Метаданни
Данни
- Серия
- Ледоразбивачът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ледокол. Кто начал Вторую мировую войну? (Неофантастическая повесть-документ), 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Адолф Хитлер
- Втора световна война
- Йосиф Сталин
- Теория на конспирацията
- Условно-алтернативен сюжет
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Шпионаж
- Оценка
- 5,2 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- divide (2011 г.)
Издание:
Виктор Суворов. Ледоразбивачът
Трето издание
Превод: Борис Мисирков, Надя Чекарлиева
Художник: Михаил Танев
Формат: 32/84/108
Печатни коли: 23
Издателство „Факел експрес“, 2001 г.
ISBN: 954-7772-10-1
История
- — Добавяне
На брат ми.
Не съм съгласен
с нито една дума,
която казвате,
но съм готов да умра
за правото ви да я кажете.
Към руските ми читатели
Простете ми.
Ако не сте готови да прощавате, недейте чете по-нататък тези редове, проклинайте ме и мен, и книгата ми — без да я четете. Така правят мнозина.
Аз посегнах на най-святото, което има нашият народ, посегнах на едничката светиня, която му е останала — на паметта за Войната, за така наречената „велика отечествена война“. Аз това понятие го заграждам с кавички и изписвам с малка буква.
Простете ми.
Втората световна война е терминът, който комунистите ни приучиха да пишем с малка буква. А аз пиша този термин с главна буква и доказвам, че Съветският съюз е главният виновник за нея и главният и инициатор. Съветският съюз е участник във Втората световна война от 1939 година, още от първия й ден. Комунистите съчиниха легендата, че ни били нападнали и че от този момент била започнала „великата отечествена война“.
Аз изритвам тази легенда изпод краката им, както палачът изритва столчето, на което е стъпил осъденият на обесване. Човек трябва да има жестоко сърце или изобщо да го няма, за да стане палач, още повече — палач, който убива националните светини на един велик народ. На собствения си народ. На този свят най-страшното е да си палач. Аз доброволно се нагърбих с тази роля. И тя ме докара до самоубийство.
Знам, че в милиони наши къщи и жилища по стените висят снимки на хора, които не са се завърнали от войната. Такива снимки висят и в моята къща. Не искам да оскърбявам паметта на милионите загинали, но като смъквам ореола на светостта от войната, с чието разпалване комунистите ни навлякоха безброй беди, аз все едно че неволно оскърбявам паметта на онези, които не са се завърнали от войната.
Простете ми.
Русия вече се отърва от насилствено натрапваната й идеология и затова паметта за справедливата война остана сякаш едничката опора на обществото. Аз я разрушавам. Простете ми и нека потърсим друга опора.
Но недейте мисли, не в разрушаването и поругаването на светините аз намирам удовлетворение. „Ледоразбивачът“ не ми донесе радост. Наопаки. Работата над тази книга ме опустоши. Душата ми е празна, а мозъкът ми е препълнен с номера на дивизии. Не можех дълго да нося в мозъка си такава книга ТРЯБВАШЕ да я напиша. Но за целта трябваше да забягна от страната. За целта трябваше да стана предател. Станах такъв.
Тази книга донесе толкова мъка в моя дом! Баща ми — Богдан Василиевич Резун — е изкарал цялата война по фронтовете, от първия до последния й ден, бил е раняван няколко пъти, и то тежко, почти смъртоносно. Аз го направих баща на предател. Какво ли му е? Не знам — не ми достига смелост да си представя… На всичко отгоре разруших представата му за войната като за война велика, освободителна, отечествена. Моят баща стана първата ми жертва. Молих го за прошка. Той не ми прости.
И пак моля за прошка баща си. Пред цяла Русия. На колене.
Тази книга донесе мъка на всички около мен. За да напиша „Ледоразбивачът“ пожертвах всичко, което имах: заради книгата на моя живот, която не ми носи нищо освен безсънни нощи и яростни нападки от страна на критиката. Сега „Ледоразбивачът“ е признат в много страни. Но не винаги беше така…
Аз напълно съм заслужил присъдите си. Не искам прошка за предателството си и не искам то да ми бъде простено. Простете ми за книгата. Моите смъртни присъди са справедливи до последната точка. И нека не си създават главоболия онези, на които им е заповядано да ги приведат в изпълнение: аз сам ще се накажа.
Не ме е страх от смъртта. Страхувах се да не умра, преди да съм написал тази книга, преди да изрека всичко, което съм проумял. Достраша ме, когато всички издатели на руски книги на Запад ми отказаха грубо или учтиво.
Книгата вече е издадена на единайсет езика. В Германия издържа осем издания, в Полша — три само през май 1992 година. Но на руски език нито един издател от 1980 година насам не посмя да публикува пълния й текст. Ето това беше страшното. Сега вече първият от трите тома излезе най-сетне и на руски и мен от нищо повече не ме е страх. Ругайте книгата, ругайте ме и мен. Проклинайте ме.
Но — както ме проклинате — опитайте се да ме разберете и да ми простите.
Моята дръзка книга, моето предизвикателство към обществото ми простиха мнозина. Сред издателите на руски книги в чужбина храбреци не се намериха, но глави от „Ледоразбивачът“ се поместваха в свободните руски вестници и списания. Веднага и докрай ме подкрепиха правозащитниците Владимир Буковски, Едуард Кузнецов, Ирина Ратушинская, Игор Герашченко, Арина и Александър Гинзбург, Ирина Алексеевна Иловайская — главният редактор на вестник „Русская мысль“, който в продължение на седем години публикуваше глави от книгата ми, славният триумвират от руската редакция на Би Би Си в състав Леонид Владимиров, Всеволод Новгородцев и Алексей Леонидов. Много хора са ме подкрепяли през тия трудни години от живота ми и аз съм благодарен на всеки от тях. Как ли само не ми се е налагало да пробутвам „Ледоразбивачът“, да доказвам и да настоявам, да хабя времето и нервите на мнозина. Станеше ли нужда да браня идеята си, започвах да се зъбя и да засягам, да оскърбявам противниците и опонентите си, а понякога — да изскубвам гръцмули. Всички, които неволно съм засегнал, още веднъж моля:
Простете ми.
Аз съм предател, изменник… За такива прошка няма, но аз все едно ви моля:
ПРОСТЕТЕ МИ.
12 октомври 1992 година
Бристол