Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (9)

Отрова

Беше един от онези следобеди, които Морвийр обожаваше. Прохладен, дори студен, но без никакъв вятър и облаци. Яркото слънце грееше над голите клони на овощните дървета, осветяваше медния триножник и хвърляше отблясъци по запотените колби. Нямаше нищо по-добро от това да се работи навън в подобен ден. А и така евентуалните смъртоносни изпарения се разсейваха безопасно във въздуха. Все пак хората с професията на Морвийр често ставаха жертва на собствените си продукти, а той нямаше намерение да допуска подобна грешка. Наред с всичко останало това щеше да срине тотално репутацията му.

Морвийр се усмихна на пламъка на лампата, заслушан в нежното съскане на парата и бълбукането на завиращите съставки. За него тези звуци бяха като изваждането на меча за дуелиста и тракането на монети за търговеца. Звуците от добре свършена работа. Затова със задоволство наблюдаваше лицето на Дей, надвесена съсредоточено над колбата, в която се събираше дестилатът.

Несъмнено красиво лице, с форма на сърце и оградено от руси къдрици. Но това беше онази незабележима красота, подсилена с излъчваща се невинност. Лице, което щеше да предизвика позитивна реакция, но малко следващи коментари. Което лесно щеше да се изплъзне от ума на хората. Морвийр я беше избрал точно заради това. Той не правеше нищо случайно.

В края на кондензатора се появи перлена капка, разтегна се, откъсна се и падна беззвучно на дъното на колбата.

— Отлично — измърмори Морвийр.

Последваха още капки. Последната се задържа колебливо на гърлото и Дей внимателно разклати колбата. Капката падна при другите. Течността приличаше на нормална вода на дъното на чаша. Дори не беше достатъчна човек да си навлажни устните.

— Внимателно, скъпа, много, много внимателно. Животът ти виси на косъм. Както и моят.

Тя притисна език към долната си устна, нежно разкачи дестилатора и го остави на подноса. След това продължи с останалите части на устройството. Ученичката на Морвийр имаше деликатни ръце. Нежни, но стабилни, точно както трябваше. Запуши колбата с коркова тапа и я вдигна към светлината. Слънцето превърна малкото количество течност в разтопени диаманти и Дей се усмихна. Красива, невинна и тотално незапомняща се усмивка.

— Не изглежда много впечатляващо.

— Това е целият замисъл. Няма цвят, мирис и вкус. Въпреки това дори най-малката погълната капка, най-лекото изпарение или докосване до кожата ще убие човек за няколко минути. Няма противоотрова, лечение или имунитет. Наистина… това е Кралят на отровите.

— Кралят на отровите — произнесе тя с подходящо страхопочитание.

— Пази това знание близо до сърцето си, скъпа, и го използвай само в най-краен случай. Само срещу най-опасния, подозрителен и коварен противник. Само срещу тези, които са детайлно запознати с отровителския занаят.

— Разбирам. Винаги предпазливостта на първо място.

— Точно така. Това е най-ценният урок. — Морвийр се облегна на стола си и сплете пръсти. — Сега вече знаеш най-дълбоката ми тайна. Обучението ти приключи, но… се надявам, че ще останеш, като моя помощничка.

— За мен ще е чест да остана на служба. Имам да уча толкова много.

— Както и всички ние, скъпа. — Морвийр чу звънчето на градинската врата и изви глава. — Както и всички ние.

Двама души се приближаваха към къщата по дългата пътека през овощната градина. Отровителят извади далекогледа си и го насочи към тях. Мъж и жена. Мъжът беше висок и доста едър, с овехтяло палто и дълга коса. Приличаше на северняк.

— Дивак — измърмори той под нос. Подобни хора бяха предразположени към насилие и суеверия и Морвийр ги отбягваше старателно.

Обърна далекогледа към жената, която всъщност носеше мъжки дрехи. Тя гледаше право към къщата. Все едно — право към него. Несъмнено красиво лице, с черна като катран коса. Но беше от онази корава притесняваща коса и усещането се засилваше от мрачното й изражение. Лице, което изразяваше предизвикателство и заплаха. Лице, което не се забравяше лесно. Разбира се, не можеше да се сравнява по красота с майката на Морвийр, но пък кой ли можеше? Добрите качества на майка му почти надхвърляха човешките стойности. Чистата й усмивка, огряна от слънчева светлина, се бе запечатала завинаги в образа му, сякаш…

— Посетители? — попита Дей.

— Онази жена, Муркато. — Той щракна с пръсти към масата. — Разчисти. И много внимателно! След това донеси вино и сладкиши.

— Искаш ли нещо в тях?

— Само сливи и кайсии. Мисля да посрещна гостите, а не да ги убивам. — Не и преди да чуе какво имаха да кажат поне.

Докато Дей разчистваше, постилаше масата с покривка и нагласяше столовете, Морвийр взе няколко елементарни предпазни мерки. След това седна, кръстоса високите до колене излъскани ботуши и сплете пръсти на корема си. Точно като провинциален благородник, наслаждаващ се на зимния следобед в имението си. Нима не го бе заслужил?

Когато гостите се приближиха, се надигна с най-приветливата си усмивка. Муркато леко накуцваше. Прикриваше го доста добре, но през дългите години в занаята отровителят бе изострил инстинктите си и не пропускаше и най-малките подробности. Жената носеше меч на дясното си бедро, при това не лош, но той не му обърна внимание. Грозни и неусъвършенствани уреди. Джентълмените ги носеха, но само грубияните прибягваха до употребата им. Дясната ръка на жената беше с ръкавица и вероятно прикриваше нещо, защото другата й бе открита. Носеше пръстен с камък колкото върха на палеца му. Ако наистина бе рубин, стойността му бе обещаващо голяма.

— Аз съм…

— Ти си Монцаро Муркато, предишен капитан-генерал на Хилядата меча, доскоро на служба при херцог Орсо от Талинс.

Морвийр реши да избегне ръката с ръкавицата, затова подаде левицата си с обърната нагоре длан. Жест, издаващ скромност и подчинение.

— Един наш общ познат, кантийски джентълмен, казва се Саджаам, ме предупреди за посещението ви. — Последва кратко, но силно ръкостискане. — А как е твоето име, приятелю? — Морвийр се наклони угоднически и стисна десницата на северняка с две ръце.

— Каул Тръпката.

— Така, така, винаги съм намирал северните имена за изключително изобразителни.

— За к’ви?

— За хубави.

— Аха.

Морвийр задържа ръката му за момент, след което я пусна.

— Моля, заповядайте. — Усмихна се на Муркато, която се настани на стола си с лека гримаса. — Трябва да призная, че не очаквах да си толкова красива.

Тя се намръщи.

— А аз не очаквах да си толкова дружелюбен.

— О, повярвай ми, ако се наложи, мога да бъда крайно недружелюбен. — Дей се появи с чиния със сладкиши, бутилка вино и чаши. — Но моментът не е такъв, нали? Вино?

Посетителите му се спогледаха. Морвийр извади тапата с усмивка и си наля малко.

— Вие сте наемници, но предполагам, че не ограбвате и не заплашвате всеки срещнат. По същия начин аз не тровя всички наред. — Той сръбна шумно, сякаш да демонстрира, че е безопасно. — Кой би ми платил иначе? Няма от какво да се притеснявате.

— Въпреки това, ще ни простиш, ако откажем.

Дей се пресегна за сладкиш.

— Може ли?

— Угощавай се. — Морвийр се обърна към Муркато. — Значи не сте тук заради виното ми.

— Не. Имам работа за теб.

Отровителят огледа кожичките на ноктите си.

— Предполагам, става дума за смъртта на херцог Орсо и някои негови приближени. — Монца замълча, но явно очакваше обяснение и той продължи. — Не се изисква изключителен интелект, за да се извадят заключения. Орсо обяви, че двамата с брат ти сте убити от Лигата на Осемте. След това разбрах от нашия общ познат Саджаам, че не си толкова починала, колкото се говори. След като не последва сълзливо посрещане от Орсо и щастливи изявления за чудодейното ти спасяване, може да предположим, че осприанските убийци… са лъжа. Херцогът на Талинс има завистлив характер и многобройните ти победи са те направили твърде популярна за вкуса му. Близо ли съм?

— Достатъчно близо.

— Искрените ми съболезнования. Явно брат ти вече не е сред нас, а доколкото разбирам, сте били неразделни. — Хладните й сини очи се превърнаха направо в лед. Севернякът гледаше намръщено. Морвийр прочисти гърлото си. Остриетата може и да бяха неусъвършенствани инструменти, но меч в корема убива умния също толкова лесно, колкото и глупаците. — Разбирате, че аз съм най-добрият в занаята си.

— Факт — каза Дей, откъсвайки се за момент от сладкиша. — Неоспорим факт.

— Мнозина известни хора, върху които съм развил уменията си, биха свидетелствали, ако могат, но уви, това е невъзможно.

Дей поклати тъжно глава.

— Нито един.

— Какво искаш да кажеш? — попита Муркато.

— Най-доброто е скъпо. По-скъпо, отколкото ти би могла да си позволиш, след като загуби работодателя си.

— Чувал ли си за Сомену Хермон?

— Името ми е познато.

— Аз не съм — обади се Дей.

Морвийр се зае да й обясни.

— Известен кантийски имигрант, който според слуховете станал най-богатият търговец в Муселия. Разточителството и луксът, в които живееше, бяха легендарни.

— И?

— Уви, той беше в града, когато Хилядата меча, на служба при Великия херцог Орсо, го превзеха с измама. Жертвите бяха сведени до минимум, но градът бе разграбен, а Хермон изчезна. Както и парите му. Хората предположиха, че както често се случва, зад цялото разточителство и привидно великолепие той не е притежавал почти нищо. — Морвийр бавно отпи и погледна Муркато над ръба на чашата. — Разбира се, други знаят историята по-добре. Командирите на тази кампания бяха… как се казваха? Брат и сестра?

Тя го изгледа, без да трепне, и каза:

— Хермон беше много по-богат, отколкото претендираше.

— По-богат? — Морвийр се размърда в стола си. — По-богат? Олеле! Предимство за Муркато! Виждаш ли как се гърча при споменаването на такава грандиозна сума! Не се съмнявам, че е достатъчна да плати скромните ми услуги поне двайсет пъти! Задушаващата ми алчност ме остави буквално… — той плесна шумно с длани по масата — парализиран!

Севернякът бавно се килна и падна на земята под овощните дървета. Остана да лежи по гръб със свити колене, в същата поза, в която седеше, очите му се взираха безпомощно нагоре.

— Аха — отбеляза Морвийр, като се надигна да надникне над масата. — Явно предимството е за мен.

Очите на Муркато се извиха настрани, след което пак към него. По лицето й преминаха няколко тръпки. Ръката с ръкавицата помръдна на масата, после замря.

— Проработи — измърмори Дей.

— Нима си се съмнявала? — Морвийр, който най обичаше запленената публика, не устоя на изкушението да обясни. — Първо намазах дланите си с масло от жълто семе. — Вдигна ръце и разпери пръсти. — За да се предпазя от ефекта на отровата. Все пак не исках и аз да се парализирам внезапно. Това със сигурност би било неприятно! — Той се изхили, а Дей се включи малко по-пискливо, докато проверяваше пулса на северняка и дъвчеше втори сладкиш. — Активната съставка е дестилат от паякова отрова. Невероятно ефективна дори само при докосване. Понеже задържах неговата ръка по-дълго, е поел по-голяма доза. Ще има късмет, ако помръдне до края на деня. Ако реша да го оставя жив, разбира се. А ти междувременно би трябвало да си възвърнеш говора.

— Копеле — изръмжа Монца през вцепенените си устни.

— Виждам, че е станало. — Морвийр се надигна и клекна до нея. — Извинявам се, но разбираш, че и аз като теб съм на върха в своята професия. Ние, с невероятния талант и постижения, сме длъжни да вземаме допълнителни предпазни мерки. Сега, когато не можеш да мърдаш, ще си поговорим абсолютно откровено за… Великия херцог Орсо. — Той отпи глътка вино и загледа една птичка, която се въртеше из клоните. Муркато не каза нищо, но това бе без значение. Морвийр можеше да говори и за двамата.

— Разбирам, че са се отнесли ужасно несправедливо с теб. Предадена от човек, който ти дължи толкова много. Убили са брат ти, а ти… видимо не си същата. Повярвай ми, и моят живот е изпълнен с болезнени спомени, така че ти съчувствам. Но светът е пълен със злина и ние, скромните индивиди, можем да го променяме само по малко. — Той се намръщи на шумно мляскащата Дей.

— Какво? — изломоти тя с пълна уста.

— По-тихо. Излагам мнението си. — Тя сви рамене и облиза пръсти с нарочно пресилено мляскане. Морвийр въздъхна неодобрително. — Безгрижието на младостта. Ще се научи. Времето върви само в една посока за всички ни, нали, Муркато?

— Спести ми шибаната философия — процеди тя.

— Тогава нека говорим практично. С твоята забележителна помощ Орсо стана най-могъщия човек в Стирия. Не претендирам, че разбирам от военно дело колкото теб, но човек не е нужно да е Столикус, за да види, че след славната ти победа при Хай Бенк Лигата на Осемте е пред разпадане. Само чудо би спасило Визерин. На лято Осприя ще моли за мир, или ще бъде смазана в зависимост от настроението на Орсо. Както много добре знаеш сама, то винаги клони към смазване. Ако не се случи нещо, до края на годината Стирия ще има крал. Край на Кървавите години. — Той пресуши чашата си и я размаха. — Мир и просперитет за всички! Един по-добър свят? Сигурно, стига да не си наемник.

— Или отровител.

— Напротив, ние си намираме доста работа и в мирни времена. Във всеки случай убийството на Великия херцог Орсо, освен че е очевидно невъзможна задача, не е в ничий интерес. Дори в твой. Това няма да върне брат ти, нито ръката или краката ти. — Лицето й не трепна, но това може би се дължеше на парализата. — Опитът сигурно ще завърши с твоята смърт, а не е изключено и с моята. Това, което искам да кажа, е, че трябва да спреш тази лудост, скъпа Монцаро. Да спреш веднага и да не мислиш повече за това.

Очите й бяха безжалостни, като две колби с отрова.

— Само смъртта ще ме спре. Моята или на Орсо.

— Без значение от цената? Без значение от болката? Без значение кой ще загине по пътя?

— Без значение — изръмжа тя.

— Мисля, че съм почти убеден в размерите на твоята отдаденост.

— Изцяло — почти извика Монца.

Морвийр се усмихна.

— Тогава може да работим. Само при това положение. Какво не признавам никога, Дей?

— Половинчатости — измърмори помощничката му; гледаше последния останал сладкиш.

— Точно така. Колко души трябва да убием?

— Шестима — каза Муркато. — Включително Орсо.

— Тогава цената ми е десет хиляди монети за другите, платени при доказана смърт, и петдесет хиляди за херцога на Талинс.

Лицето й леко трепна.

— Не е учтиво да се преговаря, докато клиентът е безпомощен.

— Учтивостта няма голямо място в разговор за убийства. При всички случаи аз не се пазаря.

— Съгласна съм.

— Радвам се. Противоотровата, моля.

Дей отвори една стъкленица, топна леко върха на тънкия нож в гъстата течност и му го подаде с дръжката напред. Той спря, взрян в студените сини очи на Муркато.

Предпазливостта на първо място, винаги. Тази жена, наричана Змията на Талинс, беше крайно опасна. Ако Морвийр не го знаеше от репутацията й, от разговора, от работата, за която го бе ангажирала, щеше да го прочете в този едничък поглед. Сериозно се замисли дали да не я наръга фатално, да хвърли северняка в реката и да забрави за цялата работа.

Но да убие Великия херцог Орсо, най-могъщия човек в Стирия? Да промени хода на историята с едно майсторско използване на изкуството си? Поне делото, ако не името му, да остане във вековете? Какъв по-хубав начин да довърши една кариера с недостижими постижения? Самата мисъл го накара да се усмихне широко.

Той въздъхна тежко.

— Надявам се, че няма да съжалявам. — Наведе се и убоде лекичко ръката на Муркато; пусна й само една капка кръв.

След няколко минути противоотровата започна да действа. Монца се намръщи и изви глава в една, а после и в друга посока, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Изненадана съм.

— Така ли? Защо?

— Очаквах майстор отровител, а не някакъв дребен смешник.

Усмивката на Морвийр изчезна. Разбира се, трябваше му само миг, за да се овладее. И да спре с мръщене кикотенето на Дей.

— Надявам се, че временната парализа не е била твърде неприятна. Нали ми е простено? Ако ще работим заедно, няма да е добре отношенията ни да са помрачени.

— Разбира се. — Тя започна да раздвижва раменете си, а в ъгъла на устата й се появи лека усмивка. — Имам нужда от това, което предлагаш, а ти искаш това, което имам. Работата си е работа.

— Чудесно. Великолепно… Несравнимо. — Морвийр се усмихна широко.

Но не й повярва и за момент. Това беше най-смъртоносната задача, с най-смъртоносния работодател. Монцаро Муркато, известна като Касапина на Каприл, не беше от прощаващия тип. Не му беше простила. Ни най-малко. От този момент предпазливостта трябваше да е на първо, второ и трето място.