Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (57)

Толкова много за нищо

Среброто блестеше на слънчевата светлина, с онзи блясък, от който ти потичат лигите, блясъкът, свойствен единствено на парите. Цял сандък блясък, изкаран на открито и привличащ погледа на всеки мъж в лагера, повече отколкото ако някоя гола графиня им се беше предложила на масата. Купчини прясно изсечени лъскави монети. Най-чистите пари в Стирия в ръцете на най-мръсните й граждани. Задоволителна ирония. От едната страна на монетите бяха изсечени везни, традиционният символ на стирийската търговия от времето на Новата империя. От другата стоеше строгият профил на Великия херцог Орсо от Талинс. Още по-забавна ирония за Коска, защото плащаше на Хилядата меча с лицето на мъжа, когото тъкмо бяха предали.

Войниците от първа рота на първи полк на бригадата стояха в нестройна опашка, мръщеха се, чешеха се, кашляха и минаваха покрай сгъваемата масичка, за да получат незаслуженото си плащане. Надзираваха ги главният писар и дузина от най-надеждните ветерани, което беше добре, защото още от сутринта Коска се бе нагледал на неизброими номера.

Мъжете опитваха да се наредят по няколко пъти, сменяха дрехите си, даваха измислени имена или имена на загинали другари. Преувеличаваха, извъртаха и направо лъжеха относно ранга и стажа си. Плачеха за болни майки, деца и приятели. Оплакваха се от храната, пиенето, екипировката, разстройство, началници, вонята, времето, кражби, претърпени контузии, засягания на несъществуващата им чест и така нататък. Ако демонстрираха същата находчивост и настойчивост в боя, както когато се опитваха да измъкнат някоя незаслужена пара от командира си, щяха да са най-великата армия на всички времена.

Но сержант Дружелюбния наблюдаваше зорко. Беше изкарал години в кухните на Убежището, където десетки от най-известните световни измамници се прецакваха един друг за парче хляб, и знаеше всеки мръсен номер, лъжа и трик от тази страна на ада. Нямаше промъкване покрай вкаменяващия му поглед. Затворникът не позволяваше дори една монета да попадне в грешен джоб.

Коска поклати глава с дълбоко неодобрение, след като последният мъж, който настояваше за компенсация за окуцяването си, се отдалечи с чудодейно излекуван крак.

— В името на Орисиите, човек би помислил, че ще се зарадват на бонуса! Не им се наложи да се бият за него все пак! Дори не им се наложи да го откраднат! Кълна се, колкото повече даваш на някого, толкова повече иска и толкова по-нещастен става. Никой не оценява какво получава, без да прави нищо. Мамицата й на благотворителността! — Тупна писаря по рамото и на грижливо изписаната страница капна грозно петно.

— Наемниците не са като едно време — изръмжа писарят кисело, докато се опитваше да го попие.

— Не са ли? Според мен са все така склонни към насилие и гадории, както винаги. Това, че нещата не са както преди, е оправдание за глупаци. Когато хората говорят, че времената са били по-добри, имат предвид себе си, защото са били по-млади и надеждите им не са били смачкани. Светът става все по-мрачен, колкото повече се доближаваш до гроба.

— Значи всичко си е същото, така ли?

— Някои стават по-добри, други по-лоши. — Коска въздъхна тежко. — Но в цялостен аспект не съм забелязал значителни промени. На колко от нашите герои платихме досега?

— Това беше ротата на Скуайър, от полка на Андич. Бившият полк на Андич.

Коска избърса несъществуваща сълза.

— Моля те, не говори за този храбрец. Загубата му още ме пробожда. На колко платихме?

Писарят наплюнчи пръсти, отметна няколко страници и започна да брои.

— Един, двама, трима…

— Четиристотин и четирима — каза Дружелюбния.

— А колко души има в Хилядата меча?

Писарят се намръщи.

— С обоза, слугите и търговците?

— Абсолютно.

— И курвите ли?

— Тях ги брой първи, защото работят най-съвестно от цялата проклета банда!

Мъжът се намръщи към небето.

— Ъ-ъ-ъ…

— Дванайсет хиляди осемстотин и деветнайсет — каза Дружелюбния.

Коска го изгледа.

— Казват, че добрият сержант струва колкото трима генерали, но ти, приятелю, си поне колкото три дузини! Значи към тринайсет хиляди? Ще трябва да стоим тук до утре вечер!

— Вероятно — изръмжа писарят и отметна друга страница. — Следва ротата на Крапстан от полка на Андич. Бившият… полк… на Андич.

— Ха. — Коска отвори манерката, която Морвийр му бе подхвърлил в Сипани, надигна я към устните си, разклати я и установи, че е празна. Намръщи се към очукания метал и си спомни с известен дискомфорт презрителния коментар на отровителя, че човек никога не се променя. Толкова дискомфорт, че нуждата му от питие се вдигна рязко.

— Кратка почивка, докато си налея. Ротата на Крапстан да се подреди. — Стана и се намръщи, защото старите му колена изпукаха, но след миг се усмихна. Едър мъж вървеше към него, стабилно през калта, пушека и разпръснатите палатки на лагера.

— Я, господин Тръпката от студения кървав Север! — Севернякът явно се бе отказал от хубавите дрехи и носеше кожен жакет и груба риза с навити ръкави. Косата му, която беше като на муселинско конте, когато се запознаха, беше пораснала в рошава плетеница, пускаше си и брада. Нищо от това обаче не скриваше огромния белег на лицето му. Само с косми нямаше как да стане. — Старият ми другар в приключенията! — Или по-скоро в убийствата. — О, как блестят очите ти. — Буквално, защото металната сфера в очната кухина отразяваше слънчевите лъчи с почти болезнена яркост. — Изглеждаш добре, приятелю, много добре! — Макар да изглеждаше като обезобразен дивак.

— Щастливо лице, щастливо сърце. — Севернякът пусна крива усмивка: изгорената плът почти не помръдна.

— Точно така. Ако закусваш усмивки, на обяд ще сереш радост. Участва ли в битката?

— Участвах.

— И аз така реших. Винаги съм знаел, че не те е страх да запретнеш ръкави. Кърваво ли беше?

— Кърваво.

— Някои мъже се опияняват от кръв, а? Смятам, че познаваш такива.

— Познавам.

— И къде е твоята работодателка, моята известна ученичка, приемничка и предшественичка генерал Муркато?

— Зад теб — чу се остър глас.

Той се завъртя.

— В името на божиите зъби, жено! Не си загубила навика да се промъкваш зад хората. — Престори се на стреснат, за да прикрие сантименталното трепване, което съпътстваше всяка нейна проява и заплашваше да изпълни гласа му с емоции. Монца имаше дълга драскотина на бузата, няколко синини по лицето, но иначе изглеждаше добре. Даже много добре. — Разбира се, радостта ми, че те виждам жива, е безгранична. — Той свали шапката си, развя перото и коленичи на едно коляно пред нея. — Кажи, че ми прощаваш за театъра. Сега виждаш, че през цялото време мислех за теб. Привързаността ми към теб е безгранична.

— Привързаност, а? — Повече отколкото тя подозираше, но никога нямаше да научи. — Значи цялата пантомима е била за мое добро? Ще припадна от благодарност.

— Една от най-милите ти черти е непрекъснатата ти готовност да припаднеш. — Коска се изправи. — Поради чувствителното ти женско сърце сигурно. Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. — Поведе я през дърветата към ферма с варосани стени, които блестяха на обедното слънце. Дружелюбния и Тръпката се влачеха зад тях като лоши спомени. — Трябва да призная, че освен услугата към теб и изкушението да забия най-сетне ботуш в задника на Орсо бях привлечен и от предложението за някои лични облаги.

— Някои неща не се променят.

— Нищо не се променя. Защо аз да го правя? Предложиха ми сериозна сума гуркулско злато. Знаеш, ти беше първата, която предложи. Освен това Рогонт беше крайно любезен да ми предложи, при все по-вероятно изглеждащия случай, че стане крал на Стирия, Великото херцогство Визерин.

Беше крайно доволен да види изненаданото й сепване.

— Ти? Шибан Велик херцог на Визерин?

— Е, сигурно няма да слагам „шибан“ на декретите, но да. Великият херцог Никомо. Добре звучи, нали? Все пак Салиер е мъртъв.

— Това го знам.

— Той нямаше наследници, дори далечни. Градът беше разграбен, опожарен, управата му рухна, населението е избито или избяга. Визерин има отчаяна нужда от силен и самоотвержен лидер, който да възвърне старата му слава.

— А вместо това ще получи теб.

Той си позволи да се засмее.

— Че кой е по-добър? Нима не съм родом от Визерин?

— Много хора са родом оттам. Но не се домогват до титлата.

— Защото е само една и е моя.

— За какво ти е изобщо? Обвързаност? Отговорности? Мислех, че мразиш такива работи.

— И аз така мислех, но пътеводната ми звезда ме отведе само в канавката. Животът ми не беше продуктивен, Монцаро.

— Не думай.

— Разпилях талантите си за нищо. Самосъжалението и самоомразата ме поведоха по мрачния път на себеотричането, себеконтузването и на ръба на саморазрушението. Какво е общото?

— Ти?

— Точно така. Суета, Монца. Егоцентризъм. Травмите на детството. Трябва най-после да порасна, за свое добро и за доброто на тези около мен. Да отворя талантите си навън. Както все ми повтаряше. Идва време, когато човек трябва да държи на нещо. Какво по-добро от това да се посветя изцяло в служба на родния ми град?

— Ако се посветиш изцяло, тежко му на Визерин.

— Ще им е по-добре, отколкото при онзи лаком крадец на предмети на изкуството.

— Сега ще си имат крадящ всичко пияница.

— Подценяваш ме, Муркато. Човек може да се промени.

— Нали каза, че нищо не се променя?

— Промених си мнението. Защо не? За един ден си осигурих състояние и едно от най-богатите херцогства на Стирия.

Тя поклати глава хем отвратено, хем изумено.

— И то само като седеше на едно място.

— Ето, това е истинският номер. Всеки може да печели награди. — Коска отметна глава и се усмихна към тъмните клони и синьото небе над тях. — Знаеш ли, съмнявам се, че в цялата история някой е постигал толкова много, без да прави абсолютно нищо. Но не само аз печеля от вчерашните събития. Вярвам, че и Великият херцог Рогонт е щастлив от развоя на събитията. А и ти направи гигантска крачка към грандиозното си отмъщение, нали? — Наклони се към нея. — Като го споменах, имам подарък за теб.

Тя се намръщи с вечното си подозрение.

— Какъв подарък?

— Няма да развалям изненадата. Сержант Дружелюбен, отведи бившата си работодателка и северния й спътник в къщата и покажи какво открихме вчера. Да прави какво пожелае. — Коска й се усмихна мило. — Вече всички сме приятели!

 

 

— Вътре. — Дружелюбния отвори ниската скърцаща врата. Монца погледна към Тръпката. Той сви рамене и тя се наведе и влезе в мрачната стая. Вътре беше хладно, в контраст с жегата навън. Таванът беше от тухли, а по прашния каменен под имаше светли петна. Очите й привикнаха със сумрака и тя видя свитата в ъгъла фигура. Човекът мръдна напред, веригите на глезените му издрънчаха и светлината от мърлявия прозорец падна върху половината му лице.

Принц Фоскар, по-малкият син на херцог Орсо. Монца се напрегна.

Явно най-сетне беше пораснал, откакто го бе видяла за последно — когато бягаше от бащината си зала във Фонтецармо, понеже не желаеше да участва в убийството. Погледна към Тръпката и Дружелюбния, които влязоха зад Монца. Двамата не бяха от хората, които можеха да дадат надежда на затворник. Накрая колебливо срещна очите на Монца. Имаше измъчения вид на човек, който знае какво ще последва.

— Значи е вярно — прошепна Фоскар. — Жива си.

— За разлика от брат ти. Наръгах го във врата и го хвърлих от прозореца. — Той преглътна болезнено. — Отрових Мотис. Прободох Ганмарк с един тон бронз. Верния е намушкан, посечен, удавен и го оставих да виси на едно воденично колело. Може и още да е там. Гоба беше късметлия. Само му премазах ръцете, коленете и черепа с чук. — Списъкът предизвикваше гадене, а не задоволство, но тя се насили да го довърши. — От седмината, когато убихте Бена, остана само баща ти. — Тя извади меча си. Стърженето на метала в ножницата беше грозно като детски писък. — Баща ти… и ти.

Стаята беше задушна. Лицето на Дружелюбния бе празно като на труп. Тръпката се облегна на стената до нея със скръстени ръце и се усмихна.

— Разбирам. — Фоскар се приближи. Къси, неохотни стъпки, но все пак към нея. Спря на една крачка и падна на колене. Неудобно, защото ръцете му бяха вързани на гърба. През цялото време я гледаше в очите.

— Съжалявам.

— Ти ли съжаляваш? — процеди тя през стиснати зъби.

— Не знаех какво ще се случи! Обичах Бена! — Устната му потрепери, по лицето му пробяга страх. Страх и вина. — Брат ти беше… като мой брат. Не исках подобно нещо… и за двама ви. Съжалявам… че участвах. — Той не беше участвал. Тя го знаеше. — Аз просто… искам да живея!

— И Бена искаше.

— Моля те. — Сълзите оставяха блестящи следи по бузите му. — Само искам да живея.

Стомахът й се сви, гърлото и устата й се напълниха с жлъчка. „Направи го!“ Беше изминала толкова път, беше изстрадала толкова много и бе накарала други да страдат, за да може да го направи. Брат й нямаше да има колебания. Почти чуваше гласа му.

„Направи каквото трябва. Съвестта е извинение. Милостта и страхливостта са едно и също“.

Беше време да го направи. Той трябваше да умре.

„Направи го!“

Но скованата й ръка сякаш тежеше хиляда тона. Погледна пепелявото лице на Фоскар. Големите му безпомощни очи. Нещо в него й напомни за Бена. Като млад. Преди Каприл, преди Суит Пайнс, преди да предадат Коска, дори преди да се включат в Хилядата меча. Когато просто искаше да сее и да жъне. Смеещото се момче в житата, преди години.

Върхът на калвеса потрепери и чукна пода.

Фоскар потрепери и си пое дъх. Затвори очи, а когато ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Благодаря ти. Винаги съм знаел, че имаш сърце… Каквото и да говорят. Благодаря…

Огромният юмрук на Тръпката го удари в лицето и го събори по гръб. От счупения му нос потече кръв. Фоскар успя да изпищи от ужас, преди севернякът да скочи върху него и да го стисне за гърлото.

— Искаш да живееш, а, шибаняк? — изсъска Тръпката с озъбена усмивка и стисна по-силно. Фоскар риташе безпомощно, гърчеше се мълчаливо, лицето му стана розово, после червено и накрая мораво. Тръпката хвана главата му, вдигна я достатъчно близо, че почти да я целуне, и я удари в камъните. Чу се остър пукот. Ботушите на Фоскар потръпнаха, веригата между тях издрънча. Тръпката намести ръцете си на врата му за по-добра хватка, вдигна главата отново, без да бърза, и тя тресна в пода с глухо тупване. Фоскар изплези език, единият му клепач затрепери, изпод косата потече кръв.

Тръпката изръмжа нещо на северняшки вдигна отново главата на Фоскар и я удари в пода. Приличаше на зидар, който намества камък в зид. Отново и отново. Монца гледаше с отворена уста и не правеше нищо. Не беше сигурна какво трябва да направи. Да го спре или да му помогне. Стената и подът се покриха с пръски кръв. През пукането на строшени кости Монца чуваше глас. Сякаш гласът на Бена, който все още й повтаряше да го направи. Осъзна, че чува Дружелюбния, който спокойно броеше колко пъти се удря черепът на Фоскар в пода. Беше стигнал до единайсет.

Тръпката вдигна обезобразената глава на принца, примигна и я пусна.

— Май стига. — Изправи се бавно, стъпил от двете страни на трупа. — Ха. — Погледна дланите си, после се озърна, сякаш търсеше в какво да ги обърше. Накрая ги отри една в друга, размаза тъмната кръв чак до лактите си. — Още един. — Погледна странично с окото си и се усмихна гадно. — Шест от седем, а, Монца?

— Шест и едно — каза Дружелюбния на себе си.

— Всичко става, както си мечтаеше.

Тя гледаше Фоскар. Главата му беше отметната на една страна, очите гледаха към стената. От разбития му череп течеше кръв и се събираше на черна локва. Тънкият й глас сякаш идваше от много далече.

— Защо го…

— Защо не? — прошепна Тръпката и пристъпи към нея. Тя видя отражението на собственото си пребледняло насинено лице в металната сфера. — Нали затова дойдохме тук? Нали затова се бихме цял ден в тинята? Мислех, че никога не се отмяташ. Каза, че милостта и страхливостта са едно и също, и още цял куп глупости. В името на мъртвите! — Усмихна се. Обезобразената плът почти не помръдна. Бузите му бяха опръскани с кръв. — Почти мога да се закълна, че не си и наполовина толкова зла кучка, на каквато се преструваш.