Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледоразбивачът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ледокол. Кто начал Вторую мировую войну? (Неофантастическая повесть-документ), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Ледоразбивачът

Трето издание

Превод: Борис Мисирков, Надя Чекарлиева

Художник: Михаил Танев

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 23

Издателство „Факел експрес“, 2001 г.

ISBN: 954-7772-10-1

История

  1. — Добавяне

Глава 9
Защо обезопасителната ивица е била унищожена в навечерието на войната?

Мините са мощно нещо, но това е средство за слабите, за онези, които се отбраняват. На нас ни трябват не толкова мини, колкото средства за разминиране.

Маршал на Съветския съюз Г. И. Кулик,

началото на юни 1941 г.

1

Страна, която се готви за отбрана, разполага армията си не по самата граница, а по-навътре в своята територия. В този случай противникът не може с един внезапен удар да разгроми главните сили на отбраняващите се. В граничните райони отбраняващата се страна предварително създава обезопасителна ивица, тоест ивица от местността, наситена с капани, заграждения, препятствия и минни полета. В тази ивица отбраняващата се страна умишлено не извършва индустриално или транспортно строителство, не държи тук нито големи военни единици, нито големи запаси. Наопаки, в тази ивица своевременно се подготвят за взривяване всички съществуващи мостове, тунели и железопътни линии.

Обезопасителната ивица е своеобразен щит, който отбраняващата се страна използва срещу агресора. Щом попадне в обезопасителната ивица, той забавя движението си, войските му започват да търпят загуби още преди да са се срещнали с главните сили на отбраняващата се страна. В обезопасителната ивица действат само малки, но много мобилни отряди на отбраняващата се страна. Тези отряди действат от засада, извършват внезапни нападения и бързо се оттеглят на нови, предварително подготвени рубежи. Леките отряди се стараят да се представят за главни сили. Агресорът е принуден да се спира, да разгръща войските си, да хаби снаряди по празни площи, докато леките отряди вече скришом и бързо са се изтеглили и подготвят засади на нови рубежи.

Щом попадне в обезопасителната ивица, агресорът загубва главното си предимство — внезапността. Докато агресорът води изтощителна борба срещу леките отряди за прикритие, главните сили на отбраняващата се страна имат време да се приведат в готовност и да посрещнат агресора на удобни за отбрана рубежи.

Колкото по-дълбока е обезопасителната ивица, толкова по-голяма става ефикасността й. От много глава не боли. Докато си проправя път през дълбоката ивица, агресорът неволно издава главната посока на движението си. Загубвайки предимствата на внезапността, агресорът се превръща в нейна жертва: дълбочината на обезопасителната ивица му е неизвестна, затова срещата с главните сили на отбраняващите се става в момент, който не е предварително известен на агресора, но е известен на отбраняващата се страна.

В продължение на векове и дори на хилядолетия, още от предисторически времена славянските племена създавали мощни обезопасителни ивици с колосална дължина и огромна дълбочина. Използвали се различни начини за създаване на заграждения. Най-важен измежду тях била засеката. Засеката е ивица от гора, в която дърветата се отсичат на височина над един човешки бой така, че дънерът да остане свързан с пъна. Върховете на дърветата се повалят накръст към противника и се притискат към земята с колове. Тънките клони се изсичат, а дебелите се заострят. Дълбочината на засеката е няколко десетки метра там, където появата на противник е почти изключена. Но на вероятните пътища за преминаване на противника дълбочината на засеките достигала чудовищни размери: 40–60 километра непроходими завали, подсилени с огради от заострени колове, надолби[1], вълчи ями, страшни капани, способни да пречупят конски крак, и хитроумни клопки. Засечните черти на Руската държава се точели със стотици километри, а Голямата засечна черта, създадена през XVI век — над 1500 километра. Зад засечните черти се изграждали крепости и градове крепости. Засеките грижливо се охранявали от леки подвижни отряди. Леките отряди нанасяли; на противника внезапни удари и, без да се впущат в продължителни боеве, веднага изчезвали в многобройните лабиринти. Противникът скъпо плащал за опитите си да ги преследва: в засеките се създавали проходи, от които можел да се възползва само създателят им, а непосветения лабиринтите в засеките извеждали в зони на засади и капани.

В районите на засеките се забранявали горската сеч и прокарването на пътища. Когато границите на Руската държава започнали да се изместват на юг, старите ивици не се унищожавали, а изцяло се запазвали и се подсилвали, а по новите граници се издигала нова линия от укрепления, крепости и укрепени градове, пред които се създавала нова засечна черта. В края на XVII век противник, който би посмял да нападне Москва от юг, би трябвало да преодолее една след друга осем засечни черти с обща дълбочина 800 километра. Това е непосилен труд за която и да било армия на света, дори съвременна. Но ако противникът преминел целия този близо хилядакилометров път, все едно нямало да постигне внезапност на нападението: твърде много сили и време щели да бъдат хвърлени за пробиването на път, твърде много жертви би дала всяка армия при внезапните нападения на леките отряди на отбраняващите се. Но дори и всичко това да преодолеел той, в края на многострадалния му път го очаквала напълно мобилизираната, свежа, готова за бой руска армия.

Обезопасителните ивици не загубили значението си и през двайсетия век, дори и в самия му край: покрай съветско-китайската граница е създадена линия от укрепени райони и заграждения — „стоманеният пояс“ с дължина няколко хиляди километра и дълбочина от 1–2 до 20 и повече километра, където се използват заграждения, известни отпреди хиляди години, до ядрени фугаси.

Преди Втората световна война командирите от Червената армия отлично разбирали значението на обезопасителните ивици и имали горчив опит от действия в такива ивици. Един от примерите: през 1920 година Червената армия попаднала в подготвената от полската армия обезопасителна ивица. Ето как описва това главният маршал на артилерията Н. Н. Воронов: „При; отстъплението си полските войски разрушаваха всичко: гари, железопътни линии, мостове, опожаряваха селата, посевите, копите сено. Нашето напредване ни струваше огромен труд. Налагаше се да форсираме всяка рекичка през бродове или с подръчни средства. Все по-трудно ставаше снабдяването с боеприпаси“ („На службе военной“, с. 34).

След като разполагала с такъв опит, самата Червена армия създала мощни обезопасителни ивици по своите граници, особено по западните. Специални правителствени комисии обиколили западните райони на страната и определили най-лесно и най-трудно проходимите за противника зони. След това ВСИЧКИ мостове в западните райони на държавата били подготвени за взривяване. Командите за охрана на мостовете били обучени да боравят с експлозиви, за да могат да ги хвърлят във въздуха. Например шейсетметровият железопътен мост край Олевек можел да бъде готов за взривяване при дублирана система от заряди само за две минути и половина (И. Г. Стартов. „Мины ждут своего часа“ с. 20). Освен мостовете за взривяване се подготвяли високите комини, депата, водните помпи, водонапорните кули, високите насипи и дълбоките падини (пак там, с. 18). Още в края на 1929 година само в Киевския военен окръг били подготвени 60 подривни команди с обща численост 1400 души. За тях пък били подготвени „1640 напълно готови сложни заряда и десетки хиляди детонаторни запалки, които можеха да бъдат приведени в действие буквално мигновено“ (пак там, с. 22). Подобна работа се извършвала и в другите военни окръзи.

Освен командите от подривници в западните райони на страната били сформирани железопътни заградителни батальони, в чиято задача влизало пълното разрушаване на големите железопътни възли в случай на оттегляне и провеждането на заградителни работи по главните магистрали: разрушаване на линиите, залагане на мощни фугаси със закъснител за в случай че противникът се опита да възстановява линията. В Украйна още през 1932 година имало четири такива батальона (пак там, с. 175).

Освен това за евакуация се подготвяли железопътните стрелки, свързочната апаратура, телеграфните жици, а в някои случаи и релсите.

Съветската обезопасителна ивица постоянно се усъвършенствала. Броят на подготвените за взривяване или евакуиране обекти растял. Създавали се нови труднопроходими препятствия и заграждения, горски завали, изкуствени водоеми пред отбранителните съоръжения, участъци от местността се подготвяли за наводняване и заблатяване.

През есента на 1939 година на Съветския съюз много му провървяло: съгласно пакта Молотов-Рибентроп били присъединени нови територии с дълбочина 200–300 км. Вече създадената обезопасителна ивица станала значително по-дълбока. Новите територии от самата природа били създадени тъкмо за изграждането на такава ивица: гори, хълмове, блата, пълноводни реки с мочурливи брегове, а в Западна Украйна — бурни планински реки със стръмни брегове. „Местността беше благоприятна за отбрана и за създаване на заграждения“ (Маршал на Съветския съюз А. И. Ерьоменко. „В начале войны“, с. 71).

На всичко отгоре пътната мрежа тук била слабо развита. От 6696-те километра железопътни линии едва около 2000 били с два коловоза, но и те имали ниска пропускателна способност. А превръщането им при нужда в съвсем непроходими било съвсем лесна работа.

Пак по това време Червената армия получила блестящо потвърждение на истината, че подготовката на обезопасителната ивица може много да облекчи положението на отбраняващата се страна. През есента Съветският съюз извършил агресия срещу Финландия, но не могъл да постигне внезапност на нападането: основните финландски сили се намирали далеч отвъд границата, зад обезопасителната ивица. Червената армия закъсала във финландската обезопасителна ивица. Необходимо е да отбележим, че несполуките на Червената армия са резултат не само от кривите сметки на съветското командване; по-важни са готовността на финландската армия за отбрана, готовността за жертви. Един от елементите на тази готовност била обезопасителната ивица пред главната линия на отбраната. Тази ивица имала дълбочина 40–60 км („Советская военная энциклопедия“, т. 6, с. 504). Ивицата била наситена с минни полета и заграждения. Много активно действали снайперистите, сапьорите и леките подвижни отряди. Резултатът: тази ивица Червената армия преодолявала 25 дена и стигнала до главната линия на отбраната с огромни загуби, потиснато морално състояние, без боеприпаси, без гориво и без продоволствие. Маньовърът бил рязко ограничен: една крачка встрани от пътя можела да стане последна крачка. Тиловете изостанали и се намирали под постоянната заплаха на повторните нападения на леките финландски отряди, които отлично познавали местността и имали тайни проходи в минните полета. Възхищението си от финландската обезопасителна ивица изказвали всички командири, които воювали там, и преди всичко К. А. Мерецков, който командвал 7-а армия („На службе народу“, с. 184).

След като преодолял такава ивица и я оценил както трябва, Мерецков бил назначен за началник на Генералния щаб. Нека видим как използвал той опита си за подсилване на съветската обезопасителна ивица, създадена по западните ни граници.

Мерецков заповядал:

1. Съществуващата обезопасителна ивица по западните граници да се унищожи, командите от подривници да се разпуснат, зарядите да се махнат, мините да се обезвредят, загражденията да се изравнят със земята.

2. На новите земи обезопасителна ивица да не се създава.

3. Основните сили на Червената армия да се изкарат непосредствено до границите, без да се прикриват тези сили с обезопасителна ивица.

4. От вътрешността на страната право към границата да се съсредоточат всички стратегически запаси на Червената армия.

5. Спешно да се започне гигантско строителство, за да бъдат развити аеродрумната и железопътната мрежа в Западна Белорусия и Западна Украйна. Едноколовозните железопътни линии да бъдат превърнати в двуколовозни. Навсякъде да се повиши пропускателната способност на пътищата, да се правят нови пътища право към германските граници.

Бележки

[1] Вкопани в земята каменни стълбове. — Б.р.