Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (12)

Зли приятели

Това беше любимото място на Бена в Уестпорт. Мъкнеше я тук два пъти седмично, всеки път, когато посетеха града. Олтар от огледала, полирано дърво и лъскав мрамор. Храм на бога на контетата. Главният жрец — кльощав бръснар с бродирана престилка — стоеше в центъра на помещението с вдигната брадичка, все едно очакваше появата им.

— Мадам! Радвам се да ви видя отново! — Примигна за момент. — Съпруга ви няма ли го?

— Брат ми. — Монца преглътна. — Не… няма го. Водя по-сериозно предизвикателство…

Тръпката пристъпи през вратата, оглеждаше се като овца на заколение. Тя понечи да каже нещо, но бръснарят я прекъсна:

— Мисля, че виждам проблема. — Заобиколи бързо Тръпката, а севернякът го изгледа намръщено. — Леле, леле. Всичко ли ще махнем?

— Какво?

— Всичко — отвърна Монца и тикна една монета в ръката му.

— Но внимавай. Не е свикнал на това и може да се подплаши. — Осъзна, че описва спътника си като кон. Може би беше твърде благосклонна.

— Разбира се. — Бръснарят се обърна и затаи дъх. Тръпката беше свалил новата си риза и посягаше към колана си.

— Говорим за косата ти, глупако — каза Монца. — Не за дрехите.

— Аха. И на мен ми се стори странно, ама с вашите откачени южняшки обичаи. — Монца го изгледа, докато колебливо навличаше ризата си. Имаше дълъг белег на гърдите, розов и разкривен. Едно време щеше да реши, че е грозен, но напоследък й се бе наложило да промени мнението си за белезите, наред с други неща.

Тръпката се настани на стола.

— Цял живот съм с тази коса.

— Тогава е крайно време да се освободите от задушаващото й присъствие. Наклонете глава напред, моля. — Бръснарят ловко извади ножица и Тръпката скочи на крака.

— Нали не мислиш, че ще оставя непознат с острие около лицето ми?

— Протестирам! Аз се грижа за външния вид на най-изисканите господа в Уестпорт!

— Ти. — Монца хвана отстъпващия бръснар и го бутна напред. — Млъкни и го подстрижи. — Тикна още една монета в джоба на престилката му и изгледа мрачно Тръпката. — А ти млъкни и стой мирно.

Той се върна на стола и стисна облегалките толкова силно, че сухожилията по ръцете му изпъкнаха.

— Наблюдавам те.

Бръснарят въздъхна, присви устни и започна работа.

Монца се завъртя из помещението, докато ножиците тракаха зад нея. Отиде до полицата и небрежно започна да отпушва шишенцата с парфюм и да души съдържанието им. Зърна отражението си в едно стъкло. Намръщено лице. Отслабнало и по-остро отпреди. Очите й бяха хлътнали от болката в краката, която непрекъснато призоваваше за хъск.

„Тази сутрин си особено красива, Монца“.

Идеята за лула заседна в главата й като кост в гърлото. Нуждата се появяваше все по-рано с всеки ден. Все по-често й беше лошо и схванато, докато броеше минутите до следваща лула, когато щеше да потъне в меката, празна топлина. При тази мисъл пръстите й потрепериха и тя облиза пресъхналите си устни.

— Винаги е била дълга. Винаги. — Обърна се. Тръпката се мръщеше, все едно го мъчеха, кичурите му падаха на полирания дъсчен под. Някои хора млъкваха, когато бяха нервни. Други започваха да бърборят. Явно Тръпката беше от вторите. — Може би защото брат ми беше с дълга коса и аз му подражавах. Исках да съм като него. Копирах го във всичко. Знаеш как са малките братя… А твоят брат какъв беше?

Тя усети как бузата й потръпва, като си припомни усмихнатото лице на Бена в огледалото и нейното зад него.

— Беше добър човек. Всички го обичаха.

— И моят брат беше добър. Много по-добър от мен. Поне така мислеше баща ми. Никога не пропускаше да ми го каже… Искам да кажа, че там, откъдето идвам, няма нищо странно в дългата коса. Хората имат други неща за рязане по време на война. Черния Дау все ми се присмиваше, защото винаги скъсяваше неговата, за да не му пречи по време на битка. Но пък той се заяждаше с всички. Черния Дау. Корава уста. Корав мъж. Единственият по-опасен от него беше Кървавия Девет. Помня…

— За човек, който уж не знае добре езика, нещо не спираш да говориш. Знаеш ли какво мисля аз?

— Какво?

— Хората говорят много, когато няма какво да кажат.

Тръпката въздъхна.

— Просто опитвам да направя утрешния ден малко по-добър от днешния. Аз съм от онези… Тук имате специална дума, нали?

— Идиоти?

Той се нацупи.

— Друго исках да кажа.

— Оптимисти?

— Точно. Аз съм оптимист.

— И как ти се получава?

— Не много добре, но продължавам да се надявам.

— Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука. — Виждаше как лицето му се появява изпод кичурите мазна коса. Корави скули, остър нос, малък белег на веждата. Беше хубаво лице, доколкото й пукаше. Откри, че й пука повече, отколкото очакваше. — Ти си бил воин, нали? Как ги наричате в Севера… карл?

— Всъщност бях Именуван мъж. — Можеше да чуе гордостта в гласа му.

— Браво. Значи си водил хора?

— Случвало се е. Баща ми беше известен, брат ми също. Явно малко от това е останало и по мен.

— И защо се отказа? Защо дойде тук, където си никой?

Той погледна отражението й в огледалото, докато ножиците щракаха около лицето му.

— Морвийр каза, че ти си била воин. Прословут.

— Не толкова прословут. — Това беше само половин лъжа. Славата й в много отношения беше позорна.

— В нашия край това е странна работа за жена.

Монца сви рамене.

— По-лесно е от земеделието.

— Но все пак познаваш войната, нали?

— Да.

— Вярвам, че си била в битки. Виждала си как загиват хора.

— Да.

— Значи знаеш и какво върви с това. Походите, чакането, болестите. Изнасилванията, грабежите, пожари и убийства на хора, които с нищо не са го заслужили.

Монца си припомни собствената си опожарена нива, преди толкова години.

— Ако искаш да кажеш нещо, говори направо.

— Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил, и с времето става все по-гадно. — Тя не отрече. — Така че знаеш защо поисках да се измъкна. Да създам нещо. Нещо, с което да се гордея, а не само да руша. Да бъда… по-добър човек.

Щрак, щрак. Косата продължаваше да пада на пода.

— По-добър човек, а?

— Точно така.

— Нали си виждал мъртъвци.

— Достатъчно.

— Много, на едно място? — попита тя. — Нахвърляни след болест или нападали след битка.

— Да, виждал съм.

— Да си забелязвал някои от тях да светят, да речем? Или да миришат като рози в пролетна утрин?

Тръпката се намръщи.

— Не.

— Добрите и лошите, всички изглеждат еднакво, нали? Поне на мен. — Беше негов ред да замълчи. — Ако си добър и правиш правилното всеки ден, изграждаш неща, с които се гордееш, за да може копелетата да ги разрушат във всеки момент, казваш благодаря всеки път, когато те ритнат в чатала, мислиш ли, че като умреш и те погребат, ще се превърнеш в злато?

— Какво?

— Или ще изгниеш като останалите шибаняци?

Той бавно кимна.

— Естествено, че ще изгния. Но поне може да оставя нещо хубаво след себе си.

Монца се засмя сухо.

— Какво оставяме освен недовършени и неизказани неща? Празни дрехи, празни помещения, празнина в хората, които са ни обичали? Неоправени грешки и изгнили надежди?

— За надеждите може и да е така. Но бих добавил добрите думи и щастливите спомени.

— И всичките усмивки на загиналите приятели те топлеха, когато те открих, така ли? Как бяха на вкус, когато беше гладен? Нима ти повдигнаха настроението, когато беше отчаян?

Тръпката изду бузи.

— Направо си като слънчев лъч. Може пък и да са ми донесли нещо добро.

— По-добро от джоб пълен със сребро?

Той примигна и отклони поглед.

— Може би. Но все пак мисля да се придържам към мойто си мислене.

— Ха. Късмет тогава, добри човече. — Тя поклати глава, сякаш не беше чувала подобна глупост. „Дай ми само зли хора за приятели, — беше написал Вертурио. — Тях мога да разбера“.

Последно изщракване с ножиците и бръснарят отстъпи и изтри потното си чело с ръкав.

— Готово.

Тръпката се погледна в огледалото.

— Изглеждам различно.

— Сър прилича на стирийски аристократ.

— Поне вече не прилича на северен просяк — изсумтя Монца.

— Може би. — Тръпката не беше много щастлив. — Мисля, че това е по-добре изглеждащ мъж. По-умен мъж. — Прокара ръка по късата си черна коса и се намръщи на отражението си. — Но не съм сигурен дали вярвам на това копеле.

— И за финал… — Бръснарят се наведе с цветна кристална бутилка в ръце и пръсна малко парфюм на главата на Тръпката.

Севернякът рипна като котка, стъпила на въглен.

— К’во правиш, по дяволите? — Изръмжа, сви юмруци и бутна бръснаря така, че той отлетя с писък чак в другия край на помещението.

Монца се засмя неудържимо.

— Може и да изглежда като благородник. — Извади още няколко монети и ги тикна в джоба на ошашавения бръснар. — Но определено му липсват маниери.

 

 

Когато се прибраха в порутеното имение, вече се мръкваше. Монца отново беше спуснала качулката си, а Тръпката се перчеше гордо с новото си палто. В запуснатия двор пръскаше хладен дъжд, а на първия етаж светеше само една лампа. Тя се намръщи и погледна Тръпката, след което посегна към ножа на колана си с лявата ръка. По-добре да е готова за всичко. Изкачиха скърцащото стълбище и застанаха пред олющената врата, иззад която се процеждаше светлина. Монца я открехна с крак.

Две горящи цепеници в камината едва затопляха помещението. Дружелюбния стоеше до прозореца и гледаше към тротоара през пролуките на затворените капаци. Морвийр беше разгърнал някакви листи върху очуканата маса и ги придържаше с омазана с мастило ръка. Дей се бе разположила направо върху масата със свити крака и белеше портокал с кама.

— Определено подобрение — изсумтя тя, щом видя Тръпката.

— Не мога да не се съглася — изхили се Морвийр. — Един мръсен дългокос идиот излезе тази сутрин. Сега се връща чист късокос идиот. Истинска магия.

Монца пусна ножа, а Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— След като не дрънкаш обичайните си глупости, предполагам, че работата не е свършена.

— Мотис е много предпазлив и добре защитен. Банката е твърде добре охранявана през деня.

— Да го спипаме навън.

— Движи се с бронирана карета, с дузина стражи. Ако се опитаме да го спрем, ще е твърде голям риск.

Тръпката хвърли още едно дърво в огъня и протегна ръце към пламъците.

— А в къщата му?

— Проследихме го дотам — изръмжа Морвийр. — Живее на ограден остров в залива, където са именията на градските старейшини. Простолюдието не се допуска. Няма как да се доберем до къщата дори да разберем коя е точно. Не знаем колко стражи, слуги и членове на семейството има там. Не знаем нищо. Отказвам да подхвана толкова сложна работа само на предположения. Какво не поемам никога, Дей?

— Рискове.

— Точно така. Аз работя с определености, Муркато. Затова се обърна към мен. Нает съм да убия определен човек, а не за касапско изпълнение, в което жертвата да се измъкне. Вече не сме в Каприл…

— Знам къде сме, Морвийр. Какво предлагаш?

— Събрах необходимата информация и изготвих план за достигане на желания ефект. Само трябва да си осигуря достъп до банката през нощта.

— И как планираш да го постигнеш?

— Как планирам да го постигна, Дей?

— Чрез внимателно прилагане на логика, наблюдение и методика.

Морвийр отново докара противната си усмивка.

— Точно така.

Монца погледна настрани към Бена. Само че Бена беше мъртъв, а на негово място стоеше Тръпката. Севернякът повдигна вежди, въздъхна и отново се обърна към огъня. „Дай ми само зли хора за приятели“, беше написал Вертурио. Но все някъде трябваше да има граница.