Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (45)

Предателят

Според Тръпката до разсъмване оставаха час-два. Дъждът беше престанал, но капките продължаваха да падат от листата и разкалваха земята. Въздухът беше натежал от влага. Край пътя течеше придошъл поток и шуртенето заглушаваше калните копита на коня. Знаеше, че приближава. Вече виждаше проблясъците на лагерните огньове.

Тъмното време е най-добро за тъмни дела, казваше Черния Дау, а той ги разбираше тия работи.

Тръпката се надяваше някой пиян страж да не прати нервна стрела в корема му. Сигурно нямаше да боли колкото ваденето на око, но едва ли щеше да е приятно. За щастие видя първия пост, преди той да го забележи. Мъжът се беше облегнал на едно дърво, а копието бе подпряно на рамото му. Беше закрил главата си с промазана кожа и нямаше да го види дори да не спеше.

— Ей! — Мъжът подскочи и изтърва копието. Тръпката се усмихна и отпусна ръце на седлото, докато го гледаше как се мотае. — Ще ме спираш ли, или направо да продължавам?

— Кой е там? — изръмжа стражът и вдигна копието заедно със стръкове мокра трева.

— Казвам се Каул Тръпката и Верния Карпи ще иска да говори с мен.

Лагерът на Хилядата меча беше като всеки друг. Мъже, платнища, метал и кал. Страшно много кал. Шатрите бяха пръснати без ред. Конете бяха вързани за дърветата, дъхът им излизаше на пара. Копия, подпрени едно на друго. Някои огньове горяха, в други бяха останали само въглени. Имаше доста будни, предимно увити в одеялата си. Някои бяха на стража, други още пиеха. Всички се мръщеха, докато Тръпката ги подминаваше.

Той си спомни за безбройните студени и мокри нощи, които бе изкарал по лагери из целия Север. Сгушен край огъня, молещ се на мъртвите дъждът да не се усили. Печенето на месо — на копията на мъртвите. Треперенето в снега, навлечен с всичко подръка. Точенето на оръжията преди боя на сутринта. Видя лица на мъже, които бяха отдавна мъртви и в калта, мъже, с които бе споделял смях и пиене. Брат му. Баща му. Тъл Дуру, когото наричаха Буреносния. Руд Три дървета, Скалата на Уфрит. Хардинг Мрачния, тих като нощта. Тези спомени предизвикаха неочаквана гордост. Както и срам, заради работата, която вършеше сега. Повече, отколкото очакваше и изпитваше, откакто бе изгубил окото си.

Изсумтя и лицето го засърбя. Нежният момент и топлината отлетяха.

Спряха пред шатра с размерите на къща. От входа й се процеждаше светлина.

— Внимавай как се държиш, северняшко копеле. — Стражът го сръчка със собствената му брадва. — Иначе…

— Шибай се бе, идиот. — Тръпката го избута с една ръка и влезе. Вътре миришеше на прокиснало вино, мухлясали дрехи и некъпани мъже. По ъглите бяха окачени мъждукащи лампи, заедно с прокъсаните флагове, трофеи от отминали битки.

В другия край имаше стол от тъмно дърво и слонова кост, изцапан, изтъркан и издраскан от употреба. Вероятно столът на капитан-генерала. Едно време на Коска, след това на Монца, а сега на Верния Карпи. Не изглеждаше нещо повече от очукан стол за вечеря в богаташка къща. Определено не беше нещо, заради което да убиеш, но пък на хората рядко им трябва голямо оправдание.

В средата имаше дълга маса, около която седяха мъже. Капитани на Хилядата меча. Груби, с белези по лицата, облъскани като стола; освен това имаха и впечатляващ набор от оръжия. Но Тръпката се бе усмихвал и в по-корава компания, така че се усмихна и сега. Странно, сред тези негодници се чувстваше по-близо до дома, отколкото от месеци. Разбираше техните правила по-добре от тези на Монца. Ако се съдеше по разпилените карти, явно бяха започнали да планират нещо. Но по някое време стратегията бе отстъпила място на игра на зарове. Сега картите бяха отрупани с монети, недопити бутилки и нащърбени чаши. Върху едната имаше голямо петно от разляно червено вино.

Начело на масата стоеше едър мъж — с белязано лице, къса сива коса и оплешивяващ. Имаше гъсти мустаци, а по челюстта му бе набола бяла брада. Верния Карпи, според описанието на Монца. В момента раздрусваше заровете в огромния си юмрук.

— Хайде, лайна такива, изкарайте девет! — Заровете показаха едно и три и предизвикаха няколко въздишки и смях. — Проклятие! — Карпи хвърли няколко монети по масата към висок тип с белези от шарка, крив нос и грозна комбинация от дълга черна коса и плешиво петно. — Някой ден ще те хвана, Андич.

— Не мамя бе. Просто съм роден под щастлива звезда. — Андич измери Тръпката с приятелския поглед на лисица към пиле. — К’ъв е тоя задник с бинтовете?

Стражът се вмъкна до Тръпката и го изгледа мръсно.

— Генерал Карпи, сър, този северняк казва, че трябва да говори с вас.

— Сериозно? — Верния хвърли бърз поглед към Тръпката и се върна към монетите си. — И защо да говоря с него? Виктус, дай ми заровете, не съм свършил.

— Това е проблемът с генералите. — Виктус беше плешив като яйце и хилав като вейка. Купищата пръстени по ръцете и дългите вериги по врата му не му помагаха да изглежда по-добре. — Не знаят кога да спрат. — Подхвърли заровете през масата, а неколцина от играчите се разхилиха.

Стражът преглътна и продължи:

— Казва, че знае кой е убил принц Арио!

— Така ли? И кой го уби?

— Монцаро Муркато. — Всички корави лица в шатрата се намръщиха към Тръпката. Верния присви очи и внимателно остави заровете.

— Само си чувал за нея.

— Да го наемем ли за шут, или да го обесим като лъжец? — подвикна Виктус.

— Муркато е мъртва — обади се друг.

— Тъй ли? — попита Тръпката. — Че тогава с кого се шибам последния месец?

— Ако шибаш Муркато, те съветвам да се върнеш при нея. — Андич се ухили. — Доколкото съм чувал от брат й, никой не прави свирки като Монца.

Това вече предизвика сериозен смях. Тръпката не беше сигурен какво означава това с брата, но пък и нямаше значение. Развърза бинтовете, смъкна превръзката и обърна лице към лампата. Смехът мигновено спря. Лицето му вече бе такова, че набързо разваляше всяка веселба.

— Ето това ми коства дотук. За шепа сребро? Майната й. Не съм толкова глупав, за колкото ме взема, и още имам гордост. Писна ми от тая кучка.

Верния Карпи продължаваше да се мръщи.

— Опиши я.

— Висока, слаба, черна коса, сини очи, често се мръщи. Много е устата.

Виктус махна с отрупана с бижута ръка.

— Това е всеизвестно!

— Има счупена дясна ръка и белези навсякъде. От падането в пропастта. — Тръпката посочи корема си, без да откъсва очи от Верния. — Има белег ей тук и друг на гърба. Каза, че й е от един приятел. Който я наръгал със собствената й кама.

Карпи се бе намръщил като гробар.

— Знаеш ли къде е?

— Чакай малко. — Виктус изглеждаше по-нещастен и от командира си. — Казваш, че Муркато е жива?

— Чух слух аз — отвърна Верния.

Огромен тъмнокож мъж със сиви плитки се надигна от другия край на масата.

— Слухове всякакви. — Гласът му беше дълбок и бавен като морето. — Слуховете и фактите са различни неща. Кога смяташе да ни кажеш?

— Когато се наложи, Сесария. — Обърна се към Тръпката. — Къде е тя?

— В една ферма — отговори севернякът. — На около час бърза езда.

— Колко хора има с нея?

— Само четирима. Един хленчещ отровител и помощничката му, която е още момиче. Една червенокоса жена, казва се Витари, и някаква тъмнокожа кучка.

— Къде точно?

Тръпката се ухили.

— Ами нали затова съм тук. Да ви продам точната информация.

— Не ми харесва тая работа — озъби се Виктус. — Ако ме питаш…

— Не те — изръмжа Верния, без да го поглежда. — Колко искаш, северняко?

— Една десета от това, което херцог Орсо предлага за главата на убиеца на принц Арио.

— Само десета?

— Мисля, че това е повече, отколкото ще получа от нея, но не достатъчно, че да ме убиете. Искам само толкова, колкото мога да отнеса жив.

— Мъдро — отвърна Верния. — Ние не мразим нищо повече от алчността, нали, момчета? — Неколцина се засмяха, но повечето не изглеждаха щастливи от това, че старата им водачка се е завърнала от мъртвите. — Добре, една десета е справедливо. Съгласен съм. — Пристъпи напред и плесна ръка в ръката на Тръпката, гледаше го в очите. — Ако спипаме Муркато.

— Жива или мъртва?

— Със съжаление трябва да призная, че я предпочитам мъртва.

— Добре. Аз също. Не искам да я ядосвам тая откачена кучка. Тя не прощава.

Верния кимна.

— Така е. Смятам, че ще свършим работа. Своле?

— Генерале? — Някакъв мъж с гъста брада пристъпи напред.

— Приготви шейсет конници. Гледай да са с по-бързи…

— Може би ще е умно да сме по-малко — обади се Тръпката.

— Така ли? И защо ще е по-умно да сме малцина?

— Тя спомена, че още има приятели тук. — Тръпката плъзна поглед по коравите мутри в шатрата. — Според нея мнозина няма да имат нищо против да се върне начело. С нея са печелили победи, с които да се гордеят, а с теб само се мотаят и разузнават, докато армията на Орсо отмъква плячката. — Верния за момент отклони очи. Достатъчно за Тръпката, за да се увери, че е засегнал рана. На света няма командир, който да не е малко несигурен. Особено сред наемници. — По-добре да сме по-малко, но само надеждни. Нямам проблем да наръгам Муркато в гърба, тя си го заслужава. Но не искам да ме наръга някой от хората ти.

— Значи са общо пет, от които четири жени? — Своле се ухили. — Една дузина ще ни стигнат.

Верния продължаваше да се взира в Тръпката. После каза:

— Няма значение. Шейсет, както казах. В случай че са повече, отколкото очакваме. Ще е срамота да се окажем недостатъчно.

— Добре. — Своле разбута останалите и излезе от шатрата.

Тръпката сви рамене.

— Както кажеш.

— Точно както кажа. Можеш да си сигурен. — Верния се обърна към намръщените капитани. — Някое от вас, стари копелета, ще се присъедини ли към лова?

Сесария разтърси дългата си коса.

— Това си е твоя каша, Верен. Оправяй си се сам.

— За една вечер ми беше достатъчно. — Андич вече излизаше, следван от други. Някои изглеждаха подозрителни, други безгрижни, трети пияни.

— И аз трябва да тръгвам, генерал Карпи. — Говорещият се различаваше от мръсните главорези дори само по това, че нищо в него не се набиваше на очи. Имаше къдрава коса и нямаше оръжие, нито белези, нито вид на боец. Въпреки това Верния се усмихна, сякаш човекът заслужаваше уважение.

— Господин Сулфур! — Стисна ръката му в големите си лапи и я раздруса. — Благодарности, че се отбихте. Винаги сте добре дошъл тук.

— О, мен ме обичат навсякъде. Всички искат да са добри с човека, който носи парите.

— Кажете на херцог Орсо и вашите хора от банката да не се притесняват за нещата тук. Ще се погрижа за всичко, както се разбрахме. Само да се оправя с този дребен проблем.

— Животът обожава да ни изправя пред проблеми, нали? — Сулфур се усмихна на Тръпката. Имаше странни очи, едно синьо и едно зелено. — Късмет в лова. — Обърна се и излезе.

— Каза на час езда, нали? — попита Верния.

— Ако се движиш добре за възрастта си.

— Ха. Сигурен ли си, че няма да усети, че си се изнесъл?

— Тя спи. От хъска. Всеки ден пуши все повече от тия лайна. През половината време бълнува за него, а през другата бълнува от него. Няма да се събуди скоро.

— По-добре да не губим време. Тази жена винаги може да поднесе неприятна изненада.

— Вярно е. Освен това очаква помощ. Двеста от хората на Рогонт ще пристигнат утре следобед. Смятат да ти устроят засада, като тръгнеш на юг.

— Няма по-добро чувство от провалянето на изненада, а? — Верния се ухили. — Ти ще яздиш отпред с мен.

— За една десета от парите ще яздя и с дявола.

— До мен е достатъчно. За да ме насочваш. Честните мъже трябва да се държим един до друг.

— Така е — отвърна Тръпката. — Несъмнено.

— Добре. — Верния плесна големите си ръце и ги потърка. — Пикая и си слагам доспехите.