Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (47)

Не по-лош

Монца дръпна калвеса и мъжът изхриптя. На лицето му се изписа смайване и той притисна малката рана на гърдите си. Залитна напред и отпусна късия си меч, сякаш тежеше като наковалня. Монца мина отляво и го наръга точно под ребрата, натика цяла стъпка стомана през кожената му броня. Мъжът обърна глава към нея, лицето му бе почервеняло и трепереше, вените по врата му пулсираха. Тя измъкна меча и човекът падна, сякаш острието бе единственото нещо, което го задържаше прав.

— Кажи на… — прошепна той.

— Какво?

— Кажи й… — Той се надигна от пода. Лицето му беше оцапано с прахоляк. Повърна черна кръв и се отпусна.

Монца внезапно го позна. Казваше се Баро или Паро, нещо с „о“. Братовчед на стария Своле. Помнеше го от Муселия, след плячкосването на града. Беше се засмял след една от шегите на Бена. Помнеше го, защото след като бяха убили Хермон и бяха откраднали златото му, не й беше до шеги. На нея поне не й беше до смях.

— Варо? — промърмори тя и се опита да си спомни шегата. Чу изскърцване на дъска и долови движение, навреме, за да се хвърли на пода. Превъртя се към стената, скочи и се оттласна от нея с лакът, при което строши прозореца. Трясъците на битката нахлуха отвън.

Някой замахна към нея и тя клекна. Ударът се заби в стената и към лицето й литнаха трески. Монца изпищя и замахна към нападателя с калвеса, но осъзна, че ръката й е празна. Беше го изтървала. На прозореца имаше някакво лице.

— Бена? — От устата й потече кръв.

Не беше време за шеги. Нещо я удари в гърба и й изкара въздуха. Боздуган. Лицето на мъжа бе озъбено. Някаква верига се уви около врата му и го дръпна назад. Стаята започна да се намества. Кръвта бучеше в ушите й. Опита да се изправи, но се отпусна по гръб.

Витари беше нападнала мъжа отзад и двамата се мятаха из стаята. Той се мъчеше да я удари с лакът, другата му ръка дърпаше веригата, но тя стискаше силно, а очите й се бяха превърнали в две гневни цепнатини. Монца се надигна, олюля се и тръгна към тях. Мъжът се опитваше да докопа камата на колана си, но Монца го изпревари, стисна китката му с лявата си ръка, извади камата с дясната и започна да го ръга.

— Ъх, ъх, ъх. — Плясък, изстъргване, туптене и летяща слюнка. Нейното сумтене, неговите хрипкави стонове и ниското ръмжене на Витари се смесваха в някакъв животински рев. Същите звуци, които щяха да издават и ако се чукаха. Стържене, туптене, плясък. — Ъх, ох, ах.

— Достатъчно! — изсъска Витари. — Мъртъв е!

— Ъх. — Монца пусна камата на дъските. Ръцете й бяха лепкави от кръв. Обърна се към вратата и примижа към светлината. Пристъпи тромаво покрай трупа на някакъв осприански войник и излезе навън.

Навсякъде се мятаха хора и животни. Смъртоносна буря от тропащи ботуши, чаткащи копита, дрънчащ метал и летяща пръст.

Верния Карпи ревеше като откачен от гърба на бойния си кон, само на десетина крачки от нея. Не изглеждаше променен. Същото честно осеяно с белези лице. Същото плешиво теме, гъстият бял мустак и наболата брада. Беше се издокарал с блестящ нагръдник и дълго червено наметало, по-подходящо за херцог, отколкото за наемник. От дясното му рамо стърчеше стрела от арбалет и ръката му висеше отпусната. С другата ръка размахваше тежък меч и сочеше към къщата.

Странно, но когато го зърна, усети прилив на топлота. Щастливото усещане, когато мернеш приятелско лице в тълпата. Верния Карпи, който бе водил пет щурма под нейно ръководство. Който се сражаваше до нея във всякакви условия и никога не я разочароваше. Верния Карпи, на когото разчиташе с живота си. И който я беше продал евтино, за стола на Коска. Продал бе живота й, както и живота на брат й.

Топлотата се изпари. Заедно с нея изчезна и замайването. През корема й премина вълна от гняв и усети пробождане в главата, там, където монетите заздравяваха черепа.

Наемниците бяха корави бойци, когато се наложеше, но предпочитаха плячкосването. Първият залп и шокът от съпротива, каквато не бяха очаквали, ги бе разколебал. Бяха посрещнати от копия, а по прозорците на къщата и от плоския покрив на конюшнята ги обстрелваха стрелци. Някакъв ездач изкрещя, докато падаше от седлото, копието му издрънча в краката на Монца.

Двама от другарите му пробваха да побегнат. Единият се измъкна. Другият беше пронизан от меч, кракът му се заплете в стремената и остана да се влачи зад побеснелия кон. Верния Карпи не беше страхливец, но човек не оцелява трийсет години като наемник, ако не знае кога да се измъкне. Той завъртя коня си и повали някакъв войник — разцепи му черепа. След това заобиколи ъгъла на къщата.

Монца сграбчи падналото копие с дясната си ръка, дръпна юздите на коня с другата и се покатери на седлото. Внезапната изгаряща жажда да убие Верния върна част от старата й пъргавина в натежалите крака. Обърна коня към оградата и го смушка с пети. Някакъв осприански войник изтърва арбалета си и се хвърли встрани от пътя й. Конят прескочи оградата и препусна през житото нагоре по дългия полегат склон. Монца прехвърли копието, в лявата си ръка, сграбчи юздите с дясната и се приведе. Видя как Карпи спира за миг на билото — черно очертание на фона на светлото източно небе, — след което изчезва зад него.

Тя също стигна върха — житото свърши — и препусна надолу. От копитата на галопиращия кон летяха буци кал. Недалеч напред Карпи прескочи някакъв плет, задните копита на коня му го закачиха и насмалко да падне. Монца си избра по-добро място и прескочи безпроблемно. Започваше да го настига. Очите й бяха вперени само напред. Не мислеше за скоростта, опасността и болката в ръката. Мислеше само за Верния Карпи, за коня му и за неистовата жажда да забие копието си в едното или другото.

Профучаха през някакво незасято поле, копитата тупкаха в гъстата кал, спускаха се към някакъв поток. До него се издигаше варосана сграда, блестяща на сутрешното слънце. Може би мелница, доколкото Монца можеше да прецени при така бързо летящата земя. Започна да навежда копието, вятърът връхлиташе в присвитите й очи. Желаеше само да се доближи до Верния. Да се доближи до отмъщението. Явно конят му беше пострадал при прескачането на плета, защото го застигаше, при това бързо. Беше само на три дължини от него. След това на две. Калта от копитата пръскаше в лицето й. Тя запъна крака в стремената и насочи копието право напред. За момент слънцето проблесна по острието му. Мярна познатото лице на Карпи, който се бе обърнал да надзърне през рамо. Сивата му вежда и бузата бяха оцапани с кръв от рана на челото. Верния изръмжа и заби шпорите, но конят му беше тежък, по-пригоден за щурмуване, отколкото за бягство. Главата на нейния се доближаваше все повече до опашката на неговия. Земята между тях се бе размазала в кафява мъгла.

Монца изкрещя и заби копието в бута на коня. Той подскочи напред, размята глава, от устата му се разхвърча пяна. Верния подскочи на седлото, единият му крак се изхлузи от стремето. Бойният кон продължи за момент, след което раненият му крак поддаде, той падна презглава и Карпи изхвърча от седлото. Монца чу крясъка му, докато профучаваше покрай него.

Дръпна юздите и спря. Конят й дишаше тежко, краката му трепереха от бясната езда. Видя как Карпи се надига замаяно от земята, оплете се в омазаното с кал червено наметало. Беше изненадана, че е още жив, но не и недоволна. Гоба, Мотис, Арио и Ганмарк бяха участвали в плана на Орсо, в убийството на брат й, и си бяха платили за това. Но никой от тях не й беше приятел. Верния беше яздил с нея. Ял с нея. Пил от нейната манерка. И се беше усмихнал, когато я прониза, за да заграби мястото й.

Нямаше да приключи бързо.

Верния се олюля замаяно. Устата му беше отворена, очите на окървавеното му лице — опулени. Тя се усмихна, вдигна копието и извика. Като ловец, видял лисица на открито. Карпи заотстъпва към края на нивата, накуцваше. Ранената му ръка беше притисната към тялото, счупената стрела стърчеше от рамото му.

Усмивката й се вкорави, когато се приближи и чу хрипливото му дишане. Карпи залиташе към потока. Да види този мръсен предател да пълзи в краката й беше едничката й радост от доста време. Верния измъкна меча с лявата си ръка, залитна отчаяно и се подпря на него като на патерица.

— Отнема време да се научиш с лявата ръка! — подвикна Монца. — Знам го от опит! А ти нямаш никакво шибано време, Карпи! — Беше близо до потока, но щеше да го настигне преди това и той го осъзнаваше.

Верния се обърна и вдигна непохватно меча. Тя дръпна юздите, зави наляво и мечът разсече само въздуха. Монца се изправи на стремената и наръга Верния с копието — раздра наметалото и проби бронята на рамото. Карпи падна на колене, мечът му се заби в земята. Изстена и се помъчи да стане. По бронята му започна да се стича кръв. Монца измъкна крак от стремето, приближи коня и го ритна в лицето. Главата му се отметна назад, той се претърколи по брега и падна в потока.

Тя заби копието в земята, преметна крак през седлото, скочи на земята и загледа мъчещия се Карпи. Взе пак копието, пое си дълбоко дъх и тръгна към водата.

Малко по-надолу по потока воденичното колело тракаше и се въртеше бавно. Другият бряг беше подзидан с обрасли с мъх камъни. Карпи псуваше и опитваше да стигне дотам. Но с тежестта на бронята, подгизналото наметало, стрелата в едното рамо и раната от копие в другото нямаше никакви шансове. Затова само се клатушкаше по течението, затънал до кръста, а тя го следваше по брега с наведено копие и широка усмивка.

— Трябва да ти се признае, че не спираш. Никой не може да те нарече страхливец. Само идиот. Карпи Глупака. — Тя се засмя високо, подигравателно. — Не мога да повярвам, че се върза така. След като ми служи толкова години, би трябвало да ме познаваш по-добре. Какво мислеше — че ще чакам и ще страдам за нещастията си ли?

Той отстъпи назад. Дишаше тежко и не откъсваше очи от върха на копието.

— Шибаният северняк ме излъга.

— В днешно време не можеш да вярваш на никого, а? Трябваше да ме пронижеш в сърцето, Верен, а не в корема.

— В сърцето ли? — озъби се той. — Ти нямаш сърце! — Запляска през водата към нея с кама в ръка. — Монца замахна с копието, удари го в бедрото и го събори по гръб. Верния се надигна с мъка и процеди през стиснати зъби: — Поне съм по-добър от теб, кучко!

— Като си по-добър, защо ти си в потока, а аз държа копието, шибаняко? — Тя завъртя острието в бавни кръгове. Мокрият метал лъщеше. — Признавам, че не се предаваш, Карпи. Никой не може да те нарече страхливец. Само шибан лъжец. Карпи Предателя.

— Аз ли съм предател? — Той се надигна по стената, близо до тракащото колело. — Аз? След всичките години заедно? Исках да съм лоялен на Коска! Бях му лоялен. Затова ме нарекоха Верния! — Той удари мокрия си нагръдник с окървавената си ръка. — Такъв съм. Такъв бях. Ти ми го отне! Ти и шибаният ти брат!

— Аз поне не хвърлих Коска в пропастта, копеле!

— Да не мислиш, че съм искал? Да не мислиш, че исках да имам нещо общо? — В очите на стария наемник се появиха сълзи, докато се мъчеше да се отдръпне от нея. — Аз не съм водач! Арио дойде и каза, че Орсо повече не може да ви вярва! Че трябва да бъдете отстранени! Че вие сте миналото, а аз бъдещето и че останалите капитани са съгласни. И се съгласих и аз. Какъв избор имах?

Монца вече не се забавляваше. Помнеше как Орсо се усмихваше в шатрата. „Коска е минало и реших, че ти си бъдещето“. Бена се усмихваше до него. „Така е по-добре. Залужаваш да водиш“. Помнеше как се бе съгласила. Какъв избор имаше въобще?

— Можеше да ме предупредиш. Да ми дадеш шанс…

— Както ти предупреди Коска ли? Както предупреди мен? Шибай се, Муркато! Ти посочи пътя и аз само следвах! Който сее кървави семена, ще жъне кръв, а ти пося цялата Стирия! Сама си си виновна! Ти го направи… Ааа! — Той извърна глава и посегна към врата си. Скъпото му наметало се беше оплело във воденичното колело и червеният плат се затягаше все повече и го влачеше надолу. — Шибана… — Пръстите му трескаво заопипваха лопатките на колелото, но нямаше как да го спре.

Монца гледаше с отворена уста и отпуснато копие как Карпи потъва все по-надолу. Надолу, навътре в черната вода. Вече беше до гърдите му, до раменете, до врата…

Оцъклените му очи се обърнаха към нея.

— Не съм по-лош от теб, Муркато! Просто направих това, което трябваше! — Бореше се да задържи уста над бързата вода. — Не съм… по-лош… от…

Лицето му изчезна.

Верния Карпи, който беше водил пет щурма под нейно командване. Който се бе сражавал до нея и никога не я подвеждаше. Верния Карпи, на когото можеше да повери живота си.

Монца скочи в потока, сграбчи протегнатата ръка на Верния и пръстите му се вкопчиха в нея. Задърпа със стиснати зъби, пъшкаше от усилие. Опря копието в дъното и запъна колелото. Пъхна ръката с ръкавицата под рамото на Карпи и задърпа, напрягаше всеки мускул, вече беше във вода до врата. Усети, че започва да го измъква. Показа се ръката, след това лакътят, рамото. Монца посегна към закопчалката на наметалото, но осакатените пръсти не я слушаха. Бяха твърде измръзнали, твърде схванати, твърде потрошени. Чу се пукане и дръжката на копието се строши. Воденичното колело се завъртя бавно, заскърца и повлече Верния надолу.

Водата продължаваше да напира. Ръката му се отпусна и всичко свърши.

Петима мъртви, оставаха двама.

Тя го пусна и задиша тежко. Видя как бледите му пръсти потънаха във водата. Излезе от потока и изкуцука на брега, мокра до кости. Нямаше никаква сила. Краката я боляха чак до кокалите, дясната ръка пулсираше от китката до рамото, раната на главата я щипеше, а черепът й бучеше от придошлата кръв. С безкрайно усилие пъхна крак в стремето и се покатери на седлото.

Погледна назад, коремът я присви и тя се приведе и повърна на земята. Колелото беше издърпало Верния от другата страна и сега го вдигаше. Крайниците му бяха отпуснати, главата се люшкаше, очите бяха отворени, изплезеният му език висеше. По врата му бяха полепнали някакви водорасли. Той се вдигна бавно, бавно, като екзекутиран предател, оставен на показ.

Монца обърса уста с ръка, събра слюнка и опита да изплюе горчилката. Главата й се въртеше. Може би трябваше да го смъкне оттам и да му остави някакво последно достойнство. Нали й беше приятел? Не чак герой, но пък кой ли беше вече? Човек, който искаше да бъде лоялен в коварен занаят в коварен свят. Човек, който искаше да е лоялен, но бе открил, че това отдавна не е на мода. Може би трябваше да го извлече на брега и поне да го остави на земята. Вместо това обърна коня към фермата.

Достойнството не помагаше много на живите и абсолютно никак на мъртвите. Беше дошла да убие Верния и той бе мъртъв.

Вече нямаше смисъл от разкаяние.