Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (21)

Неколцина лоши мъже

Складът беше като ветровита пещера. Студената светлина се провираше през процепите на капаците и осветяваше прашните дъски, празните сандъци в ъгъла и старата маса. Тръпката се настани на един паянтов стол; усещаше дръжката на ножа, който му бе подарила Монца, на прасеца си. Остро напомняне за какво всъщност е нает. Тук животът беше много по-мрачен и опасен, отколкото у дома. Колкото до това да бъде по-добър, май вървеше в обратна посока с всеки изминал ден.

Защо по дяволите беше още тук? Защото искаше Монца? Трябваше да го признае. Фактът, че тя се отнасяше хладно с него след Уестпорт, само засилваше желанието му. Защото искаше парите й? И това. Парите бяха хубаво нещо. Защото му трябваше работа? Трябваше му. Защото беше добър в работата. Беше.

Защото й се наслаждаваше?

Тръпката се намръщи. Почваше да мисли, че някои хора просто не са способни да правят добро и че той май е от тях. С всеки изминал ден се питаше дали това да бъде по-добър си струва усилието.

Изтропването на вратата го откъсна от мислите му. Коска се смъкна по скърцащото стълбище, водещо към спалните помещения, и почеса обрива на врата си.

— Добро утро.

Старият наемник се прозя.

— Така изглежда. Не помня откога не съм ставал сутрин. Хубава риза.

Тръпката се намръщи към ръкава. Тъмна коприна с лъскави костени копчета и натруфени маншети. Доста по-претенциозна, отколкото му допадаше, но Монца я харесваше.

— Щом казваш.

— И аз си падах по лъскави дрешки. — Коска се стовари в съседния паянтов стол. — Както и братът на Монца. Доколкото помня, имаше подобна риза.

Тръпката не беше сигурен какво намеква дъртото копеле, но определено не му харесваше.

— И?

— Разправяла ли ти е за брат си? — Коска имаше тънка усмивчица, сякаш знаеше нещо повече от Тръпката.

— Каза, че е мъртъв.

— И аз така чух.

— И не е никак щастлива от това.

— Определено.

— Трябва ли да зная нещо друго?

— Всички трябва да знаем много неща. Но все пак ще го оставя на нея.

— Къде е тя? — попита Тръпката. Търпението му се изчерпваше.

— Монца ли?

— Кой друг?

— Не иска да се показва пред хора, освен ако не е наложително. Не се притеснявай. Наемал съм бойци из целия Кръг на света. А и повече от достатъчно изпълнители. Имаш ли нещо против аз да ръководя процедурата?

Тръпката имаше много против. Беше съвсем очевидно, че от доста време Коска ръководи само бутилката. Бащата на Тръпката се пропи, след като Кървавия Девет уби брат му и набучи главата му на пика. След това дойдоха пристъпите и треперенето. Спря да взема добри решения, загуби уважението на хората и умря, оставяйки на Тръпката само горчиви спомени.

— Не вярвам на пияници — изръмжа той, зарязал деликатността. — Човек посяга към шишето, след това става слаб и накрая откача.

Коска поклати глава.

— Обратното е. Човек откача, след това става слаб и накрая посяга към бутилката. Тя е само симптом, а не причина. Но въпреки че съм трогнат от твоята загриженост, не е нужно да се притесняваш. Днес съм много по-стабилен! — Той разпери ръце над масата. Наистина не се клатеха толкова бясно. Само потръпваха леко. — Ще си върна формата, преди да се усетите.

— Нямам търпение. — Витари се появи от кухнята със скръстени ръце.

— Както и всички ние, Шило! — Коска шляпна Тръпката по ръката. — Но стига сме говорили за мен! Какви престъпници, отрепки, главорези и друга измет си изровила от задните улички на Сипани? Какви бойци изпълнители? Музиканти, които убиват? Смъртоносни танцьори? Певци с мечове? Жонгльори, които…

— Трепят? — предложи Тръпката.

Коска се усмихна още по-широко.

— Безцеремонен, но право в целта.

— Безцеремонен?

— Прям. — Витари се настани в последния стол и разгъна на масата един лист.

— Открих един оркестър близо до пристанището. Според мен изкарват повече като обират минувачите, отколкото като свирят.

— Главорези, а? Точно каквито ни трябват. — Коска изпъна врата си като наперен петел. — Влезте!

През вратата се вмъкнаха петима мъже. Щяха да минат за непрокопсаници дори в родината на Тръпката. Мръсни коси. Лица с белези от шарка. Парцаливи дрехи. Оглеждаха се подозрително, а мърлявите им ръце стискаха очукани инструменти. Наредиха се пред масата. Единият се почеса по чатала, а друг си бъркаше в ноздрата с палката от барабана.

— Кои сте вие? — попита Коска.

— Ние сме оркестър — каза най-близкият.

— Е, нямате ли си име?

Те се спогледаха.

— Не. Трябва ли?

— Кажете тогава вашите имена и каква е специалността ви, като музикант и боец.

— Аз съм Солтер. Барабан и боздуган. — Мъжът отметна мръсното си палто, за да покаже металната дръжка. — Трябва да призная, че по̀ ме бива с боздугана.

— Морк — каза следващият в редицата. — Гайда и сабя.

— Олопин. Рог и чук.

— И аз съм Олопин. — Мъжът посочи другаря си. — Братя сме. Гъдулка и ножове. — Измъкна два ножа от ръкавите и ги завъртя около пръстите си.

Последният можеше да кандидатства за най-чупения нос в пребогатата кариера на Тръпката.

— Гурпи. Лютня и лютня.

— Биеш се с лютня? — уточни Коска.

— Направо ги фраскам с нея. — Мъжът замахна странично, ухили се и се видяха изгнилите му зъби. — Вътре има скрита брадва.

— Ух. Засвирете тогава, приятели. И нещо по-живо!

Тръпката не разбираше много от музика, но дори той можеше да познае, че не струват. Барабанът избързваше. Гайдата пищеше без никаква мелодия, а лютнята беше разстроена, може би заради желязото вътре. Но Коска кимаше със затворени очи, сякаш не беше чувал по-хубава музика.

— Леле, колко талантлива група сте! — извика той. — Наети сте за въпросната вечер. По четирийсет монети на човек.

— Четирийсет монети? — опули се барабанистът.

— Плащането е накрая. Но работата ще е тежка. Несъмнено ще се наложи да се биете, а може да трябва и да свирите. Трябва да е фатално представление за враговете ни. Готови ли сте за такова нещо?

— При четирийсет монети на човек? — Вече всичките се хилеха. — Разбира се, сър! За такава сума ще сме безстрашни.

— Браво. Знаем къде да ви намерим.

Докато оркестърът излизаше, Витари се протегна и каза:

— Ама че грозни копелета.

— Това е предимството на маскения бал — прошепна Коска. — Като ги костюмираме, никой няма да усети.

Тръпката не беше очарован от идеята да повери живота си на тези негодници.

— Няма ли да забележат колко лошо свирят?

— Хората не ходят в „Кардоти“ заради музиката — изсумтя Коска.

— Не трябваше ли да проверим как се бият?

— Ако се бият така, както свирят, нямаме проблеми.

— Свирят като лайна.

— Свирят като побъркани. Ако имаме късмет, ще се бият по същия начин.

— Това не е…

— Не мислех, че ще си от мрънкащите. — Коска изгледа Тръпката над дългия си нос. — Трябва да се отпуснеш малко, приятелю. Всички достойни победи се извоюват с енергичност и жизненост.

— С к’во?

— С безгрижие — обясни Витари.

— Точно — допълни Коска. — И сграбчване на момента.

— А ти какво мислиш? — Тръпката се обърна към Витари. — Енергичност и к’во беше…

— Ако всичко е както трябва, ще отделим Арио и Фоскар от останалите и… — Тя щракна с пръсти. — Няма да е важно кой свири на лютня. Нямаме време. След четири дена благородните лидери на Стирия ще се съберат на конференция. В идеалния свят щях да открия по-добри мъже. Но светът не е идеален.

Коска въздъхна тежко.

— Определено не е. Но нека не се отчайваме. Само за момент намерихме петима мъже! Сега, няма да е зле да ударим по едно вино и да продължаваме…

— Без вино — изръмжа Витари.

— Ама човек дори не може да си накваси гърлото! — Старият наемник се наведе по-близко и Тръпката можеше да различи червените жилки по бузата му. — Животът е море от тъга, приятел. Следващият!

Следващият беше толкова едър, че едва мина през вратата. Малко по-висок от Тръпката, но много по-широк. С гъста брада и сива коса, въпреки че не беше стар. Тежките му ръце се търкаха една с друга, докато приближаваше към масата. Сякаш почти се срамуваше от огромните си размери. Дъските скърцаха жално под тежките му стъпки.

Коска подсвирна.

— Леле, че е голям!

— Открих го в една таверна на Първи канал — обясни Витари. — Мъртвопиян, но ги беше страх да го мръднат. Почти не говори стирийски.

Коска се обърна към Тръпката.

— Защо ти не се разбереш с този? Братството на Севера, а?

Тръпката знаеше, че в северния студ няма много място за топли чувства, но си струваше да опита. От толкова време не беше говорил на родния си език, че думите имаха странен привкус.

— Как се казваш, приятел?

Мъжът беше изненадан да чуе северняшки.

— Сивокосия. — Посочи косата си. — Винаги е била с този цвят.

— Какво те доведе по тези земи?

— Търся работа.

— Каква работа?

— Каквото има.

— Дори да е кървава?

— Естествено. Ти северняк ли си?

— Да.

— Приличаш на южняк.

Тръпката се намръщи и скри натруфените ръкави на ризата под масата.

— Не съм. Казвам се Каул Тръпката.

Сивокосия примигна.

— Тръпката?

— Аха. — Усети задоволство, че човекът е чувал името му. Все още имаше известна гордост. — Чувал ли си за мен?

— Не беше ли в Уфрит заедно с Кучето?

— Бях.

— И Черния Дау, а? Чух, че сте свършили добра работа.

— Така е. Взехме целия град с две жертви.

— Само две. — Едрият мъж кимна, без да откъсва очи от Тръпката. — Явно е било много добра работа.

— Беше. Кучето беше добър вожд. Най-добрият, когото съм следвал.

— Добре. След като Кучето не е тук, за мен ще е чест да застана рамо до рамо с теб.

— Благодаря. И аз се радвам, че се присъединяваш. — Тръпката продължи на стирийски. — Вътре е.

— Сигурен ли си? — попита Коска. — Има леко кисел поглед, който ме притеснява.

— Трябва да се отпуснеш малко — изръмжа Тръпката. — Вкарай малко жизненост.

Витари се засмя, а Коска стисна гърдите си.

— Ах! Пронизан със собствения ми меч! Значи ще вземем дребния ти приятел. Какво да направим с двама северняци? — Той вдигна пръст. — Ще направим възстановка! Прочутият северен дуел… между Фенрис Страшния… и какъв беше…

Тръпката усети студените иглички по гърба си, докато произнасяше името.

— Кървавия Девет.

— Чувал ли си го?

— Бях там. На самото място. Държах един от щитовете в кръга.

— Превъзходно! Тогава ще внесеш в представлението нотка историческа автентичност.

— Нотка?

— Частица — изръмжа Витари.

— Защо по дяволите не каже направо частица?

Но Коска се радваше на вдъхновението си.

— Елемент на насилие! Тайфата на Арио ще издивее! Страхотно оправдание да вкараме оръжия!

Тръпката не беше толкова очарован. Да се облече като мъжа, който бе убил брат му и когото се бе заклел да убие, и да се преструва. Е, поне нямаше да се налага да свири на лютня.

— Какво плещи тоя? — попита Сивокосия на северняшки.

— Ще се престорим, че се дуелираме.

— Да се престорим ли?

— Тук се преструват за всякакви глупости. Ще играем театър. За забавление.

— Кръгът не е за забавление. — Едрият мъж не изглеждаше особено развеселен.

— По тези места е така. Първо ще се престорим, а после може да се стигне до истински бой. Четирийсет монети, ако си съгласен.

— Готово. Първо се преструваме. После се бием наистина. Разбрах. — Сивокосия изгледа Тръпката продължително и излезе.

— Следващият! — изкрещя Коска.

Появи се кльощав мъж с оранжеви чорапогащи, яркочервен жакет и торба.

— Как се казваш?

— Аз съм не кой да е, а Невероятния Ронко! — Мъжът се поклони театрално.

Старият наемник вдигна вежди, а сърцето на Тръпката се сви.

— И в какво специализираш като изпълнител и боец?

— Ами те са едно и също, господа! — Той кимна към Коска и Тръпката, а след това към Витари. — Милейди! — Завъртя се бавно, бръкна в торбата си, след което се обърна, поднесе ръка към лицето си и изду бузи…

От устата му се изстреля огнена струя, която стигна почти до Тръпката. Севернякът щеше да отскочи от стола си, ако имаше време, но остана вцепенен. Мигаше и дишаше тежко, а очите му опитваха да привикнат обратно към тъмнината на склада. Няколко пламъчета играеха по масата. Едно съвсем близо до треперещите пръсти на Коска. След няколко мига загаснаха, оставяйки остра миризма, от която на Тръпката му се доповръща.

Невероятния Ронко прочисти гърло.

— Ъъ… получи се малко по-силна демонстрация, отколкото възнамерявах.

— Но пък беше много впечатляващо! — Коска прогони дима пред лицето си с ръка. — Не отричам, че е забавно, а със сигурност е и смъртоносно. Нает сте, за четирийсет монети.

Мъжът грейна.

— Радвам се, че съм от полза! — Поклони се още по-ниско. — Господа! Милейди! Оттеглям се!

— Сигурен ли си? — попита Тръпката, докато Ронко крачеше към вратата. — Не е ли малко опасно? Огън в дървена сграда?

Коска отново го изгледа над носа си.

— Мислех, че северняците сте изтъкани от гняв и развалени зъби. Ако нещата се сговнят, огънят може да е джокерът, който ни трябва.

— Кое?

— Изравнителят — отвърна Витари.

Това беше лоша дума. В хълмовете на Севера наричаха смъртта Великия изравнител.

— Пожарът може да изравни всички ни. Ако не си забелязал, копелето не е особено прецизно. Огънят е опасен.

— Огънят е хубав. Вземаме го.

— Няма ли да…

— Тц. — Коска вдигна ръка.

— Трябва…

— Тц.

— Не ми казвай…

— Е, де! Във вашата страна не разбирате ли от „тц“? Муркато ме натовари с подбора на изпълнители и при цялото ми уважение, аз решавам кого да вземем. Няма да гласуваме. Ти се съсредоточи върху нагласения двубой, с който да впечатлите тайфата на Арио. Аз ще се оправя с планирането. Как ти звучи?

— Като рецепта за бедствие — отвърна Тръпката.

— Бедствие! — ухили се Коска. — Нямам търпение. Кой е следващият?

Витари изви рижавите си вежди към листа.

— Барти и Кумел, жонгльори, акробати, хвърлячи на ножове и въжеиграчи.

Коска сръчка Тръпката в ребрата.

— Ето ти и въжеиграчи. На тях няма какво да не им харесаш.