи, да си представиш майка си и да й кажеш кое не е наред.

— И тя ще ме чуе? — попита Руби.

— Разбира се.

За около минута останахме мълчаливи и както подозирах, и двете разсъждавахме върху едно и също нещо. Майката на Руби беше горе на небето, а не тук, за да я целува за лека нощ.

— Обаче понякога е трудно — промълви Руби. Беше престанала да плаче.

— Знам, Руби…

— Искам да кажа… да си я представя. Ето това е трудно.

— Предполагам е минало много време, откакто си я видяла за последно, нали? — казах аз. — Знаеш ли какво? Трябва да сложиш нейна снимка до леглото си. Така винаги, когато искаш да си поговориш с нея или просто да се сетиш за нея, ще можеш да го направиш.

Тя ококори очи.

— Наистина ли? — попита тя и засия. — Ще мога да правя това?

— Е, не виждам защо да не можеш, стига да искаш.

Тя кимна решително.

— Да, бих искала, много бих искала.

Бях толкова развълнувана от мисълта, че може би след всичко това се оказах ливърпулският отговор на молитвите на повелителя на малките деца, че едва след миг почувствах леко безпокойство. То беше причинено от нещо, което ме тревожеше, откакто бях пристигнала тук. Не бях виждала нито една снимка на майката на Руби в цялата къща.

Нямаше сватбена снимка на полицата над камината, нито глуповати семейни снимки, забодени на хладилника, нито пък албум в някое от чекмеджетата. Всъщност нямаше да сте далече от истината, ако бяхте решили, че тя никога не бе съществувала.

— Добре — казах на Руби, — може би ще успея да поговоря с баща ти за това утре вечер, ако си е у дома, и ще видим дали ще можем да ти намерим една снимка. Какво ще кажеш?

— Знам къде има снимка на мама — отвърна тя и сниши заговорнически глас. — Хайде, ще ти покажа.

Когато се изправи и сграбчи ръката ми, изведнъж се почувствах притеснена.

— Руби, наистина смятам, че трябва да изчакаме, за да поговоря с баща ти.

Личицето й отново угасна.

— Значи няма да мога да говоря с мама?

Прехапах устни.

— О, хайде тогава! Покажи ми къде е.