Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (32)

Милост и страхливост

Тръпката стоеше до прозореца — едното крило беше отворено — и гледаше горящия Визерин. Касата на прозореца го обграждаше като рамка на картина. Фигурата му беше очертана с оранжево от пожарите из града — брадясалото лице, едрото рамо, дългата ръка, мускулите на кръста и вдлъбнатината от едната страна на голия му задник.

Ако Бена беше тук, щеше да я предупреди, че напоследък рискува твърде много. Е, първо щеше да пита кой е едрият гол северняк и да я предупреди чак тогава. Беше се натикала насред обсада, а смъртта бе толкова близо, че почти я докосваше. Да ляга с мъж, на когото плаща, да пощади фермерите на долния етаж… Поемаше рискове и усещаше смесицата от страх и възбуда, характерна за комарджиите. Бена нямаше да одобри. Но тя не слушаше съветите му дори когато беше жив. Ако шансовете са малки, трябва да поемеш по-голям риск, а Монца имаше талант да подбира правилните.

Поне докато не убиха Бена и не я хвърлиха в пропастта.

Гласът на Тръпката прозвуча в тъмнината:

— Как се сдоби с това място?

— Брат ми го купи. Преди доста години. — Помнеше как той стои до прозореца и се мръщи на слънцето, обръща се и се усмихва. За момент усети, че усмивката се прокрадва и на нейното лице.

Тръпката не се обърна, нито пък се усмихна.

— Бяхте близки, а? Ти и брат ти.

— Бяхме.

— И ние с брат ми бяхме близки. Всички, които го познаваха, го харесваха. Беше си такъв. Уби го един мъж, Кървавия Девет. Уби го, след като му обеща милост, и после поби главата му на пика.

Монца не се интересуваше от историята. От една страна я отегчаваше, от друга я караше да си спомня безжизненото лице на Бена, когато го хвърляха от парапета.

— Кой би помислил, че ни свързват толкова общи неща? Отмъсти ли си?

— Мечтаех. Най-искреното ми желание през годините. Имах и възможност. Да отмъстя на Кървавия Девет. Нещо, за което мнозина биха убили.

— И?

Видя как жилата на врата му се напрегна.

— Първия път му спасих живота. Втория път го пощадих и избрах да бъда по-добър.

— И оттогава обикаляш като калайджия с количката си и пробутваш милост на всеки? Благодаря за предложението, но не купувам.

— Вече не съм сигурен, че продавам. Правя се на добър през цялото време, избирам правдивия път, опитвам да се убедя, че съм постъпил правилно, като не съм отмъстил. Като прекъснах кръговрата. Но със сигурност не е така. Милостта и страхливостта са едно и също, точно както го каза. Колелото продължава да се върти, каквото и да правиш. Отмъщението… може и да не отговаря на въпросите. Със сигурност няма да направи света по-добър или да накара слънцето да грее по-ярко. Но е по-добре, отколкото да не го направиш. Определено е по-добре.

— Мислех, че си решил да останеш последният добър човек в Стирия.

— Опитвах да постъпвам правилно, но в Севера не можеш да си извоюваш име, ако не извършиш няколко мрачни дела, и аз дадох моя дял. Бил съм се с Черния Дау, Крумок-и-Фейл и Кървавия Девет. — Той изсумтя. — Мислиш, че тук сте коравосърдечни? Трябва да видиш зимите в родината ми. — Имаше нещо в изражението му, което не бе виждала досега, нито пък го очакваше. — Искам да бъда добър. Но ако ти трябва от другото, определено знам как. — Настъпи тишина, двамата се гледаха. Той до прозореца, тя излегната на леглото с една ръка зад главата.

— Ако наистина си толкова студено копеле, защо се върна за мен? В „Кардоти“?

— Защото ми дължиш пари.

Не беше сигурна дали се шегува.

— Направо ме сгря.

— Освен това си най-добрият ми приятел в тази шибана страна.

— А дори не те харесвам.

— Все още се надявам, че ще ме харесаш.

— Знаеш ли? Може пък и да стане.

Можеше да види усмивката му на светлината от прозореца.

— Пусна ме в леглото си. Остави Фърли и другите в къщата. Ако не те познавах, щях да реша, че съм успял да ти предам малко милосърдие.

Тя се протегна.

— Може би под тази корава, но красива обвивка, аз си оставам нежната фермерска дъщеря, която иска да прави добро. Замислял ли си се за това?

— Не бих казал.

— Пък и какъв избор имам? Ако ги изхвърля, ще вземат да се разприказват. Така е по-добре, защото са ни задължени.

— Най ще е безопасно, ако са обратно в калта.

— Тогава защо не слезеш и не свършиш работата, убиецо? Няма да е проблем за герой, носил багажа на Черния Нау.

— Дау.

— Все тая. Ама първо си обуй панталоните, а?

— Не казвам, че трябваше да ги избием. Просто посочвам фактите. Милостта и страхливостта са едно и също.

— Не се тревожи, ще направя каквото трябва. Винаги съм го правила. Но не съм Морвийр. Няма да убия единайсет фермери, защото ми причиняват неудобство.

— Радвам се да го чуя. Но нямаше нищо против смъртта на всичките хора в банката, стига един от тях да беше Мотис.

Тя се намръщи.

— Това не влизаше в плана.

— Нито пък жертвите в „Кардоти“.

— И там нещата не се развиха, както бях планирала, ако не си забелязал.

— Забелязах аз. Нали те наричат Касапина на Каприл? Какво се случи там?

— Каквото трябваше. — Помнеше как яздеше в здрача и притеснението си, когато видя пушека над града. — Да го правиш и да го харесваш са различни неща.

— Но резултатът е един и същ, нали?

— Ти пък какво знаеш? Не помня да беше там. — Отърси се от спомена и стана от леглото. Приятната топлина от последната лула изчезваше и тя се почувства неудобно в белязаната си кожа, докато минаваше през стаята пред погледа му, гола, с изключение на ръкавицата на дясната ръка. Градът с кулите и пожарите се простираше надалеч, замъглен от стъклото на затворената част. — Не те взех, за да ми припомняш за грешките. Направила съм достатъчно.

— Кой не е. А защо ме взе?

— Защото имам ужасна слабост към яки мъже с малко мозък, защо иначе?

— Опитвам да не мисля, защото малкото мозък ме заболява. Но пък почвам да усещам, че не си толкова корава, колкото се изкарваш.

— Че кой е? — Тя посегна и докосна белега на гърдите му. Пръстът й пробяга по космите и набръчканата кожа.

— Всички си носим белезите. — Той плъзна ръка по следата на бедрото й и коремът й се сви. Познатият страх и възбуда на комарджията, примесени с леко отвращение.

— Някои са по-тежки от други. — Думите киселееха в устата й.

— Това са просто белези. — Палецът му пробяга по раните на ребрата. — Не ме притесняват.

Монца свали ръкавицата и тикна осакатената си ръка пред лицето му.

— Така ли?

— Да. — Големите му ръце се сключиха нежно около нейната. Тя се стегна и почти я издърпа. Дъхът й се бе накъсал, сякаш го бе хванала да гали труп. Той започна да разтрива скованата длан, болящия палец, извитите пръсти, чак до връхчетата. Изненадващо нежно. Изненадващо приятно. Тя затвори очи, отвори уста и разпери пръсти.

Почувства го по-близо, топлината му, дъха на лицето й. Напоследък нямаха много шансове за баня, така че той понамирисваше. Пот, кожа и лек дъх на загниващо месо. Остро, но не съвсем неприятно. Знаеше, че и тя е мръсна и мирише. Лицето му се отърка в нейното, брадясалите бузи, твърдата челюст. Тя се усмихна, а кожата й настръхна от ветреца, носещ познатата миризма на горящи сгради.

Едната му ръка още държеше нейната, другата се прокрадна по хълбока, към гърдата и започна нежно да търка зърното й. Малко непохватно, но все пак беше приятно. Другата й ръка се спусна към члена му, готов и втвърден. Тя вдигна единия си крак и го подпря на перваза на прозореца. Пръстите му се вмъкнаха между краката й.

Дясната й ръка беше под брадичката му, разкривените пръсти дърпаха ухото и опитваха да извъртят лицето, палецът отваряше устата му, за да може да го целуне. Имаше вкус на евтиното вино, което пиеха напоследък, но пък вероятно нейният беше същият, а и на кой му пукаше?

Придърпа го и се притисна към него. Не мислеше за мъртвия си брат, не мислеше за осакатената ръка, нито за войната навън, за лулата с хъск, за мъжете, които трябваше да убие. Мислеше само за пръстите си, за неговите пръсти, за члена му и за оная си работа. Не много, но нещо, което определено й трябваше.

— Изчукай ме — изсъска тя в ухото му.

— Аха — изхриптя той, вдигна я и я сложи по гръб на скърцащото легло. Монца се намести, за да му е по-удобно, той се наведе между краката й с лудешка усмивка. Също като нейната. Усети върха на члена му между бедрата си, първо на една, после на друга страна. — Къде е, мамка му…

— Глупави северняци, не можете да си намерите задника и със свещ.

— Определено не търся моя задник.

— Дай. — Тя наплюнчи пръсти, подпря се на лакът, посегна надолу и насочи члена му към точното място.

— Аха.

— Ето тук е — изръмжа тя.

— Да. — Тръпката раздвижи бедра и влезе дълбоко. — Тук… е. — Прокара пръсти по бедрата й и започна да я търка с палец.

— По-нежно! — Тя го плесна по ръката, отмести я и се загали сама. Средният пръст се задвижи в кръг. — Това не е като да чупиш орехи, глупако.

— Твой орех, твоя работа. — Членът му се измъкна, но той успя да го вкара достатъчно лесно. Постепенно започнаха да намират ритъм.

Монца гледаше лицето му, което се взираше в мрака в нейното. Двамата бяха оголили зъби и дишаха тежко. Той отвори уста да срещне нейната, след което се отдръпна, когато тя понечи да го целуне, на косъм от обсега й, мъчеше я, докато тя не отпусна глава, през тялото й премина топла тръпка.

Монца плъзна дясната си ръка по гърба му и стисна едната му буза, която се напрягаше и отпускаше. По-бързо. Влажната кожа шляпаше. Тя протегна ръка и продължи към задника му. Надигна глава, захапа устната му и започна да пъшка в гърлото му. Той се подпря на лакът, другата му ръка се плъзна и стисна болезнено първо едната, а после другата й гърда.

Скръц, скръц, скръц. Краката й се вдигнаха във въздуха. Ръцете му галеха косата й и монетите в черепа. Лицето му се спусна над нейното и тя засмука езика му, захапа го, облиза го.

Дълбока, хищна, гладна целувка. Почти не беше целувка. Натисна пръст към задника му и вкара първата фаланга.

— По дяволите! — Той излезе от нея, сякаш го бе зашлевила, и се напрегна.

Монца издърпа дясната си ръка, лявата все още бе заета между краката й.

— Добре де — изсъска тя. — Това не те прави по-малко мъж. Но пък задникът си е твой. Няма да те закачам…

— Не това. Чуваш ли нещо?

Монца не чуваше нищо освен задъханото си дишане и звука на влажните си пръсти. Притисна бедра към неговите.

— Хайде де. Няма нищо…

Вратата се отвори с трясък, от разбитата ключалка захвърчаха трески. Тръпката скочи от леглото, но се оплете в завивките. Монца беше заслепена от лампата, но зърна проблясък на метална броня, чу вик и свистенето на меч.

Тръпката изкрещя и падна на дъските. Монца усети капки кръв по бузата си. Беше стиснала дръжката на калвеса с дясната си ръка. С дясната! Глупаво, но по навик.

— Недей. — През избитата врата влезе кръглолика жена със зареден арбалет. Мъжът с меча, който стоеше над Тръпката, се обърна към Монца. Тя не виждаше много, освен че е с броня и шлем. Влезе още един войник, с фенер и брадва с проблясващо острие. Монца отпусна изкривените си пръсти и мечът й издрънча на пода.

— Така е по-добре — каза жената.

Тръпката изстена и опита да се надигне. Беше примижал от светлината, лицето му бе оцапано с кръв от рана на главата. Явно го бяха ударили с плоското. Онзи с брадвата го изрита в ребрата. Севернякът изпъшка и се присви гол до стената. Влезе трети войник, носеше някакви черни дрехи.

— Капитан Лангриер.

— Какво намери? — попита жената и му подаде арбалета.

— Тази и още няколко.

— Приличат на талински униформи. — Тя вдигна жакета, така че Монца да го види. — Какво ще кажеш?

Шокът преминаваше и започваше да я изпълва хладен ужас. Това бяха войници на Салиер. Беше толкова съсредоточена върху убийството на Ганмарк и армията на Орсо, че въобще не бе помислила за другата страна. Внезапно усети толкова остра нужда от лула, че почти й прилоша.

— Не е каквото си мислите — изхриптя тя и чак сега осъзна, че е гола и мирише на секс.

— Откъде знаеш какво мисля?

На вратата се появи нов войник с големи увиснали мустаци.

— В другата стая има много бутилки и стъкленици. Не ги проверих. Приличат ми на отрови.

— Отрови ли, сержант Пело? — Лангриер се почеса по врата. — Това е много подозрително.

— Мога да обясня. — Устата на Монца беше пресъхнала. Знаеше, че не може. Не и така, че да й повярват.

— Ще получиш възможност. В двореца. Оковете ги.

Тръпката се намръщи, когато мъжът с брадвата го изправи на крака и окова ръцете му. Един от другите хвана ръката на Монца и я изви болезнено.

— У! Боли! — Издърпаха я от леглото и я бутнаха към вратата. Стъклената статуя на Бена гледаше от нишата си. Толкова за домашните духове. — Няма ли да ни дадете някакви дрехи?

— Не виждам защо. — Избутаха я на стълбището под светлината на фенера. — Чакай тук. — Лангриер клекна и се намръщи на белезите по бедрото й. Розовите точки на шевовете почти бяха избледнели. Сръчка я с палец, сякаш проверяваше парче месо при касапина. — Пело, виждал ли си някога такива белези?

— Не.

Тя погледна Монца.

— Откъде ги имаш?

— Бръснех си оная работа и ми трепна ръката.

Жената се разхили.

— Хареса ми. Смешно е.

Пело също се хилеше.

— Да, смешно е.

— Добре, че имаш чувство за хумор. — Лангриер се изправи и изтупа коленете си. — Ще ти потрябва. — Удари я по главата с разперена длан и я събори по стълбите. Монца се претърколи и падна на рамо, удари си носа в стената. Надигна глава като пияница. Стълбището се люлееше пред очите й. Усещаше вкус на кръв. Изплю я, но устата й се напълни отново.

— Мамка му!

— Нямаш ли още смешки? Имаме още няколко етажа, ако ще ми се правиш на остроумна.

Нямаше. Остави се да я изправят и изстена от болката в рамото.

— Какво е това? — Усети как измъкнаха пръстена от средния й пръст. Лангриер се усмихна и вдигна блестящия рубин към светлината.

— Отива ти — каза Пело. Монца мълчеше. Ако можеше да се отърве само с пръстена на Бена, щеше да е късметлийка.

По останалите етажи имаше още войници, претърсваха кулата. Събориха един от сандъците на Морвийр и се разнесе трясък на счупено стъкло. Дей седеше на леглото с разрошена коса и вързани ръце. Монца засече погледа й, но нямаше време за жалост. Момичето поне беше с дрехи.

Избутаха я в кухнята и тя се подпря задъхано на стената. Вече не й пукаше, че е гола. Фърли беше там, както и брат му. Лангриер отиде до тях и извади кесията си.

— Май сте прави. Шпиони са. — Започна да отброява монети в шепата на фермера. — По пет монети за всеки. Херцог Салиер е благодарен за бдителността ви, граждани. Каза, че има още?

— Още четирима.

— Ще поставим кулата под наблюдение и ще ги приберем. Вие по-добре се подслонете другаде.

Монца гледаше как Фърли прибира парите, ближеше кръвта от носа си и размишляваше докъде я е довело милосърдието. Продадена за пет монети за всеки заловен. Бена сигурно щеше да е разярен от ниската си цена, но тя имаше по-сериозни проблеми. Фермерът я изгледа за последно, докато я извличаха през вратата. В очите му нямаше вина. Може би вярваше, че е направил най-доброто за семейството си. Може би се гордееше, че е проявил кураж и гражданска доблест. Може би имаше право.

Явно думите на Вертурио бяха верни. „Милостта и страхливостта са едно и също“.