Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (28)

Отмъщение

Лъснатите ботуши на генерал Ганмарк тракаха по лъснатия под. Обувките на камерхера проскърцваха отзад. Ехото на стъпките им отекваше в огромното помещение. Меките обувки на Шенкт, изтъркани от употреба, не издаваха никакъв звук.

— Когато влезете при негово превъзходителство — започна превзето камерхерът, — ще се приближите, без да бързате, без да гледате наляво или надясно, с наведена глава, и няма да го поглеждате в очите. Ще спрете на бялата черта на килима. Не преди нея и в никакъв случай след нея, а точно на чертата. След това коленичете…

— Аз не коленича — каза Шенкт.

Камерхерът се извърна към него и го изгледа като стреснат бухал.

— Изключение правят само чуждестранните владетели! Всички останали…

— Аз не коленича.

Мъжът загуби говор от възмущение, но Ганмарк се намеси:

— Я стига! Наследникът на херцог Орсо беше убит! Негово превъзходителство не иска хората да му коленичат, а да му донесат отмъщение. Щом държиш, не коленичи.

Двама стражи с бели ливреи отместиха алебардите си, за да минат. Ганмарк бутна голямата двойна врата.

Залата беше огромна, разкошна и величествена. Достойна за тронна зала на най-могъщия човек в Стирия. Но Шенкт беше влизал и в по-величествени помещения и се бе изправял пред по-велики хора и вече не се впечатляваше. По мозаечния под се стелеше тънък червен килим с бяла черта в края. Зад него започваше висок подиум, охраняван от дванайсетима стражи с пълна броня. На подиума имаше златен престол. На престола седеше Великият херцог Орсо от Талинс. С черни дрехи и още по-черно изражение.

Пред него беше коленичила странна и зловеща тълпа. Около триста души, от всякакви раси и с най-различен външен вид. В момента нямаха оръжия, но Шенкт предполагаше, че по принцип носят по много. Някои от тях познаваше по физиономия. Главорези. Убийци. Ловци на глави. Хора от неговата професия, стига да можеше човек да приравни бояджиите с майстор художник.

Той тръгна към подиума, без да бърза и без да гледа наляво или надясно. Мина покрай скупчените в полукръг убийци и спря точно на чертата. Видя как генерал Ганмарк мина покрай стражите и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Орсо. Камерхерът застана до другото му рамо и загледа неодобрително.

Великият херцог изгледа продължително Шенкт и той отвърна на погледа му. Залата остана обгърната в потискащата тишина, характерна само за огромните помещения.

— Значи това е той. Защо не коленичи?

— Защото отказва — отвърна Ганмарк.

— Останалите коленичат. Какво те прави толкова специален?

— Нищо — отговори Шенкт.

— Но не коленичиш.

— Едно време коленичех. Преди години. Вече не.

Орсо присви очи.

— А ако някой те накара?

— Опитвали са се.

— И?

— Не коленича.

— Стой си тогава. Синът ми е мъртъв.

— Моите съболезнования.

— Не изглеждаш много тъжен.

— Не става дума за моя син.

Камерхерът почти се задави, но Орсо не отклони измъчените си очи от Шенкт.

— Виждам, че обичаш да казваш истината. Прямият съвет е ценен за могъщите хора. Идваш с най-високи препоръки.

Шенкт не каза нищо.

— Онова в Келн. Разбрах, че е твоя работа. Свършил си всичко сам. Разбрах, че остатъците били практически неразпознаваеми.

Шенкт не каза нищо.

— Не го потвърждаваш.

Шенкт го изгледа в очите и не каза нищо.

— Но и не отричаш.

Ново мълчание.

— Харесват ми мълчаливите. Човек, който не бърбори пред приятелите си, няма да издаде нищо на враговете.

Тишина.

— Синът ми е убит. Изхвърлен от прозорците на бардак, като боклук. Много от приятелите му, мои поданици, също са убити. Зет ми, негово величество кралят на Съюза, едва успял да се спаси от горящата сграда. Соториус, дъртият канцлер на Сипани, техен домакин, вдига ръце и казва, че не може да направи нищо. Предаден съм. Разярен съм. И посрамен. Аз! — Внезапният му вик отекна в залата и всички потръпнаха.

Всички освен Шенкт.

— Отмъстете — каза той.

— Ще отмъстя! — Орсо удари облегалката на престола си с юмрук. — Бързо и ужасяващо.

— За бързо не мога да обещая. Ужасяващо — да.

— Тогава нека да е бавно, помитащо и безмилостно.

— Може да се наложи да навредя на ваши поданици и собствеността им.

— Каквото е необходимо. Искам главите на извършителите. На всеки мъж, жена и дете, които са замесени. Прави каквото трябва, но ми донеси главите им.

— Ще ги донеса.

— Какъв аванс искаш?

— Никакъв.

— Съвсем никакъв?

— Ако свърша работата, ще ми платите сто хиляди за извършителя и по двайсет хиляди за съучастник до максимум от четвърт милион. Това е цената ми.

— Доста висока! — изписка камерхерът. — Какво ще правиш с толкова пари?

— Ще ги броя и ще се смея, защото богаташът не трябва да отговаря на въпросите на идиоти. Няма да откриете работодател, който е останал недоволен от мен. — Шенкт кимна към коленичилата тълпа. — Разбира се, може да платите по-малко, на по-нисшите.

— Ще го направя — отвърна Орсо. — Ако някой от тях открие пръв убийците.

— Тези условия ме устройват, ваше превъзходителство.

— Добре — изръмжа херцогът. — Тръгвай. Всички тръгвайте! Донесете ми отмъщение!

— Свободни сте! — извика камерхерът.

Убийците се надигнаха с шумолене и тракане. Шенкт се обърна и тръгна към големите врати, без да бърза и без да гледа нито наляво, нито надясно.

Един от мъжете препречи пътя му. Тъмнокож, среден на ръст, но широк като врата. Здравите мускули издуваха шарената риза. Дебелите му устни се извиха.

— Ти ли си Шенкт? Очаквах повече.

— Моли се на който господ вярваш да не видиш повече.

— Не се моля.

Шенкт се приближи и прошепна в ухото му.

— Съветвам те да започнеш.

 

 

Кабинетът на генерал Ганмарк беше обширен според общите стандарти, но доста претъпкан. Над камината се мръщеше прекалено голям бюст на Ювенс. Плешивината на темето му се отразяваше във великолепно огледало от визеринско стъкло. От двете страни на бюрото се извисяваха две монументални вази. Стените бяха отрупани с картини с лъскави рамки. Хубави картини. Твърде хубави, за да са сгъчкани по този начин.

— Впечатляваща колекция — каза Шенкт.

— Това е Колиер. Щеше да изгори заедно с имението, в която я открих. Тези две са на Насурин. Тази на Орхус. — Ганмарк ги сочеше изискано с пръст. — От ранния му период, но е ценна. Тези вази са подарък на първия император на Гуркул, преди стотици години, и някак са се озовали в едно имение близо до Каприл.

— А оттам — тук.

— Опитвам да спася каквото мога — продължи Ганмарк. — Може би когато Кървавите години свършат, Стирия ще е запазила някои от съкровищата си.

— Във ваше притежание.

— По-добре при мен, отколкото да изгорят. Започва сезонът на кампаниите и сутринта тръгвам, за да обсадя Визерин. Сражения, плячкосвания и пожари. Походи и отстъпления. Естествено, глад и болести. Осакатявания и убийства. Всичко, случващо се с ужасяваща случайност. Колективно наказание. На всички, за нищо. Война, Шенкт, война. А като помисля, че някога мечтаех да съм почтен. Да върша добро.

— Всички мечтаем за това.

Генералът повдигна вежда.

— И ти ли?

— Дори аз. — Шенкт извади ножа си. Гуркулски нож за дране, малък, но страшно остър.

— Успех тогава. Най-доброто, към което мога да се стремя, е да… намаля загубите.

— Живеем в тежки времена. — Шенкт извади парче дърво от джоба си. В единия край вече се оформяше кучешка глава.

— Не са ли все такива? Вино? От личната изба на Кантейн.

— Не.

Докато генералът си наливаше вино, Шенкт започна да дяла. Стърготините падаха около ботушите му на пода. Предните крака постепенно придобиваха форма. Не беше чак такова произведение на изкуството като предметите наоколо, но ставаше. Имаше нещо успокояващо в движенията на острието и отделянето на стърготините.

Ганмарк се наведе до камината, взе ръжена и разръчка огъня, без изобщо да има нужда.

— Чувал ли си за Монцаро Муркато?

— Капитан-генерал на Хилядата меча. Изключителен командир. Чух, че е мъртва.

— Можеш ли да пазиш тайна, Шенкт?

— Пазя стотици.

— Разбира се. Разбира се. — Ганмарк си пое дъх. — Херцог Орсо нареди смъртта й. Нейната и на брат й. Победите й я бяха направили популярна в Талинс. Прекалено популярна. Негово превъзходителство се притесни да не узурпира трона, както правят наемниците. Не си изненадан?

— Виждал съм всякакви убийства и всякакви мотиви.

— Разбира се. — Ганмарк се намръщи към огъня. — Не беше добра смърт.

— Никоя не е.

— Да. Но тази не беше никак хубава. Преди два месеца изчезна телохранителят на херцога. Не беше изненада. Глупав мъж, който не се грижеше за сигурността си. Имаше много пороци, доста врагове и движеше в лоша компания. Не му обърнах внимание.

— И?

— Един месец по-късно в Уестпорт беше отровен банкерът на херцога. Заедно с половината му служители. Това беше различно. Той се грижеше сериозно за безопасността си. Отравянето му е невъобразимо трудна задача, изпълнена със завиден професионализъм и забележителна липса на милост. Но той се бъркаше в политиката на Стирия, която е опасна игра с безмилостни играчи.

— Вярно.

— „Валинт и Балк“ подозира, че това е поредният удар от гуркулските им врагове.

— „Валинт и Балк“.

— Запознат ли си с тази институция?

Шенкт помисли малко и каза:

— Мисля, че съм работил за тях. Продължавай.

— Но сега убиха и принц Арио. — Генералът направи многозначителна пауза. — Наръган на същото място, на което прониза Бена Муркато, и хвърлен от прозорец.

— Мислиш, че Монцаро Муркато е още жива?

— Херцог Орсо получи писмо, седмица след смъртта на принца. От Карлот дан Айдър, любовница на принц Арио. Отдавна подозирахме, че е шпионин на Съюза, но Орсо я толерираше.

— Изненадващо.

Ганмарк сви рамене.

— Съюзът е сигурен съюзник. Помогнахме им да спечелят поредния кръг от нескончаемата им война с гуркулите. И двете страни разчитаме на подкрепата на „Валинт и Балк“. Да не споменаваме, че кралят е зет на Орсо. Естествено, въпрос на добросъседски маниери е да си пращаме шпиони. Ако трябва да търпиш шпиони, по-добре да са чаровни, а Айдър беше такава, несъмнено. Тя беше с принц Арио в Сипани. След смъртта му изчезна. След това пристигна писмото.

— Какво пише?

— Че е била принудена чрез отрова да съдейства на убийците. Че сред тях са били наемникът Никомо Коска и мъчителката Шило Витари. Водела ги самата Муркато. Съвсем жива.

— Вярвате ли?

— Айдър няма причини да лъже. Знае, че никакво писмо не би я спасило от гнева на негово превъзходителство. Сигурен съм, че Муркато беше жива, когато я хвърлихме от терасата. Не съм я видял мъртва.

— Тя иска да си отмъсти.

Ганмарк се засмя тъжно.

— Това са Кървавите години. Всички търсят отмъщение. Но Змията на Талинс? Касапина на Каприл? Която обичаше само брат си на този свят? Ако е жива, изгаря от гняв. На този свят ще срещнеш малцина по-отдадени врагове.

— Значи трябва да открия Витари, Коска и Муркато Змията.

— Никой не трябва да научава, че е жива. Ако хората в Талинс научат, че Орсо е заповядал смъртта й, ще има безредици. Дори бунт. Хората я обичаха много. Талисман. Символ. Една от тях, издигнала се от нищото. Продължаващите войни и увеличаващите се данъци правят негово превъзходителство… не толкова популярен. Вярвам, че ще запазиш мълчание?

Шенкт запази мълчание.

— Добре. В Талинс все още има хора на Муркато. Може би някой от тях знае къде е. — Генералът вдигна поглед. Оранжевият отблясък на огъня освети половината му уморено лице. — Какво говоря? Ти си професионалист. Ще откриеш хората и… — Пак разръчка пламтящите въглени и предизвика дъжд от искри. — Няма нужда да ти давам акъл, нали?

Шенкт прибра недовършеното си изделие и ножа и се обърна към вратата.

— Няма.