Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (48)

Време за жътва

Тръпката седеше на стъпалата на фермата, чоплеше кожа от многобройните охлузвания по ръката си и гледаше как някакъв мъж плаче над труп. Приятел. Може би брат. Човекът не се криеше. Раменете му бяха отпуснати, по страните му се стичаха сълзи. Доста затрогващо, ако си от този тип.

А Тръпката беше. Като момче брат му го наричаше свинска мас, защото беше мек. Плака на гроба на брат си и на баща си. И когато приятелят му Добан беше пронизан с копие, и се мъчи два дена, преди да се върне в калта. В нощта след битката при Дънбрек, когато погребаха половината му отряд заедно с Три дървета. След битката на Височините си беше намерил усамотено място и бе изплакал цяло езеро сълзи. Но тогава бе по-скоро от облекчение, че боят е свършил, а не от тъга за загиналите.

Знаеше, че е плакал всичките пъти, знаеше защо, но не можеше да си спомни какво е чувството, дори животът му да зависеше от това. Зачуди се дали на света е останал някой, за когото би заплакал, и не беше сигурен, че отговорът му харесва.

Отпи глътка кисела вода от манерката си и загледа двама осприански войници, които пребъркваха телата. Единият преобърна някакъв труп, от който изскочиха вътрешности, смъкна ботуша му, видя, че има дупка, и го захвърли. Друга двойка с навити ръкави и лопата на рамото на единия се караше къде да почнат да копаят. Тръпката гледаше мухите, които летяха в натежалия въздух и се събираха около отворените усти, отворените очи, отворените рани. Гледаше назъбените разрези, строшените кости, отрязаните крайници и разпилените черва. Засъхващите пръски и петна, червено-черните локви по каменния двор и не изпитваше задоволство от добре свършена работа. Но не изпитваше и отвращение. Нито пък вина или мъка. Само болката от охлузванията, неприятната жега, умората в крайниците и лека нотка на глад, защото бе пропуснал закуската.

Във фермата, където се оправяха с ранените, пищеше мъж. Пищеше и пищеше. Но пък откъм стрехата на конюшнята чуруликаше птица и Тръпката откри, че без усилие може да се съсредоточи върху едното и да забрави другото. Усмихна се, кимна към птичката, облегна се удобно и протегна крака. Явно с времето човек можеше да свикне с всичко. Проклет да беше, ако позволеше някакво пищене да го изгони от хубавото място на прага.

Чу тропот на копита и се огледа. Монца се спускаше по склона. Черна фигура на фона на яркото синьо небе. Спря коня в двора на фермата и се намръщи към телата. Дрехите й бяха мокри, сякаш бе паднала в поток. Едната страна на косата и бузата й бяха омазани с кръв.

— Ей, вожде. Радвам се да те видя. — Трябваше да е вярно, но му звучеше някак лъжливо. Напоследък не чувстваше почти нищо. — Верния е мъртъв, нали?

— Мъртъв е. — Тя бавно се смъкна от седлото. — Трудно ли го докара тук?

— Не особено. Държеше да доведе повече приятели, отколкото бяхме планирали, и нямаше как да му откажа. Нали знаеш как е, като хората чуят за празненство? Нямат търпение, бедните копелета. Трудно ли го уби?

Тя поклати глава.

— Удави се.

— А? Мислех, че ще го намушкаш. — Тръпката вдигна меча й и й го подаде.

— Понамушках го. — Тя изгледа острието за момент, после посегна и го прибра. — После го оставих да се удави.

Тръпката сви рамене.

— Твоя работа. И удавяне става.

— Става.

— Пет от седем, а?

— Пет от седем. — Не изглеждаше празнично настроена. Не повече от човека, който продължаваше да плаче над мъртвия си приятел. Явно не беше много радостно положение, дори за победителите. Резултатите от отмъщението.

— Кой пищи?

— Някой. Никой. — Тръпката сви рамене. — По-добре слушай птичката.

— Какво?

— Муркато! — Витари се показа на вратата на плевнята. — Ела да видиш.

Вътре беше мрачно и хладно. Слънчевите лъчи проникваха през дупка в ъгъла и през тесните прозорци и хвърляха светли черти по сламата. Една падаше върху трупа на Дей. Тялото й беше извито странно, косата бе паднала върху лицето. Нямаше кръв. Нито следи от насилие.

— Отрова — измърмори Монца.

— Каква ирония — каза Витари.

На масата стоеше дяволска плетеница от метални прътове, стъклени тръби и най-различни колби. Отдолу със синкаво-жълт пламък горяха две лампи, а съдържанието на съдовете кипеше, бълбукаше и капеше. Тръпката мразеше вида на отровителска екипировка повече и от отровителски труп. От трупове поне разбираше, докато науката му бе напълно непозната.

— Шибана наука — изсумтя той. — По-гадна е и от магията.

— Къде е Морвийр? — попита Монца.

— Няма и следа от него.

Тримата се спогледаха мрачно.

— Не е ли сред мъртвите?

Тръпката бавно поклати глава.

— Жалко, но не го видях там.

— Най-добре да не пипаме нищо — каза Монца и отстъпи назад.

— Мислиш ли? — изръмжа Витари. — Какво се е случило?

— Като гледам, е имало различие в мненията между учителя и ученичката.

— Сериозно различие — обади се Тръпката.

Витари поклати глава и отсече:

— Край. Приключих.

— Какво? — попита Монца.

— Приключих. В този занаят трябва да знаеш кога да спреш. Сега кипи война, а аз се старая да не се замесвам в подобни неща. Твърде трудно се прибира печалбата. — Тя кимна към слънчевия двор, където трупаха телата. — Визерин беше сериозна крачка в грешна посока, а тази е още по-голяма. Освен това не искам да съм от грешната страна на Морвийр. Нямам желание да се озъртам през рамо до края на живота си.

— Ще трябва да се озърташ заради Орсо — каза Монца.

— Знаех го, когато приех работата. Но ми трябваха парите. — Витари протегна длан. — Като заговорихме…

Монца се намръщи.

— Отказваш се по средата. Затова ще ти платя само половината.

— Справедливо е. Няма смисъл от цялата сума, ако си мъртъв. По-добре половината и да си жив.

— Бих предпочела да те задържа. Мога да те използвам. А и няма да си в безопасност, докато Орсо е жив…

— Тогава по-добре да го убиеш, а? Но без мен.

— Както искаш. — Монца бръкна в палтото си и извади кожена торбичка, леко намокрена от водата. Разгърна я и извади бележка, влажна в ъгъла и изпълнена с изящен ръкопис. — Повече от половината. Всъщност пет хиляди двеста и дванайсет монети. — Тръпката се намръщи. Все още не разбираше как можеш да превърнеш толкова много метал в лист хартия.

— Шибани банки — измърмори той. — По-гадни са и от науката.

Витари взе бележката от ръката на Монца и я огледа набързо.

— „Валинт и Балк“? — Очите й се свиха повече от обичайното, което си беше постижение. — Дано да го изплатят. Иначе няма да се скриеш никъде в Кръга на света…

— Ще ти платят. Определено нямам нужда от повече врагове.

— Тогава се разделяме като приятели. — Витари сгъна хартията и я прибра в ризата си. — Може пак да работим заедно някога.

Монца я изгледа намръщено, както винаги.

— Нямам търпение.

Витари отстъпи заднишком, след което се обърна към огряната от слънцето врата.

— Паднах в река! — извика Тръпката след нея.

— Какво?

— Като бях млад. При първия ми поход. Напих се, отидох да пикая и паднах в реката. Течението ме повлече и ме изхвърли след половин миля. Когато се върнах в лагера, бях посинял от студ и треперех толкова силно, че ръцете ми щяха да се откачат.

— И?

— Затова ме нарекоха Тръпката. Нали ме пита. В Сипани. — Той се усмихна. Сега вече виждаше забавната страна. Витари го погледна втренчено за момент, след което измъкна стройното си тяло през вратата. — Е, вожде. Май вече сме само ти и аз…

— И аз! — Тръпката подскочи и посегна към брадвата си. До него Монца приклекна и започна да вади меча си. И двамата се взираха в сумрака. Усмихнатото лице на Ишри висеше от сеновала. — Добър ден на двамата ми герои. — Тя се смъкна по стълбата надолу с главата, сякаш бинтованото й тяло нямаше кости. Изправи се на крака. Без палто изглеждаше неестествено тънка. Тръгна през сламата към трупа на Дей. — Единият ви убиец уби другия. Такава работа. — Погледна с ледените си черни очи Тръпката и той стисна брадвата.

— Шибана магия. По-гадна е и от банките.

Тя се приближи с гладна усмивка, докосна с пръст шипа от задната страна на оръжието и го наведе към пода.

— Да разбирам ли, че си убила стария си приятел Верния Карпи и си доволна?

Монца прибра меча си в ножницата.

— Верния е мъртъв, ако това е целта на шибаното ти представление.

— Странен начин за празнуване. — Ишри вдигна дългите си ръце към тавана. — Отмъщението е твое! Хвала на Господ!

— Орсо е още жив.

— А, да. — Ишри отвори очи толкова широко, че Тръпката се зачуди дали няма да изпаднат. — Ще се усмихнеш, когато Орсо умре.

— Какво те интересува кога ще се усмихна?

— Да ме интересува ли? Ни най-малко. Всички в Стирия имат навика да се надуват и хвалят, но да не вършат работа. Радвам се, че има някой, който не е такъв. Върши си работата и се мръщи, колкото си искаш. — Прокара пръсти по масата, след което небрежно загаси пламъците на горелките с длан. — Спомена на нашия общ приятел херцог Рогонт, че можеш да доведеш Хилядата меча на негова страна, нали?

— Ако извадиш златото на императора…

— Виж в джоба на ризата си.

Монца се намръщи, извади нещо и го вдигна към светлината. Голяма червеникавозлатиста монета, сияеща по онзи специален начин, който те кара да поискаш да я задържиш.

— Хубава е, но ще трябват доста повече.

— О, ще има повече. Разправят, че планините в Гуркул са направени от злато. — Ишри погледна към овъгления ъгъл на плевнята и цъкна с език. — Още го мога. — Промуши се през дупката като лисица през ограда и изчезна.

Тръпката изчака малко и се наведе към Монца.

— Не мога да посоча точно какво, но нещо с нея не е наред.

— Имаш невероятни усещания за хората, нали? — Тя се обърна, без да се усмихва, и излезе от плевнята.

Тръпката гледаше намръщено тялото на Дей. Мърдаше мускулите на лицето си и усещаше как белезите по лявата страна се разтягат и сърбят. Коска мъртъв, Дей мъртва, Витари заминала, Дружелюбния заминал, Морвийр избягал и по всяка вероятност настроен срещу тях. Дотук с веселата компания. Трябваше да изпитва носталгия към щастливите приятели от миналото, братята по оръжие. Обединени от обща цел дори само за да останат живи. Кучето, Мрачния Грим, Тъл Дуру. Дори Черния Дау. Все мъже с принципи. Бяха избледнели в миналото и го бяха оставили сам. Тук, в Стирия, където никой нямаше принципи, които да означават нещо.

Дори в този момент дясното му око щеше да заплаче, колкото и лявото.

Почеса белега на бузата си. Много внимателно. Намръщи се и зачеса по-силно. И по-силно. Спря и изсъска през зъби. Сега сърбеше по-лошо от всякога, че и болеше. Все още се мъчеше да открие начин да се чеше, без да влошава нещата.

Такива са резултатите от отмъщението.