Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (38)

Майстор на меча

Ръцете на Монца трепереха, но това не я изненадваше. Опасност, страх, неяснота дали ще преживее следващия момент. Брат й бе убит, тялото й бе осакатено, всичко, което бе постигнала, беше изгубено. Болката, трескавата нужда от хъск, невъзможността да се довери на някого, ден след ден, седмица след седмица. Освен това беше причинила толкова смърт в Уестпорт и Сипани, че това тежеше на раменете й като товар камъни.

Последните месеци можеха да накарат всеки да се разтрепери. А може би беше и заради това, че беше гледала как вадят окото на Тръпката и очакването тя да е следващата.

Погледна нервно към вратата между неговата и нейната стая. Скоро щеше да се събуди. Да пищи отново, което беше достатъчно лошо, или да мълчи, което я караше да се чувства още по-зле. Моментът, в който я поглеждаше с единственото си око. Обвиняващият поглед. Знаеше, че трябва да му е благодарна и да се грижи за него, както се бе грижила за брат си. Но част от нея желаеше само да го рита безспир. Може би, когато Бена умря, всичко човешко и топло в нея беше изгнило на онзи планински склон.

Свали ръкавицата и погледна ръката си. Розовите белези от наместването на костите. Дълбоката линия, прорязана от жицата на Гоба. Сви пръстите си в юмрук — освен кутрето, което продължаваше да стърчи упорито, като ветропоказател. Не болеше като едно време, но достатъчно, че да я накара да се намръщи. Болката преряза страха и смачка колебанията.

— Отмъщение — прошепна тя. Единственото важно беше да убие Ганмарк. Ганмарк с мекото тъжно лице и воднистите очи. Колко спокойно прободе Бена в корема. Как претърколи трупа му през парапета. „Готово“. Стисна юмрук още по-силно и го захапа със зъби.

— Отмъщение. — За Бена и за нея. Тя беше Касапина на Каприл, безстрашна и безмилостна. Змията на Талинс, смъртоносна като пепелянка и също толкова безжалостна. Да убие Ганмарк и после…

— Който е следващ. — Ръката й спря да трепери.

От коридора се чуха тичащи стъпки. Чу викове в далечината. Не различаваше думите, но страхът беше ясно доловим. Отиде до прозореца и го отвори. Стаята, или килията й, беше високо в северното крило на двореца. Нагоре по течението на Визер имаше мост, по който търчаха дребни фигурки. Дори от такова разстояние личеше, че бягат, за да спасят живота си.

Добрият генерал разпознава миризмата на паника, а тук направо вонеше. Армията на Орсо беше овладяла стените. Започваше разграбването на Визерин. Ганмарк вероятно приближаваше двореца, за да докопа колекцията на херцог Салиер.

Вратата изскърца и Монца се обърна. Капитан Лангриер, с талинска униформа и торба в ръка. Отляво на кръста й висеше меч, отдясно — дълга кама. Монца нямаше никакво оръжие и болезнено осъзнаваше това. Отпусна ръце, за да прикрие готовността си да се бие. И по-вероятно да умре.

— Значи наистина си Муркато, а?

— Да.

— Суит Пайнс? Муселия? Хай Бенк? Спечели всичките тези битки?

— Точно така.

— Ти ли нареди да избият всички в Каприл?

— Какво искаш, по дяволите?

— Херцог Салиер се съгласи с твоя план. — Лангриер хвърли торбата на пода. Вътре бяха униформите, събирани от Дружелюбния по време на обсадата. — Обличай се. Не знаем колко време имаме, преди твоят приятел Ганмарк да цъфне тук.

Значи щеше да живее. Поне засега. Монца извади лейтенантска куртка, навлече я над ризата си и започна да се закопчава. Лангриер продължи:

— Исках само да ти кажа… докато имам възможност. Такова… Че винаги съм ти се възхищавала.

Монца я зяпна.

— Какво?

— Като жена. Войник. На това, което постигна. Може да си враг, но за мен винаги си била нещо като герой…

— Мислиш ли, че ми пука? — Монца не знаеше кое я отвращава повече. Това, че я наричат герой, или кой го казва.

— Не можеш да ме виниш, че не ти повярвах. Мислех, че човек с твоята репутация ще е по-корав в подобно положение…

— Гледала ли си как вадят окото на някого и да знаеш, че си следващата?

Лангриер се позамисли.

— Не точно.

— Пробвай. Да видим тогава колко корава ще излезеш. — Монца извади някакви ботуши, които не бяха съвсем зле.

— На. — Лангриер й подаде пръстена на Бена с блестящия рубин. — На мен и без това не ми отива.

Монца го сграбчи и го надяна на пръста си.

— Какво? Връщаш ми откраднатото и очакваш, че сме квит ли?

— Виж, съжалявам за окото на човека ти и така нататък. Но разбери, не беше заради теб. Някой е заплаха за града ми и аз трябва да го разкрия. Не ми харесва, но трябва да се направи. Не се преструвай, че не си вършила и по-лошо. Не очаквам да станем приятелки. Но засега ще работим заедно и трябва да оставим миналото зад гърба си.

Монца продължи да се облича мълчаливо. Беше си вярно. Беше правила и по-лошо. Или поне гледаше. Даваше заповеди, което не беше по-хубаво. Нахлузи нагръдника, явно взет от някой млад офицер, защото й ставаше добре, и закопча каишите.

— Трябва ми нещо, с което да убия Ганмарк.

— Щом стигнем градината, не преди…

Монца видя как някаква ръка се протяга към камата на Лангриер. Тя понечи да се извърти, но острието щръкна от гърлото й. Лицето на Тръпката се надвеси над нейното. Пребледняло и измъчено. На превръзката му, на мястото на окото, имаше петно. Лявата му ръка обгърна Лангриер и я притегли. Близко, като любовник.

— Не е заради теб, разбери. — Почти целуваше ухото й, а кръвта покапа по върха на камата и надолу по шията й. — Ти ми отне окото, аз ти отнемам живота. — Тя отвори уста, езикът й се показа и от него закапа кръв по брадичката. — Не ми харесва. — Лицето й стана мораво. — Но трябва да се направи. — Краката й заритаха и той я вдигна във въздуха. — Съжалявам за гушката ти. — Острието преряза гърлото и кръвта зашуртя към леглото и стената.

Тръпката я пусна и тя падна по лице, сякаш костите й се бяха разтопили. От врата й също струеше кръв. Ботушите й продължаваха да потръпват. Ноктите дращеха пода. Севернякът издиша бавно, след което погледна Монца с усмивка. Палаво усмихване, сякаш бяха споделили някаква шега само между тях двамата, а Лангриер не бе разбрала.

— В името на мъртвите, поолекна ми. Ганмарк вече е в града, така ли?

— Аха.

— Значи ни чака работа. — Тръпката явно не обръщаше внимание на локвата кръв, която се разширяваше покрай босите му пръсти. Вдигна торбата и надникна вътре. — Това униформите ли са? Да взема да се обличам, а? Мразя да ходя на празненства с неподходящи дрехи.

 

 

Градината на Салиер не показваше признаци на предстояща гибел. Водата бълбукаше, листата шумоляха, пчели прелитаха по цветята. От дърветата се отронваха бели цветчета и падаха по окосените морави.

Коска седеше с кръстосани крака и точеше меча си. Манерката на Морвийр беше притисната към бедрото му, но не изпитваше нужда да пие. Смъртта чукаше на вратата и той беше спокоен. Любимият му момент преди бурята. Наклони глава, затвори очи и усети слънцето по лицето си. Чудеше се защо не може да се чувства така, освен ако светът наоколо не се срива.

Лекият ветрец минаваше покрай колоните и влизаше в галериите. През един прозорец се виждаше как Дружелюбния, в талинска униформа, брои всички войници от колосалната картина на Насурин, показваща Втората битка за Оприл. Коска се усмихна. Винаги опитваше да е снизходителен към слабостите на другите. Все пак и той имаше достатъчно. Половин дузина телохранители на Салиер бяха останали, дегизирани като войници на Орсо. Достатъчно лоялни, за да умрат с господаря си. Коска изсумтя и отново прокара бруса по острието. Лоялността се нареждаше заедно с честта, дисциплината и въздържаността в неразбираемите за него добродетели.

— Защо си толкова щастлив? — Дей седеше на тревата до него, с арбалет в скута, и дъвчеше долната си устна. Униформата, която носеше, сигурно беше от някой малък барабанчик, защото й седеше добре. Дори много добре. Коска се зачуди дали е странно, че го привлича красиво момиче в мъжки дрехи. Дали пък не можеше да я убеди да помогне в точенето на меча на един другар по оръжие? Прочисти гърло. Не, разбира се. Но пък нямаше лошо да си помечтае.

— Може нещо да съм сбъркан. — Коска избърса острието с пръст. — Събудих се. — Пак прокара бруса по острието. — Чака ни хубава работа. — Още веднъж. — Мир. Спокойствие. Трезвеност. — Вдигна меча към светлината и огледа проблясващата стомана. — Това са нещата, които ме ужасяват. Обратно, опасността е единственото ми спокойствие. Хапни нещо. Ще ти трябва сила.

— Нямам апетит — отвърна тя мрачно. — Никога досега не съм се изправяла пред сигурна смърт.

— Е, стига, не говори така. — Коска се изправи и отупа цветчетата от капитанските нашивки на униформата си. — Ако съм научил нещо от отчаяните ситуации, то е, че смъртта никога не е сигурна… а само крайно вероятна.

— Много вдъхновяващи думи.

— Ами старая се. — Коска прибра меча си, вдигна калвеса на Монца и тръгна към статуята на Воина. Херцог Салиер стоеше в сянката, готов за благородна смърт, в снежнобяла униформа със златни еполети.

— Как се стигна дотук? — мърмореше си той. Същият въпрос, който си задаваше Коска, докато се наливаше с евтино вино. Когато се събудеше пред прага на непозната къща. Когато извършваше поредното зле платено насилие. — Как се стигна дотук?

— Подценихте отровната амбиция на Орсо и безскрупулната компетентност на Муркато. Не се упреквайте толкова, всички го направихме.

Салиер погледна настрани.

— Въпросът беше риторичен. Но си прав, разбира се. Явно бях арогантен и наказанието ще е сурово. Смъртно. Но кой да очаква, че някаква млада жена ще започне да печели победа след победа? Как се смях, когато я направи своя заместничка, Коска. Как всички се смяхме, когато Орсо й даде командването. Вече планирахме триумфа и как да си разделим земите му. А после смехът ни се превърна в плач, а?

— Често се случва.

— Това я прави велик воин, а мен слаб. Но пък аз никога не съм искал да съм воин. Щях да съм безмерно щастлив като обикновен херцог.

— Но сега сте нищо, както и аз. Такъв е животът.

— Време е за едно последно представление.

— И за двама ни.

Херцогът се ухили.

— Двойка умиращи лебеди, а, Коска?

— По-скоро стари пуяци. Защо не бягате, ваше превъзходителство?

— Признавам, че и аз се чудя. Май от гордост. Цял живот съм бил Велик херцог на Визерин и настоявам да умра такъв. Отказвам да съм дебелият господин Салиер, някога важна клечка.

— Гордост, а? Не бих казал, че това чувство ми е познато.

— Тогава защо не бягаш, Коска?

— Ами… — Защо не бягаше? Да стане просто господин Коска, някога важна клечка, който винаги е мислил само за собствената си кожа? Глупава любов? Откачена храброст? Стари дългове? Или за да може милостивата смърт да го отърве от бъдещ срам? — Вижте! — Той посочи към портата. — Само да си помислим за нея и се появява.

Носеше талинска униформа, косата й беше прибрана под шлем, лицето й бе строго. Точно като гладко избръснат млад офицер, нетърпелив да се захване с войната. Ако Коска не знаеше, можеше да се закълне, че няма да я познае. Може би нещо в походката? Бедрата или дължината на врата? Отново се замисли за жените в мъжки дрехи. Трябваше ли да го измъчват толкова?

— Монца! Притеснявах се, че няма да се появиш навреме!

— И да ви оставя да умрете героично сами? — Тръпката вървеше зад нея, с нагръдник, предпазители и шлем, откраднати от едър труп. — Доколкото чувам, вече са пред портата на двореца.

— Толкова скоро? — Езикът на Салиер пробяга по дебелите му устни. — Къде е капитан Лангриер?

— Избяга. Явно славата не я привлича.

— Няма ли вече лоялност в Стирия?

— Ха, лоялност! — Коска подхвърли калвеса и Монца го хвана във въздуха. — Всеки е лоялен само към себе си. Има ли план, или просто ще чакаме Ганмарк?

— Дей! — Монца посочи тесните прозорчета на горния етаж. — Искам те там. Спусни решетката, щом спипаме Ганмарк. Или щом той ни спипа.

Момичето изглеждаше облекчено, че поне за малко няма да е насред опасностите. Коска знаеше, че това няма да продължи дълго.

— Добре, ще затворя капана. — Тя забърза към вратата.

— Останалите ще чакаме тук. Когато Ганмарк се появи, ще му кажем, че сме заловили Великия херцог Салиер. Ще се приближим с негово превъзходителство и… Нали разбирате, че всички може да умрем днес?

Херцогът се усмихна. Едната му буза потрепваше нервно.

— Аз не съм боец, генерал Муркато, но не съм и страхливец. Ако ще умра, то поне мога да се изплюя от гроба.

— Напълно съм съгласна — каза Монца.

— И аз — обади се Коска. — Макар че гробът си е гроб, с плюнка или не. Сигурна ли си, че ще дойде?

— Ще дойде.

— И тогава?

— Ще го убием — изръмжа Тръпката. Някой му беше дал щит и тежка брадва с шип от другата страна. Той замахна пробно със злоба.

Монца изпъна врат и преглътна.

— Ами ще изчакаме и ще видим.

— Ще изчакаме и ще видим — засмя се Коска. — Любимият ми план.

 

 

В далечината се чу трясък, викове и едва доловим звън на стомана. Монца опипа с лявата си ръка дръжката на меча си.

— Чухте ли? — Отпуснатото лице на Салиер беше пребледняло. Стражите му, разпръснати из градината, опипваха оръжията си и не изглеждаха по-ентусиазирани. Това беше проблемът, когато си изправен пред смърт, както казваше Бена. Колкото повече приближава моментът, толкова по-страшен изглежда. Тръпката сякаш нямаше колебания. Може би нажеженото желязо ги бе прогорило. Коска също нямаше проблеми. Усмивката му се разширяваше с всеки миг. Дружелюбния седеше наблизо и хвърляше заровете си.

Вдигна поглед към нея с обичайното си празно изражение.

— Пет и четири.

— Това добре ли е?

Той сви рамене.

— Девет.

Монца повдигна вежди. Наистина беше събрала странна група. Но когато планът ти е откачен, ти трябват откачени да го изпълнят.

Нормалните могат да се изкушат да потърсят по-добра работа.

Нов трясък и тънък писък, този път по-близо. Войниците на Ганмарк си пробиваха път през двореца към градината в центъра. Дружелюбния хвърли заровете още веднъж, след което ги прибра и стисна меча си. Монца опитваше да стои спокойно, гледаше вратата към галерията с картини и коридора към останалата част на палата. Единственият вход.

През арката се подаде глава с шлем. Последвана от бронирано тяло. Талински сержант с меч и щит. Мина внимателно покрай решетката. Излезе предпазливо на открито и им се намръщи.

— Сержант — поздрави го жизнерадостно Коска.

— Капитане. — Мъжът се изпъна и свали оръжието си. Последваха го още няколко души. Добре въоръжени ветерани, готови за бой. Изглеждаха изненадани, но не и нещастни да видят свои хора в градината. — Той ли е? — попита сержантът и посочи Салиер.

— Той е — усмихна се Коска.

— Брей. Дебело копеле, а?

— Да, доста е тлъстичък.

Появиха се още войници, а зад тях група щабни офицери, с мечове, но без брони. Начело вървеше мъж с меко лице, влажни очи и властно излъчване.

Ганмарк.

Монца може и да изпитваше мрачно задоволство, че бе предвидила действията му, но то бе изтикано от горещата омраза, когато го зърна. Генералът носеше дълъг меч на лявото си бедро и къс на дясното. Според традициите на Съюза.

— Обезопасете галерията! — нареди той и тръгна към градината. — Не искам никакви щети по картините!

— Да, сър! — Мъжете се разтичаха да изпълнят заповедта. Много мъже. Монца ги наблюдаваше със стиснати зъби. Може би твърде много, но вече нямаше накъде да се отстъпва. Единственото, което имаше значение, бе да убие Ганмарк.

— Генерале! — Коска се изпъна в поздрав. — Заловихме херцог Салиер.

— Виждам. Браво, капитане. Ще получите награда за бързината си. Изключителна бързина. — Той се поклони подигравателно. — Ваше превъзходителство, за мен е чест. Великият херцог Орсо ви праща братски поздрави.

— Да му сера на поздравите — озъби се Салиер.

— И съжаленията си, че не може да види поражението ви лично.

— Да му сера и на съжаленията.

— Несъмнено. — Ганмарк се обърна към Коска. — Сам ли беше?

Коска кимна.

— Чакаше, сър, и гледаше това. — Махна към голямата статуя в центъра на градината.

— Воинът на Бонатин. — Ганмарк я обиколи и се усмихна на мраморния образ на Столикус. — На живо е още по-красив. Ще изглежда много добре в градините на Фонтецармо. — Беше само на пет крачки. Монца опита да затаи дъх, но сърцето й биеше до пръсване. — Трябва да ви поздравя за чудесната колекция, ваше превъзходителство.

— Да ти сера на поздравленията.

— Явно серете навсякъде. Но пък за човек с вашите размери не е учудващо. Докарайте го по-близо тоя дебелак.

Това беше моментът. Монца стисна калвеса и хвана Салиер под лакътя. Коска застана от другата му страна. Офицерите и войниците на Ганмарк се бяха разсеяли — гледаха статуята, Салиер, градината, галериите. Двама стояха до генерала, единият с изваден меч, но не изглеждаха нащрек. Не бяха подготвени. Нали уж всички бяха на една страна.

Дружелюбния стоеше неподвижно, като статуя с меч в ръка. Щитът на Тръпката беше отпуснат, но кокалчетата около дръжката на брадвата бяха побелели, а окото му трескаво оглеждаше противниците. Когато приближиха Салиер, Ганмарк се усмихна широко.

— Е, ваше превъзходителство. Още си спомням вдъхновяващата реч, която изнесохте при сформирането на Лигата на Осемте. Какво казахте? Че ще умрете, но няма да коленичите пред куче като Орсо? Искам да ви видя на колене. — Той се усмихна на Монца, която бе само на две крачки. — Лейтенант, може… — Позна я и очите му се разшириха. Тя скочи напред и замахна към гърдите му.

Усети познатото издрънчаване на стомана в стомана. Ганмарк някак бе успял да извади меча си и да парира удара. Извъртя глава настрани и острието на калвеса остави дълга резка по бузата му, преди да го избие настрани.

След това в градината настана хаос.

 

 

Острието на Монца остави дълга резка по лицето на Ганмарк. Най-близкият офицер се опули.

Мечът на Дружелюбния се заби дълбоко в главата му, заклещи се и затворникът го пусна. И без това предпочиташе да работи отблизо. Извади сатъра и ножа и се наслади на познатите дръжки. Обзе го обичайното спокойствие — нещата вече бяха прости. Убий колкото се може повече, докато са изненадани. Изравни шансовете. Единайсет срещу двайсет и шест не беше достатъчно добре.

Наръга един червенокос офицер в корема, преди той да извади меча си, и заби сатъра в рамото му. Избегна нечие копие и войникът залитна покрай него. Дружелюбния го намушка под мишницата и острието изстърга в ръба на бронята. Чу се скърцане и решетката се спусна. Под арката стояха двама войници. Единият остана затворен в галерията заедно с останалите. Другият опита да се дръпне назад, но шиповете се забиха в корема му и го приковаха към пода. Той запищя, но това вече нямаше значение. Вече всички пищяха.

Боят се пренесе в градината и четирите красиви коридора около нея. Коска събори един войник с удар през бедрата. Тръпката беше разсякъл един почти наполовина и сега отстъпваше, притиснат от други трима, назад към галерията със статуите. Махаше бясно и издаваше някакви звуци между ръмжене и смях.

Червенокосият офицер куцукаше към коридора и оставяше кървава следа по лъскавия под. Дружелюбния скочи след него, отби тромавия меч и отнесе задната част на черепа му със сатъра. Затиснатият войник гъргореше и блъскаше безсмислено по решетките. Някакъв объркан офицер с родилен белег на бузата откъсна вниманието си от картините и извади меч.

Двама. Един и един. Дружелюбния почти се усмихна. Това поне го разбираше.

 

 

Монца замахна отново към Ганмарк, но един от войниците му й препречи пътя и я блъсна с щита си. Тя се подхлъзна, претърколи се и боят се развихри около нея.

Салиер извика, извади тънкия си меч и посече някакъв изненадан офицер през лицето. Хвърли се към Ганмарк с изненадваща за фигурата си пъргавина, но не беше достатъчно бърз — генералът отстъпи хладнокръвно настрани и го прониза в корема. Монца видя как окървавеното острие се подаде през бялата униформа. Точно както се бе подало през гърба на бялата риза на Бена.

— Ооох — изпъшка Салиер. Ганмарк го избута с крак и го отпрати към мраморния пиедестал на Воина. Херцогът падна на земята и стисна раната, от която бликаше кръв.

— Убийте ги! — изкрещя Ганмарк. — Но пазете картините!

Двама войници се приближиха към Монца. Тя отскочи настрани, за да си препречат пътя. Единият замахна непредпазливо отгоре и тя го намушка в слабините, точно под бронята. Мъжът изпищя и падна на колене, но другият я атакува, преди да успее да отскочи. Едва успя да парира, а силата на удара почти изби калвеса от ръцете й. Войникът я удари с щита си в корема и й изкара въздуха. Тя се преви, а той вдигна меча си да я довърши, но изведнъж изкрещя и падна. От врата му стърчеше стрела от арбалет. Монца видя Дей, която се подаваше от един прозорец.

Ганмарк махна към нея и викна:

— Убийте русокосата! — Дей изчезна навътре, а войниците под арката хукнаха да я намерят.

Салиер гледаше кръвта, която се процеждаше през пръстите му.

— Кой би помислил… че ще умра в бой? — Главата му клюмна към пиедестала на статуята.

— Нямат ли край изненадите? — Ганмарк откопча горното копче на униформата си, извади кърпичка, попи кръвта от лицето си и след това изтри кръвта на Салиер от меча. — Значи е вярно. Наистина си жива.

Монца възвърна дъха си и вдигна меча на брат си.

— Вярно е, духачо.

— Винаги съм се възхищавал на красноречието ти. — Онзи, когото беше наръгала в слабините, стенеше и се влачеше към изхода. Ганмарк пристъпи внимателно около него, прибра окървавената кърпичка и закопча униформата си. От галериите се чуваше трясък и викове, но за момента бяха сами в градината. Без да се броят разпилените наоколо трупове. — Само двамата, а? Отдавна не съм се сражавал наистина, но ще се постарая да не те разочаровам.

— Не се тревожи. Смъртта ти ще е напълно задоволителна.

Той се усмихна и влажните му очи се плъзнаха към меча й.

— С лявата ли се биеш?

— Реших да ти дам някакъв шанс.

— Трябва да отвърна на такава любезност. — Той прехвърли сръчно меча в другата си ръка и зае позиция. Ще почваме ли?

Монца не беше от тези, които чакат покана. Мушна, но той беше готов, пристъпи настрани и отвърна с две замахвания, високо и ниско. Остриетата им се сблъскаха и задрънчаха, улавяйки слънчевите лъчи, проблясващи между дърветата. Безукорно лъснатите ботуши на Ганмарк се движеха по чакъла с танцьорска грация. Замахна към нея със светкавична скорост. Тя парира един, два пъти и едва успя да се извърти. Залитна, отстъпи няколко крачки, пое си дъх и застана в позиция.

„Не е добре да се бяга от врага, но понякога е за предпочитане пред алтернативата“, беше написал Фаранс.

Ганмарк пристъпи напред, блестящият връх на острието му се движеше в малки кръгчета.

— Боя се, че гардът ти е твърде ниско. Пълна си със страст, но без дисциплина е бебешка работа.

— Защо не млъкнеш и не се биеш?

— О, мога да говоря и да те кълцам едновременно. — Ганмарк нападна устремно, избута я от единия край на градината до другия. Монца парираше отчаяно, опитваше се и да нападне, но твърде рядко и без ефект.

Беше чувала, че е най-добрият фехтовач на света, и не бе трудно да го повярва, още повече че и той се биеше с лявата ръка. Много по-талантлив от най-добрата й форма, която бе стъпкана под ботуша на Гоба и размазана в пропастта под Фонтецармо. Ганмарк беше по-бърз и по-силен. Нейният шанс беше да е по-умна и по-мръсна. По-гневна.

Изпищя, финтира наляво и замахна надясно. Ганмарк отскочи назад. Монца смъкна шлема си и го хвърли към главата му. Той приклекна, но шлемът все пак го забърса по темето и го накара да изпъшка. Монца продължи атаката, но генералът се отмести и тя успя само да закачи златния еполет на рамото му. Замахна отново, но той парира, вече възвърнал стойката си.

— Хитро.

— Шибай се отзад.

— Може и да ми дойде настроението, щом те убия.

Замахна към нея и Монца пристъпи напред, вместо да отстъпва. Дръжките на мечовете им се сплетоха. Опита да го препъне, но той се мръдна встрани, без да губи баланс. Ритна го в крака и коляното му за момент поддаде. Замахна злобно, но Ганмарк отскочи и мечът й удари някакъв храст с малки зелени листенца.

— Има и по-лесни начини за подрязване на плета, ако това целиш. — Той се хвърли напред със серия от разсичания, отблъсна я по чакъла. Монца прескочи някакъв войнишки труп и се скри зад краката на статуята. Мъчеше се да измисли някакъв начин, с който да го нападне. Откопча нагръдника и го остави да падне. Срещу майстор като Ганмарк нямаше да е от полза, а тежестта му само я уморяваше.

— Нямаш ли повече номера, Муркато?

— Ще измисля нещо, копеле!

— Мисли бързо. — Мечът му се стрелна между краката на статуята и я пропусна на косъм. — Няма да спечелиш само защото си ядосана. Или защото вярваш в справедливостта. Печели по-добрият, а не по-гневният.

Престори се, че ще мине откъм огромния десен крак, но вместо това тръгна в другата посока, като прескочи отпуснатия до пиедестала труп на Салиер. Монца го усети, отби меча и замахна към главата му, без елегантност, но пък със сила. Генералът приклекна навреме. Острието на калвеса удари добре оформения прасец на Столикус и откърти парченца мрамор. Тя едва успя да удържи оръжието и отстъпи. Ръката й беше изтръпнала.

Ганмарк се намръщи и докосна пукнатината в статуята.

— Ама че вандализъм! — Скочи към нея и тя пак заотстъпва. Ботушите й се хлъзнаха по чакъла, а след това и по ливадата. Опитваше да намери някаква пролука, но Ганмарк предусещаше всичко и се справяше с майсторство и проста ефективност. Дори не се бе задъхал. Колкото повече се биеха, толкова по̀ я опознаваше и шансовете й намаляваха.

— Трябва да внимаваш с обратното замахване. Твърде е високо. Така се ограничаваш и се откриваш. — Тя замахна отново, но той отби с отегчение. — И твърде много накланяш меча надясно, когато се протягаш. — Монца мушна, Ганмарк парира и мечът му се изви около нейния. С минимално извъртане на китката той изтръгна калвеса от ръката й и го прати на пътеката. — Видя ли?

Тя отстъпи смаяно назад. Видя блестящия връх на острието му. Мечът прониза лявата й длан, мина покрай костите, заби се в рамото и прикова ръката й към него — Ганмарк направо я наниза като месо и лук на гуркулски шиш. Болката дойде мигновено и тя изстена. Ганмарк изви меча и я събори безпомощно на колене.

— Ако мислиш, че е незаслужено, приеми, че е подарък от жителите на Каприл. — Отново завъртя меча си и Монца усети как върхът задълбава в рамото й, а стоманата стърже в костите на ръката й. Кръвта потече по униформата й.

— Да ти го начукам! — Тя го заплю, защото й оставаше само това или да запищи.

Ганмарк се усмихна тъжно.

— Много мило предложение, но брат ти беше по̀ мой тип. — Мечът му излезе от раната и Монца падна на четири крака, дишаше тежко. Затвори очи, очакваше острието да се забие между раменете й, точно както при Бена.

Чудеше се дали ще боли много и дълго. Много може би, но едва ли продължително.

Чу как стъпките му се отдалечават по чакъла и вдигна глава. Ганмарк подпъхна крак под калвеса и го изрита към ръката си.

— Точка за мен. — Подхвърли меча и той се заби в тревата до нея с нежно поклащане. — Какво ще кажеш? Да играем две от три, а?

 

 

Дългият коридор в който се намираха стирийските произведения от колекцията на херцог Салиер, беше доукрасен с пет трупа. Най-добрата декорация за всеки дворец, но предвидливият диктатор трябва да ги сменя често, за да избегне неприятната миризма. Особено в топло време. Двама от дегизираните телохранители на Салиер и един от офицерите на Ганмарк лежаха в недостойни пози, но един от талинските войници бе успял да докара що-годе епична — беше се превил до маса с голяма орнаментирана ваза.

Друг войник се влачеше към вратата и оставяше червена следа по полирания под. Коска го беше наръгал в корема, точно под нагръдника. Трудно е да пълзиш и едновременно да държиш вътрешностите си да не изпаднат.

Това оставяше двама млади щабни офицери с блестящи мечове и гневни очи. Може би и двамата щяха да са приятни хора при други обстоятелства. Сигурно майките им ги обичаха, както и те тях. Определено не заслужаваха да умрат в този храм на алчността само защото бяха избрали една страна вместо друга. Но какъв избор имаше, освен да се постарае да ги убие? И най-мизерните охлювчета и плевели се борят за живот. Нима най-известният наемник в Стирия трябваше да отстъпва на този стандарт?

Двамата офицери се разделиха. Единият тръгна към високите прозорци, другият към картините. Изтикваха Коска към края на стаята, а най-вероятно и на живота му. Беше се изпотил под униформата, дробовете му горяха при всяко вдишване. Боят до смърт определено беше занимание за младите.

— Вижте, момчета — изсумтя той. — Защо не ми дойдете по един? Нямате ли чест?

— Чест ли? — озъби се единият. — Ние?

— Вие сте дегизирани, за да нападнете подло генерала ни! — изсъска другият, почервенял от гняв.

— Така е. — Коска смъкна върха на острието си. — Направо съм прободен от срам. Предавам се.

Левият не се хвана. Този вдясно го погледна объркано и отпусна меча си за момент. Коска хвърли ножа си по него.

Оръжието прелетя във въздуха, заби се в младежа и той се преви. Коска скочи към него, целеше се в гърдите. Може би офицерът беше твърде наведен, а може би мерникът му изневери, но мечът закачи врата и отряза чисто главата, оправдавайки цялото точене. Тя отскочи, оплисквайки наоколо с кръв, и се удари в една от картините. Тялото падна напред, от врата бликнаха дълги струйки и запълзяха по пода.

Коска извика триумфално, но в този момент другият противник му налетя, размахваше меча бясно, сякаш щеше да тупа килим. Наемникът се наведе, отби, отскочи от дивашкия замах, спъна се в обезглавения труп, падна в кървавата локва и изпусна меча.

Офицерът изкрещя и скочи, за да довърши работата. Ръката на Коска посегна към най-близкото нещо, сграбчи го и го хвърли. Отрязаната глава. Тя уцели младежа в лицето и той залитна. Коска намери оръжието си и се завъртя. Ръцете, дрехите, лицето и мечът му бяха омазани с кръв. Напълно подходящо за човек с неговия живот.

Офицерът отново налетя с дивашки удари. Коска гледаше да отстъпва максимално бързо, без да падне, и симулираше изтощение, макар че не му се налагаше да се преструва много. Блъсна се в масата и лявата му ръка затършува отзад, напипа гърлото на вазата. Офицерът скочи напред с триумфален вик, който се превърна в смаяно възклицание, когато вазата полетя към главата му. Успя да я разбие с дръжката и керамичните парчета се разхвърчаха наоколо. Това обаче го остави открит за момент и Коска се хвърли отчаяно напред. Острието срещна лека съпротива, докато пронизваше бузата и излизаше през тила на противника му. Като по учебник.

— Ох. — Младежът залитна, когато Коска издърпа меча си и отскочи настрани. — Това… — Погледът му беше изненадан, като на човек, който се е събудил след пиянски запой и е открил, че са го обрали и са го вързали гол на уличен стълб. Коска не помнеше дали подобно нещо му се бе случило в Уестпорт или Етрисани. Онези години малко му се сливаха.

— Костааааан? — Офицерът бавно замахна и Коска отстъпи и го остави да се върти в кръг. Младежът падна, после се изправи. Кръвта се процеждаше през малката рана до носа. Окото над нея потрепваше, лицето му вече почваше да посивява.

— Ти… шшш…

— Моля?

Офицерът вдигна меч и нападна. Нападна стената. Удари се в картината с къпещото се момиче и сряза платното. След това залитна назад и я събори върху себе си. Единият му ботуш се подаваше под резбованата рамка. Не помръдна повече.

— Късметлийско копеле — прошепна Коска. Да умре под гола жена. Това си беше негова стара мечта.

 

 

Раната в рамото на Монца пареше. Тази на лявата й длан гореше още по-лошо. Пръстите й бяха лепкави от кръв. Не можеше да стисне юмрук, камо ли да хване меч. Нямаше избор. Смъкна ръкавицата от десницата си със зъби и стисна дръжката на калвеса. Потрошените кости на пръстите й се размърдаха, но кутрето продължаваше да стърчи настрани.

— А. Минаваме с дясната ли? — Ганмарк подхвърли меча си във въздуха и го хвана с ловкостта на цирков артист. — Винаги съм се възхищавал на устрема ти, дори да не е насочен в правилна посока. И сега ще отмъщаваш ли?

— Ще отмъщавам — озъби се тя.

— Отмъщение. Каква полза, дори да успееш? Цялото това влагане на усилия, пари, болка, кръв — за какво? Кой има полза от това? — Тъжните му очи я гледаха как бавно се надига. — Не и жертвите. Те си изгниват. Не и тези, на които се отмъщава. И те са трупове. И какво, остават отмъщаващите? Мислиш ли, че спят по-спокойно, след като натрупат убийство след убийство? Като посеят кървавите семена на стотици нови отмъщения? — Тя се олюля; мъчеше се да измисли начин да го убие. — Предполагам, че всички онези трупове в Уестпорт са твоя работа? Убийствата в „Кардоти“, като пропорционално продължение?

— Направих каквото трябваше!

— А, каквото трябваше. Любимото извинение за безброй извършени злини. — Той затанцува около нея. Мечовете им се сблъскаха, един, два пъти. Ганмарк мушна, тя парира и мушна в отговор. Всеки сблъсък изпращаше вълни от болка в ръката й. Стисна зъби и докара най-мрачното си изражение, но не можеше да прикрие колко я боли и колко тромава е всъщност. Ако шансовете й с лявата бяха нищожни, то с дясната бяха практически нулеви и генералът го знаеше.

— Нямам представа защо Орисиите са избрали да те спасят, но трябваше да се възползваш от възможността и да изчезнеш. Нека не се преструваме, че двамата с брат ти не заслужавахте това, което получихте.

— Шибай се! Не съм заслужила това! — Докато изричаше думите, все пак се зачуди. — Поне брат ми не го заслужаваше!

Ганмарк изсумтя.

— Никой не е по-склонен да прости на красив мъж от мен, но брат ти беше подъл страхливец. Очарователен, алчен, безскрупулен, безгръбначен паразит. Изключително долен характер. Единственото, което го повдигаше от дъното, беше ти. — Той скочи към нея със смъртоносна скорост и Монца отстъпи назад, блъсна се в една череша и падна сред дъжд от бели цветчета. Генералът можеше да я прониже, но стоеше като статуя и се усмихваше, докато гледаше как се мъчи да се изправи.

— Нека си говорим с факти, генерал Муркато. Въпреки неоспоримите ти таланти никога не си била символ на добродетелност. Сигурно има сто хиляди души с мотив да хвърлят омразния ти труп от терасата!

— Не и Орсо. Той нямаше! — Прицели се ниско в бедрото му, но той отби меча с лекота.

— Шегата не е смешна. Да се оправдаваш пред съдията, когато доказателствата са повече от очевидни? — Движеше се като майстор художник, нанасящ боя върху платно, и я изтикваше назад по пътеката. — Колко смърт си причинила? Колко разрушение? Ти си разбойничка! Прочута печалбарка! Червей, надебелял от трупа на Стирия! — Три бързи удара като скулптор с чук и длето, отмятащи меча й в различни посоки. — И казваш, че не си го заслужила? Така наречената ти дясна ръка не става за нищо. По-добре спри да се посрамваш.

Монца опита уморено, болезнено и несръчно пробождане. Той го отби с отвращение и пристъпи встрани, оставяйки я да залитне. Монца очакваше да я прониже в гърба, но вместо това той я ритна в задника и тя падна на алеята. Мечът на Бена отново се изхлузи от схванатите й пръсти. Монца остана да лежи за момент, после се надигна на колене. Нямаше смисъл да става. Щом я пронижеше, отново щеше да се просне. Дясната й ръка трепереше и болеше. Откраднатата униформа беше подгизнала от кръв от раната в лявото рамо.

Ганмарк изви китка, отсече едно цвете и то падна право в протегнатата му длан. Той го вдигна към носа си и го помириса.

— Хубав ден и приятно местенце да умреш. Трябваше да те довършим още във Фонтецармо, заедно с брат ти. Но и тук става.

Тя не можеше да измисли достатъчно обидни думи, затова просто го заплю. Плюнката й се стече по бузата, врата и натруфената му униформа. Не беше голямо отмъщение, но по-добре от нищо. Ганмарк се намръщи.

— Перфектни обноски до самия край.

Очите му се стрелнаха настрани и той отскочи от нещо блестящо, което се заби в близката саксия. Метателен нож.

Чу се ръмжене и Коска го нападна като бясно куче, изтика го по алеята.

— Коска! — Монца залази към меча си. — Закъсняваш, както винаги.

— Имах малко работа отсреща — изръмжа старият наемник и млъкна, за да си поеме дъх.

— Никомо Коска? — Ганмарк се намръщи. — Мислех, че си мъртъв.

— Винаги е имало фалшиви слухове за смъртта ми. Зложелателни помисли…

— От страна на многобройните му врагове. — Монца се изправи и отърси слабостта от крайниците си. — Като искаше да ме убиеш, трябваше да го направиш, вместо да дрънкаш.

Ганмарк бавно отстъпи и измъкна късия си меч с лявата ръка. Насочи го към Монца, а дългия към Коска, местеше поглед между двамата.

— Е, още има време.

 

 

Тръпката не беше на себе си. Или пък най-сетне беше. Болката го подлудяваше. Или пък единственото му око не работеше както трябва. А може и да беше опиянен от непрестанното пушене на хъск през последните дни. Каквато и да беше причината, се намираше в ада.

И му харесваше.

Дългият коридор пулсираше, блестеше и се люшкаше като развълнувана вода. Слънчевата светлина нахлуваше и сияеше през безброй проблясващи стъкла. Статуите лъщяха, усмихваха се и го подкрепяха. Може и да беше с едно око по-малко, но виждаше нещата по-ясно. Болката беше помела всички колебания, страхове, въпроси и избори. Всичките глупости, които му тежаха. Всичките глупости, които бяха слабост, лъжи и загуба на време. Преди се притесняваше, че нещата са сложни, а те бяха красиви и ужасно прости. Брадвата му разполагаше с всички отговори.

Острието отрази светлината и остави трептящо бяло петно, когато се заби в нечия ръка. Плющене на дрехи. Разкъсана плът. Разцепени кости. Окървавен метал. Някакво копие се удари в щита му и той усети сладкото ръмжене в устата си, докато замахваше с брадвата. Удари нагръдника и му остави сериозна вдлъбнатина. Тялото падна върху някаква урна, пръсна я и се завъргаля сред керамичните парченца.

Светът се бе обърнал наопаки като лъскавите вътрешности на офицера, когото бе изкормил преди малко. Преди, когато се биеше, се уморяваше. Сега ставаше по-силен. Гневът кипеше и се изливаше от него, караше кожата му да пари. С всеки удар нарастваше, напираше в мускулите му и трябваше да го изкрещи, да го изплаче, изсмее, изтанцува.

Отблъсна нечий меч с щита си и го изби от ръката на войника. Прегърна го и го целуна по лицето. Изръмжа и се затича, блъсна го в една статуя, която падна върху друга и се начупи на пода сред облаци прах.

Мъжът изстена и опита да се завърти. Брадвата на Тръпката се стовари върху шлема му с глухо издрънчаване. От носа му рукна кръв.

— Умри бе! — Тръпката удари отстрани и отметна главата му. — Умри! — Нов замах и вратът изхрущя като чорап, пълен с чакъл. — Умри! Умри! — Дрън, дрън, като миене на съдовете в потока след вечеря. Някаква статуя го гледаше неодобрително.

— Мен ли зяпаш бе? — Тръпката разби главата й с брадвата. След това скочи на някого, без да осъзнава как се е озовал там. Забиваше ръба на щита си в лицето, докато то не се превърна на червена пихтия. Чуваше как някой шепне в ухото му. Луд, съскащ, хриплив глас.

— Аз съм направен от смърт. Аз съм Великият изравнител. Аз съм бурята по Височините. — Гласът на Кървавия Девет, но идваше от неговото гърло. Коридорът беше пълен с парчета от паднали мъже и статуи. — Ей. — Тръпката посочи с окървавената брадва към последния оцелял, който се присвиваше в другия край на помещението. — Виждам те, шибаняк. Никой няма да се измъкне. — Осъзна, че говори на северняшки. Човекът не можеше да го разбере. Не че имаше значение.

Очевидно схващаше смисъла.

 

 

Монца се напрягаше до последен предел, ръмжеше, мушкаше и сечеше тромаво, без да спира нито за миг. Ганмарк отстъпваше, минаваше през слънчево място, сянка и отново слънчево, намръщено съсредоточен. Очите му се местеха между двамата, оръжията му парираха нейното и това на Коска, който нападаше през колонадата отдясно. Тежкото им дишане, забързаните стъпки и дрънченето на стоманата отекваха под издигнатия таван.

Монца замахна, без да обръща внимание на изгарящата болка в юмрука си, и за пореден път отби удара на късия меч. Ганмарк се изви да отбие един от ударите на Коска с дългия и се откри. Монца се усмихна и тъкмо да го прониже, нещо се разби в прозореца до главата й и я обсипа със стъкла. Стори й се, че чува Тръпката: ревеше нещо на северняшки от другата страна. Ганмарк избегна удара на Коска, шмугна се между две колони и отстъпи по тревата към центъра на градината.

— Стегни се и го убий това копеле — изхриптя Коска.

— Опитвам. Мини вляво.

— Добре, ляво. — Разделиха се и изтласкаха Ганмарк към статуята. Вече изглеждаше изтощен. Дишаше тежко, меките му бузи бяха почервенели и лъщяха от пот. Тя се усмихна и финтира, усещайки победата. Усмивката й се стопи, когато генералът скочи към нея. Монца избегна първия удар и замахна към врата му, но Ганмарк парира. Съвсем не беше толкова уморен, колкото изглеждаше, за разлика от нея. Монца стъпи накриво и залитна. Ганмарк замахна и мечът му остави дълбока резка на бедрото й. Тя опита да се отдръпне, падна, претърколи се и калвесът изхвръкна от скованите й пръсти.

Коска изкрещя като луд и скочи към него. Ганмарк се наведе под удара му, протегна се отдолу и го прониза ловко в корема. Мечът на Коска се удари в пищяла на Воина и изхвърча от ръката му, заедно с парченца от статуята. Генералът измъкна оръжието си и Коска се свлече на колене и изпъшка.

— Готово. — Ганмарк се обърна към нея. Най-прочутото произведение на Бонатин се извисяваше над него. Няколко късчета от глезена се отрониха. Мястото беше напукано и от предишния удар на Монца. — Трябва да призная, че ме накарахте да се поизпотя. Ти си жена, или по-скоро беше, с невероятна решимост. — Коска се влачеше по калдъръма към тях. — Но гледаш само напред и не поглеждаш към онова, което става около теб. Към естеството на великата война, в която участваш. Към хората, които са ти най-близки. — Ганмарк извади отново кърпичката, попи потта си и внимателно обърса кръвта от меча. — Херцог Орсо и Талинс може да са средство в ръцете на „Валинт и Балк“, но ти си само едно просто острие. — Докосна блестящия връх на меча си с пръст. — Винаги мушкащо, винаги убиващо, но без да се запита защо. — Чу се леко пукане и мечът на статуята зад него леко се разклати. — Както и да е. Вече няма значение. За теб битката приключи. — Ганмарк — продължаваше да се усмихва тъжно — пристъпи към нея. — Последните ти жалки думи?

— Умри — изръмжа Монца през стиснати зъби. Воинът се наклони леко.

— След теб обаче.

Чу се трясък. Кракът на Воина се пречупи и огромната статуя полетя неудържимо напред.

Ганмарк дори не успя да се обърне. Гигантският меч на Столикус го улучи между раменете, събори го на колене, излезе през корема му, разби се в калдъръма и опръска охлузеното лице на Монца с кръв и отломки. Ходилата останаха на пиедестала, а останалото от краката се натроши на мускулести късове след облак бял мраморен прах. Цял от бедрата нагоре, най-великият воин се взираше мрачно в генерала на Орсо, когото бе затиснал и пронизал с гигантския си меч.

Ганмарк изгъргори като вода, изтичаща от вана, и изкашля кръв върху униформата си. Главата му клюмна, мечът падна от безжизнената му ръка.

За момент се възцари тишина.

— Ей на това му викам късмет — изхриптя Коска. — За него лош де.

Четирима мъртви, оставаха трима. Монца видя как някой наднича от колонадата, направи гримаса и хвана меча си. Не беше сигурна коя от двете й ръце е по-зле. Появи се Дей, със зареден арбалет. Дружелюбния се тътреше зад нея с нож и сатър в отпуснатите си ръце.

— Довърши ли го? — попита момичето.

Монца погледна пронизания от бронзовото острие Ганмарк.

— Столикус го довърши.

Коска беше допълзял до една череша и бе опрял гръб на стъблото. Приличаше на човек, който си почива в топъл пролетен ден. Ако не беше окървавената ръка, с която притискаше корема си. Монца изкуцука до него, заби меча си в тревата и клекна.

— Дай да видя. — Замота се с копчетата на униформата, но преди да стигне до второто, Коска хвана ръцете й — осакатената и току-що прободената — и изпъшка:

— От години чакам да ми разкъсаш дрехите, но точно днес ще ти откажа. Свършен съм.

— Ти? Никога.

Той стисна ръцете й по-силно.

— Право в корема, Монца. Свършен съм. — Очите му се стрелнаха към портата и Монца чак сега чу виковете на войниците, които се мъчеха да отворят решетката. — Скоро ще си имате други проблеми. Все пак стигна до четири от седем, момиче. — Той се усмихна. — Не очаквах да ги докараш дотолкова.

— Четири от седем — прошепна Дружелюбния зад нея.

— Иска ми се и Орсо да бе сред тях.

— Е. — Коска повдигна вежди. — Желанията са хубаво нещо, но не вярвам, че ще успееш да ги убиеш всичките.

Тръпката се приближи бавно. Дори не обърна внимание на трупа на Ганмарк.

— Няма ли други?

— Тук не. — Дружелюбния кимна към решетката. — Но там има.

— Явно. — Севернякът спря до тях. Отпуснатата брадва, нащърбеният щит, бледото лице и бинтовете бяха опръскани и омазани с тъмночервено.

— Добре ли си? — попита Монца.

— Честно казано, не знам.

— Питам дали си ранен?

Той докосна бинтовете с ръка.

— Не повече, отколкото преди да започнем… Днес май съм любим на луната, както казват по хълмовете. — Окото му се стрелна към окървавеното й рамо и прободената длан. — Тече ти кръв.

— Ще ми мине.

— Да те превържа?

Тя кимна към портата, където глъчката на талинските войници се усилваше.

— Ще сме късметлии, ако имаме време да умрем от загуба на кръв.

— Сега какво?

Отвори уста, но не каза нищо. Нямаше смисъл да се бие, дори да разполагаше със сила. Дворецът беше пълен с войници на Орсо. Нямаше смисъл да се предава, дори да беше от този тип. Щяха да имат късмет, ако ги откараха до Фонтецармо, преди да ги убият. Бена винаги я предупреждаваше, че не мисли достатъчно напред, и май имаше право…

— Имам идея. — Лицето на Дей се озари от неочаквана усмивка. Монца проследи сочещия й към покрива пръст и примижа срещу слънцето. На фона на яркото небе клечеше черна фигура.

— А, добър ви ден! — Не очакваше, че някога ще е толкова доволна да чуе дразнещото квичене на Кастор Морвийр. — Исках да видя известната колекция на херцога на Визерин, но май съм се объркал! Някой от вас, любезни люде, да знае къде мога да я открия? Чух, че притежавал най-великата творба на Бонатин!

Монца посочи през рамо с окървавения си палец падналата статуя.

— На живо не е толкова хубава!

Витари се появи до отровителя и започна да спуска въже.

— Спасени сме — каза Дружелюбния със същия тон, с който щеше да каже: „Мъртви сме“.

На Монца не й бяха останали сили да се зарадва. Даже не знаеше да се радва ли въобще.

— Дей, Тръпка, качвайте се.

Дей хвърли арбалета и се затича. Севернякът се намръщи към Монца, но я последва.

Дружелюбния кимна към Коска.

— Ами той?

Старият наемник се бе унесъл, очите му бяха затворени.

— Ще трябва да го пренесем. Вдигни го.

Затворникът пъхна една ръка под гърба му и понечи да го вдигне. Коска трепна, отвори очи и се намръщи.

— Ох! Не, не, не, не…

Дружелюбния го положи внимателно на земята. Коска поклати глава, дишаше тежко.

— Няма да си изхрача дробовете по въжето само за да умра на покрива. Мястото е добро, а и времето също. Обещавах си да го направя от години. Веднъж пък може да си удържа на думата.

Монца клекна до него.

— Предпочитам да те нарека лъжец отново, но да продължиш да ми пазиш гърба.

— Стоях там… само защото ми харесва задникът ти. — Той се намръщи, оголи зъби и изстена.

Тропането по решетката се усилваше.

Дружелюбния му подаде меча.

— Ще дойдат. Искаш ли го?

— За какво ми е? Точно играта с него ме докара до това положение. — Опита да се намести, направи гримаса и се отпусна отново. Кожата му бе започнала да придобива восъчния оттенък на труп.

Витари и Морвийр успяха да прехвърлят Тръпката през парапета. Монца се обърна към Дружелюбния.

— Твой ред е.

Той я погледна, после се обърна към Коска.

— Искаш ли да остана?

Старият наемник стисна огромната му ръка и се усмихна.

— Дълбоко съм трогнат от предложението ти. Но не, приятелю. По-добре да остана сам. Хвърли заровете си заради мен.

— Ще ги хвърля. — Дружелюбния тръгна към въжето, без да се обръща. Монца го изгледа. Краката, рамото и ръцете й горяха. Всъщност всичко я болеше. Обходи с очи пръснатите в градината трупове. Сладка победа. Сладко отмъщение. Хора, превърнати в мърша.

— Направи ми една услуга — каза Коска с тъжна усмивка, сякаш отгатнал мислите й.

— Ти се върна за мен, нали? Каквото кажеш.

— Прости ми.

Тя изхлипа — полуплач, полусмях.

— Какво да ти простя? Нали аз те предадох!

— Какво значение има? Коварството е навсякъде. Прошката е рядкост. Искам да си отида без дългове. Освен парите, дето дължа в Осприя. И в Адуа. И в Дагоска. — Той махна немощно с окървавената си ръка. — Да се ограничим до дълговете към теб.

— Това мога да направя. Вече сме квит.

— Добре. Живях като лайно. Доволен съм, че поне умирам както трябва. Тръгвай.

Част от нея искаше да остане, когато войниците на Орсо нахлуеха, и да се увери, че всички дългове са платени. Но не чак толкова голяма част. Не се влияеше особено от сантименти. Орсо трябваше да умре и ако тя загинеше тук, кой щеше да го убие? Измъкна калвеса от земята, прибра го в ножницата и тръгна без повече приказки. Думите бяха излишни в подобен миг. Тя изкуцука до въжето и го уви около бедрата и китката си.

— Давай!

От покрива се виждаше целият град. Широката извивка на Визер и елегантните мостове. Множеството кули и извисяващите се пушеци от пожарите. Дей беше намерила отнякъде круша и я гризеше лакомо. Вятърът развяваше русите й къдрици, а сокът капеше по брадичката й.

Морвийр посочи с брадичка кръвопролитието в градината.

— С облекчение забелязвам, че в мое отсъствие сте свели клането до необходимия минимум.

— Някои неща не се променят — озъби се Монца.

— Коска? — попита Витари.

— Няма да дойде.

Морвийр се усмихна мръсно.

— Този път не успя да си спаси кожицата, а? Значи дори пияницата може в крайна сметка да се промени.

Въпреки че я беше спасил, Монца щеше да го прониже, ако разполагаше с поне една здрава ръка. Като гледаше как се мръщи Витари, и тя се чувстваше по същия начин.

— Да оставим щастливите поздравления за лодката — каза Витари. — Градът е пълен с войници на Орсо. Време е да отплаваме към морето.

Монца погледна надолу за последен път. В градината всичко бе спокойно. Салиер се бе свлякъл от пиедестала и лежеше по гръб, с разперени ръце, сякаш приветстваше скъп приятел. Ганмарк лежеше по очи, пронизан от огромния бронзов меч на статуята, главата му сякаш се поклащаше. Коска седеше със затворени очи и ръце в скута, а на лицето му имаше лека усмивка. Откраднатата му униформа беше обсипана с бели цветчета.

— Коска, Коска — прошепна Монца. — Какво ще правя без теб?