Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (65)

Всичко на прах

Тръпката беше изключително доволен от факта, че Великият херцог Рогонт е мъртъв. Може би трябваше да мисли за него като за крал Рогонт, но вече нямаше значение как ще го наречеш и това разширяваше усмивката му още повече.

Може да си велик, колкото си щеш, приживе. Като се върнеш в калта, вече няма разлика. И дори не е нужно много. Може да се случи във всеки глупав момент. Един от приятелите на Тръпката се бе сражавал при Високите хълмове, всичките седем дена, без драскотина. Като на следващата сутрин напускаха долината, се одраска на трън, ръката му гангреняса и след няколко нощи умря. Без смисъл. Без поука. Освен може би да се пазиш от тръните.

Или благородна смърт, като на Руд Три дървета, смърт в щурм, с меч в ръка до последния си миг — и пак същата работа. Сигурно щяха да пеят песни за него, като се напият. Но за мъртвия смъртта си е смърт. Еднаква за всички. Великият изравнител. Прави еднакви и лордове, и просяци.

Огромните амбиции на Рогонт бяха сринати на прах. Силата му бе като мъгла, издухана от сутрешния бриз. Тръпката, едноок убиец, който довчера не бе достоен да оближе ботушите му, днес беше много по-добър. Все още хвърляше сянка. Може би това бе урокът. Взимай от живота, докато още дишаш. В пръстта няма награди, а само мрак.

Излязоха от тунела във вътрешността на Фонтецармо и Тръпката подсвирна и каза:

— Бая работа са свършили.

Монца кимна.

— Или поне са срутили достатъчно. Явно дарът на пророка е проработил.

Тази гуркулска захар беше страховито оръжие. Голям участък от лявата стена беше изчезнал. Кулата в края беше наклонена и напукана и сякаш щеше да рухне по планинския склон всеки момент. На мястото на стената стърчаха порутени останки. Тръпката предположи, че във вътрешността е имало градини, но обстрелът със запалителни снаряди през последните седмици ги бе свел до обгорели храсти, разцепени стебла и изпепелена кал. Всичко това омесено и размазано от снощния дъжд.

Павираният път минаваше през средата на цялата тази мизерия, между шест спрели фонтана, и водеше към здраво затворена черна порта. Няколко сгърчени фигури, надупчени от стрели. Мъртви войници около опожарен таран. Набитото око на Тръпката различи копията, лъковете и проблясващите брони между бойниците. Явно вътрешните стени все още устояваха, а херцог Орсо се бе окопал зад тях.

Минаха покрай голямо влажно платнище, застопорено с камъни. По краищата му имаше локвички дъждовна вода. Докато минаваха, видя отдолу да се подават мокри ботуши и няколко чифта боси крака.

Явно едно от момчетата на Волфиер беше съвсем новобранец, защото пребледня, като видя мъртвите. Тръпката се зачуди кога бе спряло да му пука от гледката на трупове. За него те бяха част от пейзажа, не по-значителни от обгорелите стебла. Един-два трупа не можеха да помрачат доброто му настроение днес.

Монца спря коня си и скочи от седлото.

— Слизай — изръмжа Волфиер и останалите я последваха.

— Защо някои са боси? — Момчето продължаваше да зяпа убитите.

— Защото са имали хубави ботуши — отвърна Тръпката. Момчето погледна собствените си обувки, след което мокрите боси стъпала и притисна ръка към устата си.

Волфиер го потупа по гърба и намигна на Тръпката. Явно закачките с новобранците бяха еднакви навсякъде.

— С ботуши или без, няма значение, като те убият. Не се притеснявай, момче. Ще свикнеш.

— Наистина ли?

— Ако си късметлия — каза Тръпката, — ще живееш достатъчно дълго.

— Ако си късметлия — поправи го Монца, — ще си намериш друга работа. Чакайте тук.

— Да, ваше превъзходителство — каза Волфиер.

Тръпката я изгледа как си проправя път през останките и изчезва. После попита:

— Оправихте ли се с Талинс?

— Надявам се — изръмжа сержантът. — Поне изгасихме пожарите. Сключихме сделка с престъпниците от Стария квартал. Те ще поддържат реда за седмица, а после ние няма да ги закачаме един месец.

— Не е на добре, щом почнеш да караш престъпниците да поддържат реда.

— Светът е крив. — Волфиер присви очи към вътрешната стена. — Старият ми господар е от другата страна. Цял живот се сражавах за него. Докато той беше начело, нямаше безредици.

— Искаш да си при него ли?

Волфиер се намръщи.

— Искам да бяхме спечелили в Осприя. Тогава нямаше да възниква такъв избор. Искам и жена ми да не се беше шибала с пекаря, докато бях на кампания в Съюза преди три години. Само че искането не променя нищо.

Тръпката се усмихна и почука металното си око с нокът.

— Това си е факт.

 

 

Коска седеше на полевия си стол в единствената незасегната част на градината и гледаше как козата пасе. Имаше нещо странно успокояващо в бавния, методичен прогрес на животното по останките на ливадата. Мърдането на устните, лекото потракване на зъби, бавните движения, които с постоянство щяха да окосят тревата до стрък. Пъхна пръст в ухото си и опита да махне остатъка от пищенето, който още му пречеше на слуха. Не успя. Въздъхна, вдигна манерката, чу стъпки по чакъла и спря.

Беше Монца. Изглеждаше уморена до смърт. Отпуснати рамене, свити устни, тъмни торбички под очите.

— Защо, по дяволите, имаш коза?

Коска отпи от манерката, направи гримаса и удари нова глътка.

— Козата е благородно животно. В твое отсъствие ми напомня да съм упорит, съсредоточен и да работя здраво. Трябва да се придържаш към нещо в живота, Монцаро. — Козата вдигна глава и изблея в очевидно съгласие. — Надявам се, че няма да се обидиш, ако кажа, че изглеждаш уморена.

— Тежка нощ — прошепна тя и Коска прецени, че това е ужасно подценяващо.

— Сигурен съм.

— Осприанците се изтеглиха от Талинс. Имаше безредици. Паника.

— Неизбежно.

— Някой разпространи слух, че флотата на Съюза е на път.

— Слуховете могат да нанесат повече щети от самите кораби.

— Короната беше отровена — прошепна тя.

— Лидерите на Стирия, повалени от собствената си жажда за власт. В това има някаква поука, не мислиш ли? Комбинация от убийство и метафора. Отровителят-поет успява да убие канцлер, херцог, графиня, първи гражданин и крал и да даде на света ценен урок за живота, всичко това само за една вечер. Нашият общ приятел Морвийр?

— Може би.

— Не мислех, че това педантично копеле има чувство за хумор.

— Прости ми, че не се смея.

— Защо те пощади?

— Не той. — Монца вдигна дясната си ръка. — Ръкавицата ме спаси.

Коска не издържа и се изкиска.

— Гледай ти! Излиза, че като те осакатиха, херцог Орсо и главорезите му ти спасиха живота! Ирониите се трупат една върху друга.

— Ще изчакам по-спокоен момент, за да им се насладя.

— О, аз им се наслаждавам и сега. Изгубих години да чакам по-спокойни моменти. Според моя опит те така и не идват. Само се огледай. Афойците дезертираха още призори. Сипанците се разцепиха на фракции и отстъпиха на юг. Предполагам — за да се сражават помежду си. Армията на Пуранти нямаше търпение да започне гражданска война и взеха да се избиват в окопите. Наложи се Виктус да се намеси! Представяш ли си? Виктус да спира бой? Някои осприанци още са тук, но само защото не знаят какво да правят. Повечето търчат наоколо като кокошки с отрязани глави. Каквито са си. Изумен съм колко бързо се разпадат нещата. Стирия беше обединена за около минута, а сега е в по-голям хаос от всякога. Кой знае кой ще вземе властта, къде и за колко дълго? Явно това, че Кървавите години свършват — Коска се почеса по врата, — се оказа прибързано изказване.

Раменете на Монца сякаш се смъкнаха още по-ниско.

— Не е ли идеална ситуация за наемник?

— От известна гледна точка. Но има прекалено много хаос дори за човек като мен. Кълна се, Хилядата меча са най-организираната и дисциплинирана войска тук. Което показва колко зле са твоите съюзници. — Той протегна крака и сложи единия си ботуш върху другия. — Мисля да отведа бригадата към Визерин и да предявя претенции за трона. Съмнява ме, че при това положение Рогонт ще спази уговорката ни…

— Остани — каза тя и го погледна в очите.

— Да остана?

— Остани.

Настъпи дълга пауза. Гледаха се.

— Нямаш право да искаш това.

— Но те моля. Помогни ми.

— Да ти… помогна? Май се превръщам в най-добрата надежда на всички. Ами верните ти поданици, добрите жители на Талинс? Те няма ли да ти помогнат?

— Те не си падат по битките, както по парадите. Няма да си мръднат пръста дори Орсо да се върне на власт и да ги избеси до крак.

— Бързата смяна на власт, а? Не събра ли войници, докато държеше трона? Не ти е в стила.

— Събрах, колкото имаше, но не мога да им имам вяра. Не и срещу Орсо. Не се знае накъде ще скочат.

— Ех, разделение на лоялностите. Имам опит с това нещо. Непредсказуем сценарий. — Коска пъхна пръст в другото си ухо, пак без особен успех. — Обмисляла ли си възможността… да се откажеш?

Изгледа го, сякаш й говореше на чужд език.

— Какво?

— Аз самият съм оставял хиляди задачи недовършени, незапочнати и направо провалени по целия Кръг на света. Честно казано, пречат ми по-малко, отколкото успехите.

— Аз не съм ти.

— Което е причина за постоянно съжаление и на двама ни. Но все пак. Можеш да зарежеш отмъщението. Да направиш компромис. Да бъдеш… милостива.

— Милостта и страхливостта са едно и също — изръмжа тя и впери свити очи в черната порта в другия край на изгорялата градина.

Коска се усмихна тъжно.

— Дали?

— Съвестта е извинение да не свършиш необходимото.

— Разбирам.

— Няма смисъл да се вайкаш. Светът е такъв.

— Ах.

— Добрите не получават повече. Когато умрат, се превръщат на лайна, като всички нас. Трябва да гледаш напред, само напред и да се биеш, битка по битка. Не можеш да се колебаеш, каквото и да коства, без значение…

— Знаеш ли защо винаги съм те обичал, Монца?

— А? — Тя го стрелна изненадано с поглед.

— Дори след като ме предаде? Дори повече след като ме предаде? — Коска се наведе бавно напред. — Защото знам, че всъщност не вярваш в тези глупости. Това са лъжите, които си повтаряш, за да можеш да живееш с това, което си направила. Което трябва да направиш.

Настъпи дълга пауза. Тя преглътна, сякаш щеше да повърне.

— Винаги си казвал, че в мен има дявол.

— Така ли? Във всички ни има. — Той махна с ръка. — Знаем, че не си светица. Дете на кървавото време. Но въобще не си толкова черна, колкото се изкарваш.

— Не съм ли?

— Аз се преструвам на загрижен за мъжете, но всъщност не ми пука дали ще живеят, или ще умрат. Ти винаги си се грижила за тях, но се преструваше, че не ти пука. Никога не съм те виждал да загубиш напразно човешки живот. И въпреки това харесват мен повече. Ха. Ето ти справедливост. За мен ти винаги си постъпвала правилно, Монца. Дори когато ме предаде, това беше по-добро, отколкото заслужавах. Никога не забравих онзи момент, след обсадата на Мурис, когато не позволи на търговците на роби да отведат децата. Всички искаха да вземат парите. Аз. Верния. Дори Бена. Особено той. Но не и ти.

— Само те одрасках — измърмори тя.

— Не бъди скромна. Беше готова да ме убиеш. Ние живеем в безсърдечни времена и милостта и страхливостта са точно противоположни. Всички се превръщаме на лайна, като умрем, но не всички сме лайна като живи, Монца. Само повечето. — Той вдигна очи към небето. — Бог знае, че аз съм. Но ти никога не си била.

Тя примигна за момент.

— Ще ми помогнеш ли?

Коска вдигна манерката си, осъзна, че е празна, и затвори капачката. Проклетото нещо трябваше да се пълни твърде често.

— Разбира се, че ще ти помогна. Нито за миг не съм се колебал. Даже вече съм организирал щурма.

— Тогава защо…

— Просто исках да ме помолиш. Изненадан съм, че го направи. Как можа да ти хрумне, че Хилядата меча ще свършат тежката работа по обсада, ще имат един от най-богатите дворци на Стирия в ръцете си и ще се оттеглят без никаква плячка? Да не си се побъркала? Не мога да ги разгоня тия алчни копелета и с лопата. Ще атакуваме призори — със или без теб — и ще опоскаме двореца. Предполагам, че по обед момчетата ще свалят оловните листове от покрива. Правилото за четвъртините и така нататък.

— А Орсо?

— Орсо е човек от миналото. — Коска се изправи и потупа нежно козата. — Прави с него каквото искаш.