Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (49)

Старият нов капитан-генерал

Монца беше виждала безброй най-различни рани. Причиняването им й беше професия. Беше виждала тела, осакатени по всякакъв начин. Премазани, разсечени, наръгани, изгорени, обесени, одрани, изкормени. Но белегът на Каул Тръпката беше най-лошото, което бе виждала на лицето на жив човек.

Започваше като розова черта в ъгъла на устата му, продължаваше разкривен и широк колкото пръст към скулата, разширяваше се в петно разтопена плът към окото. По бузата и отстрани на носа се виждаха множество червени точици. Завършваше на челото с дебела черта, която покриваше половината вежда. Естествено оставаше и окото. Беше по-голямо от другото. Миглите бяха изчезнали, клепачите спаружени, долният леко висеше. Когато мигаше с дясното око, лявото само помръдваше, но оставаше отворено. Преди малко беше кихнал и окото потръпна като преглъщащо гърло, мъртвата зеница я гледаше през розовата дупка. Тя се насилваше да не гледа, но бе обзета от ужасяващо любопитство. Непрекъснато се чудеше дали ще се случи отново и знанието, че Тръпката не може да я види, не й помагаше.

Трябваше да изпитва вина. Нали бе станало заради нея. Можеше да изпитва съчувствие. И тя си имаше достатъчно грозни белези. Но чувстваше единствено отвращение. Искаше й се да язди от другата му страна, но вече бе късно. Искаше й се да не беше махал бинтовете, но вече не можеше да го накара да ги сложи. Казваше си, че белегът ще се излекува, и сигурно щеше да е така.

Но не много повече.

Тръпката се обърна внезапно и тя осъзна защо е гледал към седлото. Дясното му око беше насочено към нея. Лявото, в средата на белега, продължаваше да гледа надолу Покритието се беше изплъзнало и му придаваше объркано кривоглед вид.

— Какво?

— Твоето… ъъъ… — Тя посочи към лицето му. — Малко се е… разместило.

— Пак ли? Шибана работа. — Тръпката пъхна палец в окото си и го намести. — По-добре ли е? — Сега фалшивото гледаше право напред, докато истинското продължаваше да се взира в нея. Беше почти по-зле и отпреди.

— Много — отвърна Монца и се усмихна насила.

Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— Невероятни резултати, разправяше оня. Ако мина пак през Пуранти, ще му направя една визита на това копеле…

На следващия завой се видя първият пост на наемниците. Няколко съмнителни типа с различни доспехи. Монца видя кой е начело от пръв поглед. Познаваше всички ветерани от Хилядата меча и знаеше в какво са добри. Този се казваше Секо, корав стар вълк, който служеше като ефрейтор от поне шест години.

Той вдигна копието си към тях, докато забавяха ход, а хората му приготвиха арбалети, брадви и мечове.

— Кой идва…

Монца отметна качулката си.

— Кой мислиш, Секо?

Думите замръзнаха на езика му и той свали копието, докато минаваха покрай него.

В лагера мъжете закусваха и си стягаха багажа за поход. Неколцина вдигнаха глави, докато двамата с Тръпката минаваха по пътеката, или по-скоро по калния проход между палатките. Някои се позагледаха. Към тях се присъединиха други и почнаха да я следват от разстояние.

— Това е тя.

— Муркато.

— Жива е!

Монца минаваше покрай тях по обичайния си начин. С изправени рамене, вдигната брадичка, презрителна усмивка и без да се оглежда. Сякаш бяха нищо. Все едно тя бе по-добро животно. През цялото време се молеше да не осъзнаят това, което не бяха разбрали през годините и което я ужасяваше до дъното на душата й.

Че всъщност не знае какво прави и един нож може да я убие, както всеки друг човек.

Никой не се опита да я заговори, нито да я спре. Наемниците бяха страхливци, дори повече от обикновените хора. Мъже, които убиват, защото това е най-лесният начин да си вадят хляба. Наемниците нямаха лоялност. Нито към водачите си, нито към работодателя си.

Точно на това разчиташе.

Палатката на капитан-генерала беше издигната на една височинка на голямата поляна. Червеното знаме висеше отпуснато над кърпените й платнища. Монца смуши коня си по-бързо и накара двама мъже да отскочат от пътя й. Опитваше се да не показва нервите, които вече кипяха в гърлото й. И така си беше сериозен риск. Ако покажеше и капка страх, с нея щеше да е свършено. Смъкна се от коня и уви безгрижно юздите около някакво дръвче. Заобиколи една вързана коза и тръгна към палатката.

Нокау, гуркулският изгнаник, който я охраняваше през деня още от времето на стария Сазине, стоеше зяпнал и дори не беше извадил огромния си ятаган.

— Затвори си устата, Нокау. — Тя протегна ръка и бутна отпуснатата му челюст с ръкавицата, така че зъбите му изтракаха. — Някое пиле ще си свие гнездо. — Мина покрай него и влезе в шатрата.

Същата маса, макар че картите изобразяваха други местности. Същите флагове, някои от които бе спечелила тя, при Суит Пайнс, Хай Бенк, Муселия и Каприл. И същият стол естествено, който Сазине уж бе откраднал от трапезарията на херцога на Чезале в деня, когато формирал Хилядата меча. Стоеше празен върху два сандъка и очакваше задника на новия капитан-генерал. Нейният задник, ако Орисиите бяха милостиви.

Но трябваше да признае, че принципно не бяха.

Близо до импровизирания подиум стояха тримата най-старши капитани — Сесария, Виктус и Андич. Тримата, които Бена бе убедил да я направят капитан-генерал. Тримата, които бяха убедили Верния Карпи да заеме мястото й. Тримата, които трябваше да убеди, за да й го върнат. Щом я видяха, те се напрегнаха.

— Брей, брей — изръмжа Сесария.

— Брей, брей, брей — промърмори Андич. — И това ако не е Змията на Талинс.

— Лично Касапинът на Каприл — изхленчи Виктус. — Къде е Верния?

Тя го погледна в очите.

— Няма да дойде. Момчета, имате нужда от нов капитан-генерал.

Тримата се спогледаха. Андич цъкна шумно с език. Навик, който Монца смяташе за отвратителен. Едно от многото противни неща при дългокосия плъх.

— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.

— Верния беше добър човек — избоботи Сесария.

— Твърде добър за тази работа — добави Виктус.

— Правилният капитан-генерал трябва да е поне зло лайно.

Монца показа зъбите си.

— Според мен всеки от вас тримата е повече от достатъчно зъл. А в Стирия едва ли ще намериш по-големи лайна. — Не беше шега. Трябваше да убие тези тримата, а не Верния. — Но сте твърде големи лайна, за да работите един за друг.

— Вярно е — отвърна Виктус кисело.

Сесария наклони глава и я изгледа над големия си сплеснат нос.

— Трябва ни някой нов.

— Или някой стар — отговори Монца.

Андич се усмихна и повтори:

— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.

— Браво. — Нещата се развиваха по-гладко, отколкото очакваше. След осем години начело на Хилядата меча знаеше как да се оправя с хора като тези тримата. Алчност, чисто и просто. — Аз не съм от хората, които ще оставят дребна вражда да застане на пътя на големите пари, нито пък вие. — Извади монетата на Ишри и я вдигна към светлината. От едната страна бе изобразен императорът, от другата — пророкът. Подхвърли я на Андич. — Ще има още много, ако преминете към Рогонт.

Сесария я изгледа изпод гъстите си вежди.

— Да се бием за Рогонт срещу Орсо?

— Обратно през цялата Стирия? — Веригите по врата на Виктус издрънчаха, когато отметна глава. — Същата земя, която завоювахме последните осем години?

Андич вдигна поглед от монетата и изду пъпчивите си бузи.

— Звучи като твърде много бой.

— С мен начело сте печелили и при по-лоши шансове.

— Това е факт. — Сесария махна към разпокъсаните флагове. — С теб начело спечелихме много чест и още повече слава.

— Ама пробвай да платиш на курва с тях. — Виктус се хилеше, а тази невестулка никога не се усмихваше. Нещо не беше наред, сякаш й се подиграваха.

— Виж. — Андич положи мързеливо ръка на облегалката на стола и го изтупа с другата. — Не се съмняваме и за миг, че когато опре до сражения, ти си най-добрият проклет генерал, за който можем да мечтаем.

— Тогава какъв е проблемът?

Лицето на Виктус се разкриви.

— Не искаме сражения! Искаме… шибани… пари!

— Кой ви е донесъл някога повече пари от мен?

— Хъм… — прозвуча глас право в ухото й. Монца се обърна и замръзна, с ръка на дръжката на меча. Пред нея, с малко притеснена усмивка, стоеше Никомо Коска.

Беше обръснал мустаците и косата си и по неравния му череп и острата челюст имаше едва наболи косми. Обривът по врата му беше избледнял до розово. Очите му не бяха толкова хлътнали, а лицето не се обливаше в трескава пот. Но усмивката му беше същата. Леката усмивка и палавият блясък в тъмните му очи. Същите както при първата им среща.

— Радвам се да видя, че и двамата сте добре — каза той.

— Ъ — изръмжа Тръпката. Монца осъзна, че е издала подобен звук, но просто нямаше думи.

— В отлично здраве съм, вашата загриженост е крайно затрогваща. — Коска мина покрай тях и тупна опуления северняк по гърба. Зад него се появиха още от командирите на Хилядата меча и се разпръснаха в шатрата. Мъже, чиито имена, лица, качества или по-скоро липсата на такива, Монца познаваше добре. Най-отзад се появи едър мъж, почти без врат и с износено палто. Повдигна вежди, докато ги подминаваше.

— Дружелюбен? — изсъска тя. — Каза, че се връщаш в Талинс!

Той сви рамене, сякаш това беше нищо.

— Не можах да стигна.

— Виждам, проклет да си!

Коска се качи на сандъците и се обърна към присъстващите с очевидно самодоволство. Беше докопал отнякъде величествен черен нагръдник със златни букви по него, меч с украсена дръжка, превъзходни черни ботуши с блестящи катарами. Настани се в стола на капитан-генерала помпозно като император на трон. Дружелюбния застана зад него със скръстени ръце. Шатрата избухна в учтиви аплодисменти, докато задникът на Коска се спускаше на стола. Капитаните пляскаха съвестно, като благородни дами на театър. Както бяха направили и за Монца, когато открадна стола. Ако внезапно не й беше призляло, щеше да се засмее.

Коска махна пренебрежително на аплодисментите, въпреки че очевидно му харесваха.

— Не, не, наистина не заслужавам. Но се радвам, че се върнах.

— Как, по дяволите…

— Оцелях ли? Явно раната не беше толкова фатална, колкото предполагахме. Заради униформата талинсците ме взеха за един от тях и веднага ме отнесоха при способен хирург, който успя да спре кръвта. Две седмици бях на легло, след което се измъкнах през един прозорец. В Пуранти установих контакт със стария ми приятел Андич, понеже предполагах, че има желание за промяна в командването. Той, както и благородните му приятели. — Коска махна към капитаните в шатрата. — И ето ме тук.

Монца затвори уста. Нямаше план за това. Никомо Коска беше самата дефиниция на непредвиден развой. Но план, който е твърде корав, за да не се огъне според обстоятелствата, е по-лош от никаквия.

— Поздравления, генерал Коска — насили се да каже тя. — Но офертата ми остава. Гуркулско злато, ако преминете към херцог Рогонт…

— Ах. — Коска се намръщи и пое дъх. — За съжаление, има дребен проблем. Вече сключих ново споразумение с Великия херцог Орсо. Или по-точно с неговия наследник принц Фоскар. Многообещаващ младеж. Ще нападнем Осприя, точно както планираше Верния Карпи преди ненавременната си кончина. — Размаха пръст във въздуха. — Ще сложим край на Лигата на Осемте! Ще се сразим със Закъсняващия херцог! В Осприя има предостатъчно плячка. Планът е добър. — Одобрително мърморене от капитаните. — Защо ни е друг?

— Но ти мразиш Орсо!

— Добре известно е, че го ненавиждам искрено, но нямам нищо против парите му. Те са със същия цвят като другите. Ти поне трябва да го знаеш. Плащал ти е достатъчно.

— Дърт негодник.

— Не бива да ми говориш така. — Коска нацупи устни. — Аз съм само на четирийсет и осем. Освен това дадох живота си за теб!

— Да, но не умря, проклетнико! — извика Монца.

— Е. Слуховете за моята смърт често са преувеличени. Зложелателни помисли от страна на многобройните ми врагове.

— Почвам да разбирам как се чувстват.

— Стига де, какво си мислеше? Благородна смърт? Аз? Изобщо не е в моя стил. Мисля да си отида без ботуши, с бутилка в ръка и жена на чепа ми. — Веждите му се повдигнаха. — Не си дошла за тази работа, нали?

Монца изскърца със зъби.

— Ако е въпрос на пари…

— Орсо има пълната подкрепа на Банкова къща „Валинт и Балк“. Няма да намериш по-дълбоки джобове от техните. Плаща добре и предобре. Но не всичко е въпрос на пари. Сключих договор. Дадох честната си дума.

Тя го изгледа.

— Откога взе да ти пука за честната дума?

— Промених се. — Коска извади от джоба си манерка и отпи дълга глътка, без да откъсва развеселените си очи от лицето й. — Трябва да призная, че дължа това на теб. Оставих миналото зад гърба си. Намерих си принципи. — Усмихна се към капитаните и те му отвърнаха. — Малко са мъгливи, но ще ги уточним. Ти си изковала добри отношения с Орсо. Лоялност. Чест. Стабилност. Не искам да изхвърлям цялата ти усилена работа в кенефа. Освен това трябва да се съобразим с първото правило на войника, нали, момчета?

Виктус и Андич отвърнаха в унисон, както бяха свикнали още преди тя да заеме стола:

— Никога не се бий на губещата страна!

Коска се усмихна още по-широко.

— Орсо държи картите. Ако намериш добра ръка, ушите ми са винаги отворени. Но засега си оставаме с него.

— Каквото кажеш, генерале — обади се Андич.

— Каквото кажеш — отвърна като ехо Виктус. — Радваме се, че се върна.

Сесария се наведе и прошепна нещо в ухото на Коска. Новият капитан-генерал се отдръпна като ужилен.

— Да ги предадем на херцог Орсо? Абсолютно не! Днес е щастлив ден! Истински празник! Няма да има убийства, не и днес. — Махна с ръка към Монца, сякаш пъдеше котка от кухнята. — Можеш да тръгваш. Но не се връщай утре. Тогава няма да сме толкова радостни.

Монца пристъпи към него, отвори уста да го напсува. Чу се дрънчене на метал: капитаните започнаха да вадят оръжията си. Дружелюбния блокира пътя й, отпуснал ръце и с безизразно лице. Тя спря.

— Трябва да убия Орсо!

— И ако успееш, брат ти ще възкръсне ли? — Коска наклони глава на една страна. — Ръката ти ще оздравее ли? Не!

Тя настръхна.

— Той си го заслужи!

— Както и ние. И всички ще си го получим, рано или късно. Колко още народ ще повлечеш във водовъртежа на клането междувременно?

— За Бена…

— Не. За теб. Познавам те, не забравяй. И аз съм бил на твоето място, предаден, победен, унижен, но продължих. Докато имаш кого да убиваш, си още великата и ужасяваща Монцаро Муркато! А без това? — Коска изви устни. — Самотен инвалид с кърваво минало.

Думите бяха на буца в гърлото й.

— Моля те, Коска. Трябва…

— Не трябва да правя нищо. Квит сме, не помниш ли? Даже повече, бих казал. Изчезвай, влечуго, преди да те пратя в буркан на Орсо. Северняко, искаш ли работа?

Здравото око на Тръпката се плъзна по Монца и за момент тя беше сигурна, че ще отговори с да. Но той бавно поклати глава.

— Ще остана с вожда.

— Лоялност, а? — Коска изсумтя. — Внимавай с тези глупости, може да те убият! — Чу се разпокъсан смях. — В Хилядата меча няма място за лоялност, нали, момчета? Няма да търпим подобни детинщини! — Още смях. Поне двайсет корави усмивки, прицелени в Монца.

Чувстваше се замаяна. Шатрата й се струваше едновременно твърде ярка и твърде тъмна. Носът й усещаше всички миризми — на потни тела, на алкохол, на развалена храна и на нужник, изкопан твърде близо до щаба, и стомахът й се преобърна, в устата й загорча. Лула, за бога, лула! Обърна се, насмалко да се олюлее, разбута двама засмени мъже и излезе от шатрата в ярката сутрин.

Навън беше още по-зле. Слънчевата светлина я заслепи. Лица, десетки, безброй очи, вперени в нея. Съдийско жури от отрепки. Опита се да гледа напред, винаги напред, но не можеше да удържи треперещите си клепачи. Искаше да върви по стария начин, но коленете й трепереха толкова силно, че сигурно се чуваше пляскането им в панталоните. Все едно бе складирала целия страх, слабост и болка. И сега всичко се бе изляло в една огромна вълна и я помиташе. Кожата й беше ледена от студена пот. Ръката я болеше, чак до врата. Виждаха каква е наистина. Виждаха, че е загубила. Самотен инвалид с кърваво минало, точно както бе казал Коска. Стомахът й се сви и в гърлото й се надигна жлъчка. Светът се разлюля.

Омразата може да те поддържа само до едно време.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога. — Не й пукаше какво ще стане, просто трябваше да спре. Краката й се подгънаха и усети как започва да пада. Тръпката я сграбчи за ръката.

— Върви — изсъска в ухото й.

— Не мога…

Ръката му я стисна жестоко и болката спря за момент въртенето на света.

— Върви, по дяволите, или сме свършени.

С помощта на Тръпката успя да стигне до коня. Събра достатъчно сила, за да стъпи на стремето. Достатъчно, за да се покатери на седлото с болезнено пъшкане и да насочи коня си в нужната посока. Почти не виждаше, докато яздеха през лагера. Великият капитан-генерал, който щеше да отмъсти на херцог Орсо, се клатеше на седлото като труп.

Ако се вкоравиш твърде много, ставаш чуплив. Една пукнатина и се пръсваш на парченца.