Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (36)

Кошмар

Лицето на Тръпката бе почти излекувано. Лека розова линия през челото, веждата и бузата. Най-вероятно щеше да избледнее след няколко дни. Окото още го болеше, но поне можеше да вижда. Монца лежеше в леглото, кльощавият й гръб беше обърнат към него. Усмихна се, гледайки как ребрата й мърдат леко, докато диша. Сенките между тях се свиваха и разширяваха. Обърна се към прозореца и погледна навън. Градът гореше, пожарите озаряваха нощта. Странно, не беше сигурен в кой град е и какво прави тук. Умът му се движеше бавно. Намръщи се и потърка бузата си.

— Боли — изстена. — В името на мъртвите, боли.

— Тебе ли те боли? — Той се обърна и рязко се дръпна. Над него се бе надвесил Фенрис Страховития. Плешивата му глава опираше в тавана, половината му тяло бе татуирано, а другата половина покрита с метал. Лицето му бе на мехури, като вряща каша.

— Ти си… мъртъв!

Гигантът се засмя.

— Ти ли ще ми кажеш? — В тялото му беше забит меч. Острието влизаше над бедрото и излизаше по диагонал от рамото. Фенрис тупна дръжката и кръвта потече по предпазителя и закапа по килима. — Ето това боли. Подстригал си се, гледам. Преди ми харесваше повече.

Бетод посочи размазаната си глава — пихтия от кръв, мозък, коса и кости.

— Муъкнете и дуамата. — Не можеше да говори хубаво, защото челюстите му бяха счупени. — Ето туа е боука! — Той посочи Фенрис. — Защо не спечеуи бе, тъпо копеуе?

— Сънувам. — Тръпката тръсна глава. — Сигурно сънувам.

Някой пееше.

— Аз съм… направен… от смърт! — Чук, удрящ пирон. — Аз съм Великият изравнител! — Прас, прас, прас. Всеки удар му причиняваше болка. — Аз съм бурята по Височините! — Кървавия Девет си тананикаше, докато режеше тялото на брат му на парчета. Беше гол до кръста, целият в белези и омазан с кръв. — Значи си добър човек, а? — Махна с ножа към Тръпката. — Трябва да се стегнеш, момче. Трябваше да ме убиеш. Я ми помогни за ръцете, оптимисте.

— Мъртвите знаят, че го мразя и в червата, но определено има право. — Главата на брат му се наведе от знамето, за което бе прикована. — Трябва да се стегнеш. Милостта и страхливостта са едно и също. Що не вземеш да го извадиш тоя пирон?

— Ти си моят срам! — Баща му, с обляно в сълзи лице, размахваше стомна. — Защо не умря ти, а не брат ти? Безполезен шибаняк! Безполезно страхливо лайно!

— Това са глупости — изръмжа Тръпката със стиснати зъби и седна до огъня. Главата му се пръскаше. — Това са… глупости!

— Кое е глупост? — изгъгна Тъл Дуру. Кръвта капеше от прерязаното му гърло, докато говореше.

— Всичко това. Лица от миналото, които говорят мъдрости. Очевидно, нали? Не можете ли да измислите нещо по-добро?

— Тц — отвърна Мрачния.

Черния Дау изглеждаше някак не на място.

— Не вини нас, момче. Нали ти сънуваш? А бе, ти да не си се подстригал?

Кучето сви рамене.

— Ако беше по-умен, можеше да имаш по-умни сънища.

Усети, че го сграбчват отзад и извиват главата му. Кървавия Девет се беше притиснал към него, косата му беше сплъстена от кръв, белязаното му лице беше омазано с черно.

— Ако беше по-умен, нямаше да ти изгорят окото. — Заби палец в окото на Тръпката и натисна. Силно. Тръпката се задърпа, закрещя и се заизвива, но нямаше измъкване. Вече се бе случило.

Събуди се с писък, естествено. Вече беше само така. Дори не можеше да го наречеш писък. Гласът му беше само немощно хъхрене в гърлото.

Беше тъмно. Болката разкъса главата му като вълк гърлото на сърна. Той зарита безпомощно одеялата. Сякаш желязото беше още притиснато в него и продължаваше да го изгаря. Блъсна се в стената, падна, надигна се на колене. Стисна главата си, сякаш това щеше да спре болката. Всичките му мускули бяха стегнати до пръсване. Ръмжеше и стенеше, хлипаше и се зъбеше, от устата му хвърчеше слюнка, разсъдъкът си отиваше. Докосна го, натисна го. Задържа треперещите си пръсти върху бинтовете.

— Шшшшт. — Усети ръка. Монца отмяташе косата му.

Болката проряза празнината на окото му, като брадва, цепеща дърво, сякаш разтвори черепа му и мислите залетяха несвързано.

— В името на мъртвите… кажи й да спре… мамка му, мамка му! — Стисна ръката й до болка и тя се намръщи. Не му пукаше. — Убий ме! Убий ме. Накарай я да спре. — Дори не беше сигурен на какъв език говори. — Убий ме. В името… — Плачеше, сълзите се стичаха от здравото му око. Монца го пусна и той се заклати отново. Болката режеше лицето му като трион дъска. Нали се бе опитал да бъде добър?

— Опитах. Мамка му, опитах. Накарай я да спре, моля те, моля те…

— На.

Той сграбчи лулата и я захапа като пияница бутилка. Дори не усещаше пушека. Напълни дробовете си, а Монца го прегръщаше и люлееше. Мракът се изпълни с цветове. Замъгли се с проблясъци. Болката се отдръпна, вече не го изпълваше до пръсване. Дишането му се забави до хленчене.

Монца го изправи на крака, лулата падна от отпуснатата му ръка. Отвореният прозорец се залюля, приличаше на картина от друг свят. Може би беше адът — с червени и жълти петна от пожарите, мацнати с четка в мрака. Леглото се приближи и го погълна. Лицето му пулсираше, но болката беше притъпена. Спомни си, спомни си защо.

— Мъртвите… — прошепна той и сълзите потекоха по другата му буза. — Окото ми. Те ми изгориха окото…

— Шшшт — прошепна тя и го погали. — Тихо, Каул. Тихо.

Мракът се пресягаше и го обгръщаше. Преди да го стисне, той стисна косата й с пръсти и дръпна лицето й толкова близо, че можеше да целуне превръзката му.

— Трябваше да си ти — прошепна Тръпката. — Трябваше да си ти.