Виктор Суворов
Ледоразбивачът (95)

1

Ние започнахме разказа за „черните дивизии“ и корпуси с 63-ти стрелкови корпус от 21-ва армия. Във връзка с това споменахме командира на корпуса Петровски и бригадния командир Фоканов. Защо те не са генерали? Отговорът е прост. В „черните“ корпуси и дивизии не само войниците и офицерите, но и висшите командири са били ветерани от „градчетата с дървени бараки за дървосекачи“.

Пред 1940 година за висшия команден състав на Червената армия са били приети воинските звания комбриг (бригаден командир), комдив (командир на дивизия), комкор (командир на корпус), командарм (командващ армия). За отличителни знаци са се използвали ромбове на яките. Един ромб — за командир на бригада, два — за командир на дивизия и т.н. Но ето че през май 1940 година Сталин прави подарък на висшия състав на армията си — той въвежда генералското звание, лампазите, звездите вместо ромбовете. Новите звания: генерал-майор, генерал-лейтенант, генерал-полковник, армейски генерал — изобщо не са свързани със старите воински звания. Правителствена комисия е извършила преатестация на целия висш команден състав, при което много бригадни командири стават полковници, т.е. понижени са с една степен по-долу от званието, което са имали само допреди няколко години. Някои бригадни командири са станали генерал-майори, а бригадният командир И. Н. Музиченко — генерал-лейтенант. Много армейски командири стават генерал-полковници — О. И. Городовиков, Г. М. Щерн, Н. Н. Воронов. В. Я. Качалов е понижен, той става генерал-лейтенант. Затова пък командирът на корпус Г. К. Жуков получава най-високото генералско звание — армейски генерал. Между другото не е широко известен фактът, че Жуков е бил генерал №1. Той пръв получава генералско звание в Червената армия. С постановление на съветското правителство от юни 1940 година воинско звание генерал и адмирал получават 2056 воини.

Въвеждането на воинското звание генерал е Сталиновата бучка захар след голямото размахване на камшика през 1937–1938 г. Защо изведнъж другарят Сталин е станал толкова добър? Ами защото е планирал да пусне в обръщение в най-близко бъдеще всичките си командири. В противен случай би могло да не се бърза толкова с бучката захар.

Но на Сталин не му стигат хиляда генерали. Създават се нови и нови дивизии, формират се корпуси и армии. И генералските длъжности се заемат от полковници. Ще срещнем не по-малко от стотина полковници, които заемат генералски длъжности, каквато е длъжността командир на дивизия. А малко по-горе вече срещнахме полковник И. И. Федюнински дори на длъжността командир на 15-и стрелкови корпус от 5-а армия.

Но въпреки всичко командири не стигат. Докато Хитлер е бил обърнат с лице към Сталин, Сталин май се е задоволявал с наличния състав. Хитлер обаче се обръща с лице към запад и гърбом към Сталин. И ето че на Сталин вече му трябват командири от по-висок ранг. При това много, много командири! Ето защо вагоните със затворници бързат към Москва. Тук, на „Лубянка“, посрещат най-учтиво бившите командири, минали през ГУЛАГ, за да им обяснят, че е станала грешка. Наказателните дела са прекратени, присъдите се отменят. Командирите бързат за Сочи, а оттам — под бойните знамена. Но не всички се радват на еднаква почит. Едни получават генералски звания и сред тях е генерал-майор К. К. Рокосовски, бъдещ маршал на Съветския съюз, но повечето от излезлите от затвора си остават със старите воински звания: комбриг, комдив, комкор. Странно положение се създава в Червената армия, където продължават да съществуват две системи на воински звания за висшия команден състав, две системи на отличителни знаци, две различни униформи. Едни командири ходят гордо със звезди и червени лампази (във войската им казват „раирани гащи“), в гиздави парадни униформи, а други, които вършат същата работа, носят скромни ромбчета.

Мелгунов е описал и документално удостоверил един използван от чекистите в Киев похват по време на Червения терор. Оня, който не е искал да отговаря на въпросите на чекистите, без много-много приказки е бил слаган в ковчег, заравян, после изравян и разпитът отново е продължавал.

По принцип Сталин прави същото през „периода преди войната“: в годините на Голямата чистка хиляди командири попадат в ГУЛАГ, някои със смъртни присъди, други с дългогодишни, и са изпратени в Колима. Според много свидетелства (например „Колимски разкази“ на В. Шаламов) животът тук не е по-добър вариант от разстрела. И изведнъж хора, които вече са се простили с живота, пътуват с вагони I класа, охранват се в санаториуми за номенклатурата, дават им в ръцете властта, която са имали някога, и възможността „да изкупят вината си“. Само генералско звание не им дават (т.е. не им дават изобщо никакви гаранции) — командвай, а по-нататък ще видим… Можем ли да си представим как всички тия бригадни и дивизионни командири се залавят за работа? За истинска работа!

Опитайте се да осъдите невинен човек на смърт, а после му дайте работа, за чието изпълнение ще последва амнистия и връщане на заемания висок пост. Как мислите, няма ли да се старае да я свърши?

Сталин си е направил сметката точно. Мнозина от освободените са му служили вярно и предано, хвърляли са се в боя и с дела и готовност за саможертва са доказали, че са достойни за доверие.

Сред тях е командирът на дивизия Г. А. Ворожейкин, назначен за командващ авиацията на 21-ва армия от Втори стратегически ешелон. Той се отличава още в първите боеве и през юли 1941 година е удостоен със званието генерал-майор от авиацията. През август вече е началник-щаб на ВВС на Червената армия. Всяка година Ворожейкин получава ново звание и през 1944-та става маршал.

Бригадният командир А В. Горбатов, пуснат през март 1941 година, получава длъжността заместник-командир на 25-и стрелкови корпус от 19-а армия във Втори стратегически ешелон. Той стига до чин армейски генерал и заема длъжността командващ въздушнодесантни войски на Съветската армия.

Ето как той описва освобождаването си:

„Жена ми отишла в НКВД, оттам буквално долетяла, разказала, че много добре я приели, разговаряли с нея учтиво, поинтересували се как живее и няма ли нужда от парична помощ…

… На 5 март 1941 година в два часа през нощта следователят ме закара от площад «Комсомолская» при мои познати. Остави ме и, след като се сбогува, учтиво ми каза:

— Ето моя телефон. Ако има нещо, може да ми звъните по всяко време. Разчитайте на моята помощ.

Като реликва взех със себе си кърпената торба, галошите, няколкото черни като смола бучки захар и сухара, който пазех за в случай че се разболея“ (А. В. Горбатов. „Годы войны“ с. 168–169). Сравнението със заравянето и изваждането от гроба не е моя идея. Заимствал съм я от армейски генерал Горбатов: „Пети март за мене е датата на второто ми раждане.“

Бригадният командир Горбатов е бил освободен (както и много други) след точно пресмятане на времето: един месец отпуска в санаториум, встъпване в длъжност, а ето ти го и съобщението на ТАСС. И вече виждаме храбрия бригаден командир с неговите „Анушки“ тайно да се придвижва на запад.

А като един истински затворник той не случайно си е запазил „сувенирите“ от ГУЛАГ. Слава Богу, не му потрябвали. Но на някои са им потрябвали. Ето например бригадният командир И. Ф. Дашичев намъква галошите повторно. Пуснат през март 1941 година, той отново влиза в затвора през октомври и лежи най-малко до 1953 година.

Командирите на бригади, дивизии и корпуси били използвани за попълване и на Първи стратегически ешелон. Бригадният командир С. П. Зибин получава 37-и стрелкови корпус, дивизионният командир И. Е. Магон — 45-и стрелкови, бригадният командир М. С. Ткачов — 109-а стрелкова дивизия от 9-и специален стрелкови корпус. Бригадният командир Н. П. Иванов става началник-щаб на 6-а армия. Дивизионният командир А. Д. Соколов — командир на 16-и механизиран корпус, 12-а армия. Дивизионният командир Г. А. Буриченков става командващ Южната зона на ПВО. Дивизионният командир П. Г. Алексеев — командващ ВВС на 13-а армия. Бригадният командир С. С. Крушин — началник-щаб на ВВС в Северозападния фронт. Бригадният командир А. С. Титов става началник на артилерията в 18-а армия. И много, много други.

С бригадните и дивизионните командири са запълвали празнините, след като Втори стратегически ешелон тайно е поел към западната граница.

Ето например бригадният командир Н. И. Христофанов е станал военен комисар на Ставрополския край, а А. М. Хрипунов — началник-отдел в щаба на Московския военен окръг. В щаба на окръга, както вече знаем, са дошли чекисти, които много-много не разбират от военни работи. Затова са си изписали от ГУЛАГ горкия Хрипунов — да им помага.

И все пак основното предназначение на командирите на корпуси, дивизии и бригади е Втори стратегически ешелон. Тоя ешелон е комплектуван от „дървосекачи“, тъй че и командирите тук са такива. Тъкмо затова тук срещаме и Петровски. Помним, че последната му длъжност е била заместник-командващ Московския военен окръг. После е арестуван. Освободили го през ноември 1940 година и му заповядали да формира 63-ти стрелкови корпус. Ето кога са се появили „черните“ корпуси! От трите дивизии на корпуса две се командват от бригадните командири Я. С. Фоканов и В. С. Раковски, командир на третата дивизия е полковник, Н. А. Пришчепа. Той не е бил бригаден командир, но е бил… затворник. И полковници са лежали в затворите, а после са били пуснати за докомплектуването на Втори стратегически ешелон. В затворите и лагерите е имало и майори, и капитани, и лейтенанти.

67-и корпус също е пълен с бригадни командири. Дори начело на корпуса стои командир на бригада — Ф. Ф. Жмаченко (по-късно — генерал-полковник). Погледнете всяка армия, която тръгва тайно от вътрешността на страната — и навсякъде ще видите цели стада от освободени бригадни командири. В 22-ра армия има два корпуса, начело и на двата са бригадни командири. Поветкин — на 51-ви корпус, и Карманов — на 62-ри. Вижте началник-щабовете, началниците на артилерията, на инженерните войски, на тиловете, началниците на артилерията, на инженерните войски, на тиловите и на всяка друга служба или род войски — всички са пропуснати от затворите. В тази армия има две много „черни“ дивизии, главно съставени от „дървосекачи“, но и командирите им са от същата среда: на 112-а стрелкова — Я. С. Адамсон, на 174-та — А. И. Зигин.

Няма да претрупваме изложението с десетки други имена и номера на дивизии и корпуси. Всеки, който се интересува от историята на Втората световна война, може сам да си направи колекция от имена на висши военни, пуснати от затворите, на които Сталин е дал възможност „да изкупят вината си“.

Комунистите казват, че това било защитна реакция на Сталин. След като усетил, че става нещо лошо, започнал да укрепва армията. Не, това не е защитна реакция! Сталин е започнал да освобождава командири на бригади, дивизии и корпуси, преди да се появи планът „Барбароса“. Кулминацията на тоя процес не е моментът, в който германските войски са вече на границата на СССР, а моментът, в който отиват във Франция.

А сега представете си, че Сталин упорито пробива коридори, унищожавайки неутрални държави, които стоят на пътя му, и наред с това дава възможност на много командири, осъдени на бавна или бърза смърт, „да се родят за втори път“. Не се знае броят им, но явно е огромен. На тия хора са им дали оръжие и власт, но всеки от тях всъщност е осъден на смърт и гори от желание на дело и с кръв (своя и чужда) да се върне на онова високо място, от което го е свалил Сталин. И ето че маса войски под ръководството на командири, пуснати от затворите, тайно се насочват към вашите граници, при това Сталин официално е заявил, че не става нищо сериозно. Как бихте постъпили вие в подобна ситуация?