Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (67)

Във въртележката…

Брадвата на Тръпката издрънча отново в тръбите. Не знаеше за какъв чеп служат, но издаваха много шибани звуци. Монца вече бе отскочила и вдигаше меча си с присвити очи. Трябваше да й сцепи черепа в гръб и да приключи. Но искаше тя да знае кой и защо го е направил. Имаше отчаяна нужда от това.

— Не трябва да го правиш — изсъска тя. — Все още можеш да се измъкнеш.

— Мислех, че само мъртвите прощават. — Той се завъртя, за да й отреже пространството за маневриране.

— Давам ти шанс, Тръпка. Върни се в Севера, никой няма да те преследва.

— Да ме преследва който иска. Но мисля да се задържа още малко. Човек трябва да държи на нещо, нали? Все още имам гордост.

— Майната й на гордостта! Щеше да си продаваш задника по улиците на Талинс, ако не бях аз! — Твърде вероятно. — Знаеше рисковете. Сам избра да вземеш парите. — Също вярно. — Не съм правила никакви обещания, нито съм нарушавала нещо! — Съвсем вярно — Онази кучка Айдър няма да ти даде и монета!

Беше трудно да спори с повечето й доводи, но вече бе късно да се връща, а и брадва в главата слагаше край на всеки спор.

— Ще видим. — Тръпката тръгна към нея, прикрит зад щита. — Не става въпрос за пари. Това е… отмъщение. Мислех, че ще ме разбереш.

— Майната му на твоето отмъщение! — Тя сграбчи табуретката и я хвърли по него. Тръпката я изби с щита си през балкона, но Монца нападна веднага. Той успя да блокира меча й с дръжката на брадвата и острието се плъзна по нея. Монца беше притисната в него и ръмжеше, а върхът на меча се въртеше около здравото му око.

Тя го заплю в лицето и той инстинктивно се дръпна. Удари го с лакът под челюстта и главата му се отметна настрани. Дръпна меча назад за удар, но той успя да замахне първи. Монца отскочи, а брадвата откърти голямо парче от дървения парапет. Тръпката се изви, защото знаеше, че мечът й идва. Усети как стоманата се плъзга по ризата му и оставя гореща следа по корема му. Монца залитна, загубила равновесие. Севернякът премести тежестта си, изръмжа и замахна с щита, с цялата си сила и гняв. Удари я по лицето, отметна главата й и я отхвърли върху тръбите с глухо издрънчаване. Тилът й остави голяма вдлъбнатина. Монца отскочи и падна по гръб, мечът се изплъзна от ръката й.

Тръпката я изгледа за момент. Кръвта бучеше в черепа му, потта капеше от обезобразеното му лице. Някакъв мускул на врата й помръдна. Тънък врат. Можеше да пристъпи и да отсече главата й, сякаш сече дърво. При тази мисъл пръстите му стиснаха нервно брадвата. Тя изкашля малко кръв, изстена и разтърси глава. Започна да се надига с размътен поглед и застана на четири крака. Взе да опипва замаяно за меча.

— Не, не. — Той пристъпи и го изрита към ъгъла.

Монца потръпна, обърна глава на другата страна и бавно запълзя към меча. Дишаше тежко, кръвта от носа й капеше по дървения под. Той я последва, като продължи да говори. Странно. Кървавия Девет му беше казал веднъж, че ако искаш да убиеш някого, го направи, а недей да дрънкаш, и Тръпката се стараеше да го спазва. Можеше да я убие лесно, сякаш премазва бръмбар, но не го направи. Чудеше се дали говори, за да удължи момента, или за да го изчака да премине. Но въпреки това продължаваше.

— Нека не се преструваме, че ти си жертвата в ситуацията! Ти изби половината Стирия, за да постигнеш своето! Ти си подла, лъжлива, отравяща, убиваща, предаваща, шибаща брат си кучка. Нали! Аз върша правилното. Всичко е въпрос на гледна точка. Не съм чудовище. Може би причините ми не са съвсем благородни. Всеки си има причини. Но светът ще е по-добър без теб! — Искаше гласът му да не е толкова хриплив, защото казваше истината. — Аз върша правилното! — Факт, и искаше тя да го признае. Дължеше му го. — Ще е по-добро място без теб! — Надвеси се над нея, чу тропащи стъпки зад гърба си, обърна се…

Дружелюбния го блъсна с пълна скорост и го събори. Тръпката изръмжа, хвана го за гърба с ръката с щита, но успя единствено да го повлече след себе си. Двамата строшиха дървения парапет и се превъртяха в празния въздух.

 

 

Никомо Коска се появи пред очите му и хвърли шапката си с театрален жест през стаята. Явно пропусна целта, защото тя падна на пода, недалеч от вратата на тоалетната. Устата на Морвийр се изви в триумфална усмивка. Старият наемник държеше метална манерка. Същата, която самият Морвийр му бе подхвърлил като обида в Сипани. Дъртият гаден пияница сигурно я бе прибрал с надеждата да оближе последните капки грог. Колко празно изглеждаше обещанието му да не пие повече! Толкова за възможностите на човек да се промени. Разбира се, Морвийр не очакваше нещо друго от световния експерт в празните обещания, но почти тъжното сриване на Коска сякаш го изненада.

Чу как шкафът се отваря.

— Само да си долея. — Гласът на Коска, макар да не го виждаше. Тракане на метал.

Морвийр можеше да зърне невестулчата физиономия на спътника му.

— Как пиеш тая пикня?

— Все нещо трябва да пия, нали? Препоръча ми го стар приятел, който, уви, е мъртъв.

— Останаха ли ти стари приятели, дето да не са мъртви?

— Само ти, Виктус, само ти.

Звън на чаши и Коска мина покрай тесния процеп, през който наблюдаваше Морвийр. В едната ръка държеше манерката, а в другата чаша и бутилка. Красиво лилаво шише, което Морвийр помнеше, че е отровил преди миг. Явно беше изработил нова фатална ирония. Коска щеше сам да е виновен за разрушението си, както се случваше често в този живот. Но този път щеше да е задоволително окончателно. Чу характерния шумолящ звук на бъркане на карти.

— По пет монети на ръка? — предложи Коска. — Или да играем за чест?

Двамата избухнаха в смях.

— Да ги направим десет.

— Десет. — Още размесване. — Така е цивилизовано. Нищо по-добро от игра на карти, докато другите се бият, а? Като в старите времена.

— Само дето Андич, Сесария и Сазине ги няма.

— Да, прав си — призна Коска. — Така. Ти ли ще раздаваш, или аз?

 

 

Дружелюбния изстена и се надигна. Тръпката беше на няколко крачки, сред парчета дърво, слонова кост, месинг и оплетени струни, допреди малко арфата на херцог Орсо. Севернякът се надигна на колене. Все още стискаше щита и брадвата си, а от една рана над проблясващото метално око капеше кръв.

— Броящ шибаняк! Нямах проблем с теб. Но вече имам.

Двамата се изправиха, гледаха се внимателно. Дружелюбния извади ножа от канията и сатъра от палтото си. Потъмнелите дръжки легнаха удобно в ръцете му. Можеше да забрави за целия хаос в градините, за цялата лудост в двореца. Един срещу един, както правеха в Убежището. Едно и едно. Най-простата аритметика, за която можеше да се надява.

— Така значи — каза Дружелюбния и се ухили.

— Така значи — изсъска Тръпката през зъби.

Един от наемниците, които разграбваха помещението, направи крачка към тях.

— Какво правите, по дяволите…

Тръпката прескочи останките на арфата, брадвата проблесна над главата му. Дружелюбния се изви надясно, приклекна под удара и усети вятъра в косата си. Сатърът му удари ръба на щита и острието се вряза в рамото на северняка. Но не достатъчно силно за нещо повече от порязване. Тръпката се извъртя бързо и брадвата профуча надолу. Дружелюбния се измъкна и чу как се заби в останките зад него. Мушна с ножа си, но севернякът вече бе обърнал щита си и ударът го изби от юмрука му. Посече със сатъра, но Тръпката се притисна към него и натисна лакътя му с рамо. Острието го шляпна с плоското по сляпата страна и остави кървава драскотина под ухото.

Дружелюбния отстъпи половин крачка и замахна странично, без да дава пространство на брадвата на противника си. Вместо това Тръпката нападна с щита, изби сатъра и го повдигна. Ръмжеше като бясно куче. Дружелюбния го удари отстрани, опитваше се да заобиколи големия дървен кръг, но севернякът беше по-тежък и бе набрал инерция. Затворникът залитна през вратата, удари рамката с рамо, а щитът продължаваше да го бута и да набира скорост. Ботушите му се плъзгаха по пода, той загуби опора и пропадна. Главата му се удари в камъка. Той подскочи и се затъркаля неудържимо. Охкаше и стенеше, а светлината и мракът се въртяха около него. Стълбище. Падаше по стълби и най-лошото бе, че не можеше да ги преброи.

Изръмжа отново и се надигна. Намираше се в кухня, сводесто помещение с малки високо разположени прозорчета. Левият крак, дясното рамо и тилът му пулсираха, кръв по бузата, един разпран ръкав и дълга драскотина по предмишницата. Кръв по крачола — вероятно се бе порязал на сатъра, докато падаше. Но все още можеше да движи всичко.

Тръпката стоеше горе, на четиринайсет стъпала над него. Два пъти по седем. Едра тъмна фигура с проблясваща светлина в едното око. Дружелюбния му подвикна:

— Слез де.

 

 

Пълзеше. Единственото, което можеше да направи. Влачеше се, педя по педя. Не откъсваше очи от дръжката на меча в ъгъла. Пълзеше, плюеше кръв и се надяваше стаята да спре да се върти. През цялото време усещаше гъделичкане в гърба, очакваше брадвата на Тръпката да се стовари и да доведе до грозния, но заслужен край.

Поне едноокото копеле бе спряло да дрънка.

Ръката й стисна дръжката и Монца се извъртя, изръмжа и замахна, така както страхливец би махал с факла в мрака. Нямаше никого. Нямаше нищо. Само назъбена дупка в парапета в края на галерията.

Обърса разкървавения си нос с ръкавицата и се надигна. Замайването изчезваше, писъкът в ушите й бе преминал в стабилно бучене. Лицето й беше подуто. Имаше чувството, че всичко е два пъти по-голямо. Заклати се към разрушената балюстрада и погледна надолу. Тримата наемници, които разграбваха помещението, стояха и гледаха строшената арфа. Нямаше и следа от Тръпката и от това какво се е случило. Но Монца мислеше само за едно.

Орсо.

Стисна зъби, изкуцука до вратата и я отвори. Озова се на широк балкон. На големия купол отгоре имаше нарисувано небе с изгряващо слънце и седем крилати жени с мечове. Грандиозната фреска на Аропела, за Орисиите, които носят съдбите на света. Под нея се извиваха двете големи стълбища, изсечени от три вида мрамор. На върха бяха двойните врати с лъвските глави. Пред тези врати бе казала на Бена за последно, че го обича.

Нещата определено се бяха променили.

По кръглия мозаечен под, мраморните стъпала и дори на отсрещния балкон кипеше люта битка. Мъже от Хилядата меча се сражаваха със стражите на Орсо. Поне шейсетина в кипяща, счепкана гмеж. Мечове удряха щитове, боздугани се стоварваха върху брони, брадви се вдигаха и падаха, копията мушкаха. Мъжете ръмжаха гневно, пищяха от болка, биеха се и умираха. Наемниците бяха полудели от жаждата за плячка, а защитниците нямаха накъде да отстъпват. И двете страни явно не разполагаха с милост. Двама мъже с талински униформи зареждаха арбалетите си на балкона пред нея. Единият се надигна да стреля, но бе поразен от стрела в гърдите. Падна назад с изцъклени очи, закашля се и опръска с кръв хубавата статуя до него.

„Никога не води собствените си битки, ако има някой друг, който да се бие вместо теб“, бе написал Вертурио. Монца тихо се отдръпна в сенките.

 

 

Корковата тапа се измъкна с най-любимия звук на Коска. Той се наведе през масата и наля чашата на Виктус.

— Благодаря за отровата — изръмжа наемникът.

Гуркулската гроздова наистина не беше по всеки вкус. Коска бе развил ако не любов, то поне толеранс към нея, когато го наеха да защитава Дагоска. Всъщност беше придобил толеранс към всичко, съдържащо алкохол, а гуркулската гроздова съдържаше доста, при това на съвсем приемлива цена. Самата мисъл за този славно отвратителен парещ вкус караше устата му да се пълни със слюнка. Питие, питие, питие.

Отвъртя капачката на манерката си и погали нежно облегалката на генералския стол.

— Е?

Лицето на Виктус излъчваше подозрение и Коска се замисли, че не познава човек с по-лъжлив поглед. Очите му се плъзнаха към неговите карти, после към картите на Коска, към монетите на масата и отново към командира.

— Добре. Плащам удвояването. — Хвърли няколко монети към центъра на масата, чу се характерният само за парите звън. — Какво имаш, старче?

— Земя! — Коска разтвори победоносно картите си.

Виктус хвърли ръката си.

— Проклета земя! Винаги си имал късмета на демон.

— А ти неговата лоялност. — Коска се озъби, докато смиташе с ръка монетите към себе си. — Не се коси де. Момчетата ще ни донесат още много сребро. Правилото за четвъртините и така нататък.

— С това темпо ще си загубя дяла, преди да дойдат.

— Надявам се. — Коска отпи от манерката и направи гримаса. Отпи още една киселееща глътка и завинти капачката. — Така! Имам сериозна нужда да сера. — Плесна по масата и се надигна. — Няма да нагласяш картите, докато съм в кенефа, чу ли ме?

— Аз? — Виктус беше самата невинност. — Нямаш ли ми доверие, генерале.

— Разбира се, че ти имам. — Коска тръгна, вперил очи в тъмния процеп на вратата на тоалетната, пресмяташе разстоянието. Усети тръпки по гърба си, като си представи точната позиция на Виктус. Изви китка и метателният нож падна в дланта му. — Също както ти имах при Афиери… — Обърна се и замръзна. — А!

Виктус беше измъкнал отнякъде малък арбалет и се целеше с впечатляваща стабилност на ръката право в сърцето му.

— Андич да поеме удар с меч заради теб? — озъби се капитанът. — Сесария да се пожертва? Аз ги познавах бе! Ти за идиот ли ме мислиш?

 

 

Шенкт скочи през строшения прозорец и тихо стъпи в помещението, допреди час вероятно величествена трапезария. Но Хилядата меча бяха отмъкнали всичко, което можеше да струва нещо. Имаше само строшени чаши и чинии, разкъсани картини на начупени рамки и парчета от твърде тежки мебели. Три малки мухи се гонеха в геометрични фигури над голата маса. До тях двама мъже се караха, а момче на около четиринайсет гледаше нервно.

— Казах ти, че бях докопал шибаните лъжици! — крещеше мъж с белези от шарка на друг, с очукан нагръдник. — Но оная кучка ме събори и ги изтървах! Ти защо не отмъкна нищо?

— Щото пазех вратата, докато ти крадеше, шибан…

Момчето вдигна мълчаливо пръст към Шенкт и двамата зарязаха караницата и го изгледаха.

— Кой си пък ти, по дяволите? — попита крадецът на лъжици.

— Жената, която ти е съборила приборите — отвърна Шенкт. — Муркато ли беше?

— Попитах кой си, по дяволите!

— Никой. Просто минавам.

— Така ли? — Мъжът се усмихна на приятеля си и извади меч.

— Това е нашата стая и има такса за минаване.

— Да, има такса — изсъска онзи с нагръдника с тон, който несъмнено трябваше да е плашещ.

Двамата се раздалечиха. Момчето колебливо отстъпи към стената.

— Какво имаш за нас? — попита първият.

Шенкт го погледна в очите и му даде шанс.

— Нищо, което да поискате.

— Аз ще преценя. — Погледът му се спря на пръстена с рубина на ръката на Шенкт. — Ами това?

— Не е мой, за да го дам.

— Значи ще си го вземем. — Те се приближиха, а онзи с белезите махна с меча си. — Ръцете зад главата, копеле, и падай на колене.

Шенкт се намръщи.

— Не коленича.

Трите мухи се забавиха, закръжиха мързеливо и почти спряха.

Гладната усмивка на крадеца на лъжици започна да се превръща — бавно, съвсем бавно — в озъбване.

Бавно, съвсем бавно, ръката му се вдигна за удар.

Шенкт пристъпи покрай меча. Ръбът на дланта му потъна дълбоко в гърдите на мъжа и излезе обратно. Парче от ребрата и гръдната кост изхвърча с нея и се лепна на тавана.

Шенкт избута меча настрани, хвана другия мъж за нагръдника и го запокити през стаята. Главата му се размаза в стената, а кръвта изригна под такова налягане, че опръска тапетите от пода до тавана. Мухите бяха засмукани от движението му и се завъртяха във въздуха в откачена спирала. Смразяващият трясък на строшения череп се присъедини към съскането на изливащата се от другаря му право върху ошашавеното момче кръв. Времето върна нормалния си ход.

— Жената, която е съборила приборите на приятеля ти. — Шенкт изтръска няколко капки от ръката си. — Муркато ли беше?

Момчето кимна замаяно.

— Накъде тръгна?

Опулените му очи се извъртяха към вратата.

— Добре. — Шенкт предпочиташе да го остави. Но момчето можеше да повика други мъже и да донесе допълнителни неприятности. Понякога трябва да отнемеш един живот, за да спасиш няколко, и в такива моменти сантиментът не помага на никого. Един от уроците на стария му господар, които не бе забравил. — Съжалявам.

Показалецът му потъна в челото на момчето чак до третото кокалче с остро изпукване.

 

 

Биеха се в кухните, като се стараеха всячески да си видят сметката. Тръпката не го бе планирал, но кръвта му кипеше. Дружелюбния беше на шибания му път и трябваше да го премахне, просто трябваше. Беше се превърнало във въпрос на гордост. Тръпката бе по-добре въоръжен, имаше по-голям обсег и щит. Но затворникът беше хлъзгав като змиорка и търпелив като зимата. Отстъпваше, избягваше ударите, не напираше и не показваше пролука. Имаше само сатър, но Тръпката знаеше, че с него е убил доста народ, и нямаше намерение да се присъединява към списъка.

Сблъскаха се отново. Дружелюбния се мушна под брадвата и замахна със сатъра, скъсявайки дистанцията. Тръпката пристъпи напред, отблъсна го с щита и нападна, избута го назад към някаква маса. Ухили се, но в същия миг забеляза, че масата е отрупана с ножове. Дружелюбния сграбчи един и изви ръка, за да го хвърли. Севернякът се прикри зад щита и усети как ножът се забива в дървото. Надникна над ръба и видя, че към него лети още един. Острието отскочи и мина покрай лицето му, одра му бузата. Дружелюбния посегна за нов нож.

Тръпката не смяташе да седи и да служи за мишена. Изръмжа и се хвърли напред, скрит зад щита. Дружелюбния отскочи назад и се претърколи през масата. Брадвата го пропусна, удари дървото и ножовете подскочиха във въздуха. Тръпката продължи да натиска, удряше с ръба на щита и размахваше диво брадвата. Строшени чинии, дрънчащи тигани, счупени бутилки и разхвърчали се трески. Някакъв съд с брашно се изсипа и изпълни въздуха със заслепяващ прах.

Тръпката оставяше в кухнята разрушения, с които би се гордял и Кървавия Девет, но затворникът отскачаше и приклякаше, ръгаше и сечеше с ножа и сатъра, винаги извън обхвата му. Единственото, което успя да спечели от проявата на гняв, когато приключиха грозния си танц през дългото помещение, бе кървяща резка на ръката и зачервено петно по лицето на Дружелюбния, където го бе ударил с щита.

Затворникът го очакваше в началото на стъпалата, водещи навън. Ножът и сатърът бяха отпуснати до краката му. Плоското му лице беше лъскаво от пот, охлузено от размяната на удари, плюс падането от балкона и търкалянето по стълбите. Но Тръпката така и не бе успял да го засегне сериозно. Работата не изглеждаше и наполовина свършена.

— Ела бе, шибаняк хлъзгав! — изсъска Тръпката. От размахването на брадвата ръката го болеше от рамото до пръстите. — Време е да свършвам с теб.

— Ти ела — отвърна Дружелюбния. — Аз ще свърша с теб.

Тръпката сви рамене, разтърси ръце, обърса кръвта от челото си с ръкав и изпука врата си. И нападна отново. Нямаше нужда от подкана.

 

 

Коска се намръщи на ножа си.

— Ако кажа, че исках да си обеля портокал, има ли шанс да ми повярваш?

Виктус се усмихна. Коска май не познаваше човек с по-лъжлива усмивка.

— Съмнявам се, че ще повярвам на каквото и да кажеш. Но не се притеснявай. Няма да говориш дълго.

— Защо хората със заредени арбалети винаги държат да злорадстват, вместо направо да стрелят?

— Злорадстването е забавно. — Виктус посегна за чашата си, без да откъсва самодоволните си очи от Коска. Блестящият връх на стрелата в арбалета въобще не помръдна дори докато я надигаше. Изпи я до капка. — Уф. Тая ракия горчи бе!

— По-сладка е от ситуацията ми — измърмори Коска. — Предполагам, че сега ти ще вземеш генералския стол, нали? — Жалко. Тъкмо беше взел да свиква отново с него.

— Че защо да правя подобна глупост? — изсумтя Виктус. — Тоя стол не е донесъл нищо добро на задниците в него, нали? Сазине, ти, двамата Муркато, Верния Карпи и пак ти. Всички са мъртви, или почти, а през цялото време аз ставам по-богат, отколкото заслужава долно копеле като мен. — Намръщи се и се хвана за корема. — Не, ще намеря някой идиот да го заеме и да ме направи още по-богат. — Отново се намръщи. — Проклето пиене. Уф! — Залитна на стола и се хвана за ръба на масата. На челото му пулсираше издута вена. — Какво ми направи, мръснико? — Арбалетът се люшна настрани.

Коска се хвърли напред. Спусъкът изщрака, тетивата избръмча, но стрелата издрънча в мазилката отляво. Коска се претърколи до масата с триумфално възклицание и вдигна ножа.

— Ха-ха!

Арбалетът го фрасна по челото, точно над окото.

— Ух!

Две ръце го сграбчиха за гърлото. Пръстите, обсипани с тежки пръстени. Моравото лице на Виктус се надвеси над неговото, от озъбената му уста хвърчеше слюнка.

Коска се подхлъзна, стаята се преобърна и той удари глава в масата. Всичко потъна в мрак.

 

 

Битката под купола бе приключила. Сражаващите се бяха направили красивата ротонда на Орсо на нищо. Шарените мозайки на пода и стъпалата бяха покрити с трупове, изтървани оръжия и тъмна кръв.

Наемниците бяха спечелили, ако това, че бяха останали само десетина, можеше да се нарече победа.

— Помощ! — пищеше един от падналите. — Помогнете ми!

Но другарите му си бяха наумили нещо друго.

— Отворете шибаните врати! — Секо беше поел командването. Същият ефрейтор, който стоеше на пост, когато Монца бе пристигнала в лагера на Хилядата меча, за да открие, че Коска я е изпреварил. Той избута трупа на някакъв войник, който бе запречил лъвските порти, и го изрита надолу по стълбите. — Намерете брадви!

— Орсо със сигурност има още хора вътре — обади се Монца. — По-добре да изчакаме подкрепления.

— Да чакаме? И да делим плячката? — Секо се изсмя подигравателно. — Шибай се, Муркато! Вече не даваш заповеди! Разбийте вратата!

Двама мъже заблъскаха с брадви, разлетяха се трески. Останалите се бутаха опасно зад тях, останали без дъх от алчност. Вратите явно бяха направени да впечатляват гостите, а не да удържат армии, защото затрепериха и увиснаха на пантите. Още няколко удара и една от брадвите проби и откърти голямо парче дърво. Секо извика триумфално и пъхна копието си в пролуката, за да вдигне резето.

Наемниците се втурнаха в светлото помещение, където бе умрял Бена. Пищяха като деца на угощение, опиянени от кръвта и сребролюбието. Монца знаеше, че е лоша идея да ги следва. Знаеше, че Орсо може да не е там, а ако беше, щеше да е подготвен.

Но понякога се налага да минеш и през тръните.

Втурна се през прага, приведена ниско. И чу бръмченето на тетивите. Наемникът пред нея падна. Друг полетя назад, стиснал щръкналата от гърдите му стрела. Трополяха ботуши, викаха хора, а голямата стая, с големи прозорци и картини на световните герои, се люшкаше около нея, докато тичаше. Зърна проблясваща стомана на мечове и пълна броня. Личната стража на Орсо.

Видя как Секо замахва с копието си, което не можеше да направи нищо на яката стомана. Чу тежкото издумтяване, когато един наемник удари шлем с боздугана си, след което извика, защото беше посечен в гръб от голям двуръчен меч. Нова стрела порази нападащ мъж и го отхвърли настрани. Монца приклекна зад една мраморна масичка, преобърна я, клекна зад нея и потръпна, когато една стрела издрънча в плота и отскочи.

— Не! — пищеше някой. — Не! — Някакъв наемник бягаше към вратата, през която бе нахлул с ентусиазъм преди малко. Чу се избръмчаване на тетива и от гърба му щръкна стрела. Мъжът направи още една крачка, залитна и падна по очи. Опита да се надигне, изкашля кръв и замря. Умря, взрян право в нея.

Това получаваш, като си алчен. Тя вероятно щеше да е следващата.

 

 

Дружелюбния отстъпи по последните стъпала и към някакво огромно помещение. Високо, кръгло, под купол с изрисувани крилати жени и седем широки арки. От стените гледаха статуи — безброй очи, следящи движенията му. Явно защитниците бяха оказали съпротива, защото подът и двете извити стълбища бяха покрити с трупове. На наемниците на Коска и стражите на Орсо. Вече всички на една страна. Дружелюбния сякаш чуваше шум от бой някъде отгоре, но за него имаше достатъчно и тук.

Тръпката пристъпи през арката. Косата му беше сплъстена от кръв, обезобразеното му лице бе мораво от напрежение. Беше целият в одрасквания и охлузвания. Десният му ръкав беше сцепен и от ръката течеше кръв. Но Дружелюбния не можеше да нанесе фатален удар. Севернякът — щитът му беше обсипан с прорези — все още стискаше брадвата, готов за бой. Плъзна единственото си око през помещението и каза:

— Много трупове.

— Четирийсет и девет — отвърна Дружелюбния. — Седем пъти по седем.

— Харесва ми. Като добавим твоя и ще станат петдесет.

Хвърли се напред, като финтира високо и замахна ниско, в покосяващ глезените удар. Дружелюбния го прескочи и насочи сатъра към лицето му. Тръпката вдигна щита навреме и острието издрънча и изпрати вълни от болка чак до рамото на затворника. Той замахна странично, закачи ръката си в дръжката на брадвата, но въпреки това успя да резне северняка в ребрата. Вдигна сатъра, за да довърши работата, но Тръпката го прасна с лакът в гърлото, преди да успее. Дружелюбния залитна назад и почти се спъна в някакъв труп.

Изправиха се отново един срещу друг.

— Пак? — прошепна Тръпката.

— Давай — изхриптя Дружелюбния.

Сблъскаха се. Ръмжене и пъшкане, удари на метал в метал и камък отекваха в мраморните стени и боядисания таван.

Кълцаха, сечаха, плюеха, ритаха, ръгаха се, прескачаха трупове и се спъваха в изтървани оръжия. Ботушите им скърцаха и се хлъзгаха в кървавите локви по мрамора.

Дружелюбния се отдръпна от един тромав замах с брадвата, който удари стената и откърти парченца камък, и видя, че е стигнал до стъпалата. И двамата бяха уморени и вече по-бавни. Човек може да се бие, поти и кърви само до време. Тръпката нападна отново.

Отстъпването по стълбища не е добра идея дори когато не са покрити с трупове. Дружелюбния беше толкова зает да наблюдава Тръпката, че стъпи върху някаква ръка и си усука глезена. Севернякът видя това и замахна с брадвата. Дружелюбния не можа да се измъкне и острието се заби в прасеца му и почти го събори. Тръпката изръмжа и вдигна отново брадвата. Дружелюбния се гмурна напред и разряза предмишницата му с ножа. От червено-черната рана бликна кръв. Севернякът изръмжа и изтърва брадвата. Дружелюбния замахна към черепа му със сатъра, но той успя да вдигне щита и острието само го облиза. Кръвта опръска и двамата. Севернякът сграбчи рамото на Дружелюбния и го придърпа към себе си. Здравото му око пламтеше налудничаво, стоманеното беше опръскано с червено.

Дружелюбния заби ножа в бедрото му, чак до дръжката. Тръпката изпищя от гняв и болка. Челото му се стовари върху устата на затворника с ужасяващ трясък. Залата се залюля, Дружелюбния падна на стъпалата, главата му се удари в мрамора. Видя, че Тръпката се надвесва над него, и реши, че ще е добре да вдигне сатъра. Преди да успее, севернякът стовари металния ръб на щита си. Дружелюбния усети как двете кости на ръката му се строшават. Сатърът издрънча по стълбите, изпуснат от безчувствените му пръсти.

Тръпката опипа пода и юмрукът му се сви около дръжката на брадвата. При всеки стенещ дъх от устата му излизаше кървава слюнка. Дружелюбния го наблюдаваше с умерено любопитство. Всичко беше светещо и размазано. Видя белега на китката на северняка — във формата на числото седем. Седем беше добро число днес, както и в деня, когато се срещнаха. Винаги беше добро.

— Извинете. — Тръпката за момент замръзна и окото му се отклони. Извъртя се, а брадвата го последва. Зад него стоеше строен мъж със светла коса. Не се видя какво точно стана. Брадвата пропусна, щитът се пръсна на трески, Тръпката беше дръпнат и изхвърча към другия край на помещението. Натресе се в стената с гъргорене, отскочи и се затъркаля към стъпалата. Превъртя се веднъж, два пъти, три пъти и остана да лежи неподвижен.

— Три пъти — изфъфли Дружелюбния през сцепените си устни.

— Не ставай — отвърна бледият мъж и го заобиколи.

Не беше трудно да се подчини. Нямаше други планове. Само изплю парче зъб от подутата си уста. Лежеше, мигаше бавно и гледаше крилатите жени на тавана.

Седем, със седем меча.

 

 

За последните мигове Морвийр бе минал през цял спектър от емоции. Триумфална наслада, като видя как Коска отпива от манерката и се обрича сам. Ужас и напразно търсене на прикритие, когато старият наемник обяви, че ще ползва тоалетната. Любопитство, като видя, че Виктус измъква арбалет и го насочва към гърба на генерала. Отново триумф, когато видя, че и Виктус поглъща фатална доза от алкохола. Накрая беше принуден да притисне с ръка устата си, за да не се разхили, когато отровеният Коска се хвърли тромаво към отровения си противник, повали го, двамата се сборичкаха и останаха да лежат неподвижно на пода.

Положителните иронии се трупаха една върху друга. Двамата бяха опитали да се убият, без да разберат, че Морвийр вече е свършил работата.

Продължи да се усмихва и извади иглата от вътрешния джоб на наемническия си жакет. Винаги предпазливостта на първо място. В случай, че в някой от дъртите наемници имаше следа от живот, едно убождане от лъскавата игла, намазана с Подготовка номер дванайсет, щеше да сложи окончателен край и да отърве света от тях. Морвийр отвори вратата на тоалетната и се вмъкна на пръсти в стаята. Масата беше преобърната на една страна, по пода имаше разпилени карти и монети. Коска лежеше по гръб. Лявата му ръка беше отпусната, манерката бе съвсем близо до нея. Виктус лежеше върху него. Все още стискаше окървавения арбалет, с който бе ударил Коска. Морвийр коленичи, промуши ръка под трупа на Виктус, изпъшка и го претърколи.

Очите на Коска бяха затворени, устата зееше, от раната на челото се стичаше кръв. Кожата му беше восъчнобледа, с характерния мъртвешки цвят.

— Човек можел да се промени, а? — присмя се Морвийр на трупа. — Пияниците са си пияници, драги!

За негов невероятен ужас очите на Коска внезапно се отвориха.

И за още по-голям ужас нещо го прободе ниско долу. Неописуема болка! Той изпищя нечовешки. Погледна надолу и видя, че старият наемник е забил нож в слабините му. Вдигна отчаяно ръка…

Коска я сграбчи, изви я и заби иглата във врата му. Настъпи напрегната тишина. Останаха замръзнали, като човешки статуи. Ножът в слабините му, иглата във врата, а ръката му стисната от ръката на Коска…

Наемникът се намръщи. Морвийр мълчеше. Затрепери. Не каза нищо. Какво можеше да каже? Последствията бяха смазващо очевидни. Най-силната позната отрова си пробиваше път от врата към мозъка му и караше крайниците му да изтръпват.

— Отровил си гроздовата, а? — изсъска Коска.

Морвийр само изгъргори. Не можеше да произнесе нито дума.

— Забрави ли, че обещах да не пия? — Старият наемник пусна ножа, посегна с окървавената си ръка, хвана манерката, отвинти капачката с отработен жест и я наклони. По пода се разля бяла течност. — Козе мляко. Добро е за храносмилането, така казват. Най-силното нещо, което съм пил, откак напуснахме Сипани, но нямаше как да го разглася. Трябваше да си пазя репутацията. Затова са всичките тези бутилки в шкафа. Носят ми ги, а аз не ги пия.

Избута Морвийр върху трупа на Виктус.

Агонията в слабините бе преминала в приглушена болка. Коска го изгледа.

— Нали обещах, че ще спра? За какъв ме взимаш? За човек, който не си държи на думата?

Морвийр не можеше да отговори, камо ли да изпищи. Поне болката намаляваше. Зачуди се, както се случваше често, как ли щеше да се развие животът му, ако не бе отровил майка си и не се бе обрекъл на живот в сиропиталището. Погледът му се размаза и потъмня.

— Трябва да ти благодаря. Виж, Морвийр, човек може да се промени, ако има стимул. Та значи тъкмо твоята омраза ми даде необходимия тласък.

Убит от собствената си отрова. Много от практикуващите професията си отиваха по този начин. И то точно в навечерието на оттеглянето си. Беше сигурен, че някъде в това има ирония…

— Знаеш ли кое е най-доброто? — Гласът избумтя в ухото му, а усмивката на Коска се спусна отгоре. — Сега мога пак да почна да пия.

 

 

Един от наемниците стенеше и молеше за пощада. Монца се бе притиснала към студения мрамор на масичката и го слушаше. Дишаше тежко и стискаше меча в ръка. Едва ли щеше да й свърши много работа срещу бронираните стражи на Орсо дори да имаше желание да се изправи срещу всички едновременно. Чу влажния звук на пронизващ плътта метал и молбите преминаха в писък и тихо гъргорене.

Звук, който не вдъхваше никаква увереност.

Надникна над ръба на масичката. Имаше седмина прави войници. Един вадеше копие от гърдите на мъртвия наемник, двама се обръщаха към нея с тежки мечове, четвърти измъкваше брадва от разцепения череп на Секо. Трима бяха коленичили и навиваха арбалетите. Зад тях беше голямата кръгла маса с картата на Стирия. На картата имаше корона — обръч от блестящо злато и дъбови листа, украсени със скъпоценни камъни. Почти като онази, която бе убила Рогонт и мечтите му за обединена Стирия. До короната, облечен в черно, с къса черна коса и добре оформена брада, стоеше Великият херцог Орсо.

Гневът й закипя, горещ и успокояващ. Един от стражите сложи стрела в арбалета и се прицели. Монца понечи да се скрие зад масичката, но Орсо вдигна ръка.

— Чакай! Спри. — Същият глас, на който се бе подчинявала безпрекословно осем мъчителни години. — Монцаро, ти ли си?

— Аз съм, проклет да си! — извика тя. — Приготви се да умреш! — Макар че по-вероятно щеше да е първа.

— Готов съм от известно време — отвърна той тихо. — Ти се погрижи за това. Добра работа! Мечтите ми се сринаха, и то благодарение на теб.

— Няма нужда да ми благодариш! Направих го за Бена!

— Арио е мъртъв.

— Ха! — изкрещя Монца. — Разбира се, че е мъртъв! Нали го наръгах това безполезно лайно във врата и го хвърлих през прозореца! — Бузата на Орсо потрепери. — Но защо само Арио? Ами Гоба, Мотис, Ганмарк, Верния… Избих ги всичките! Всеки, който беше в стаята, когато убихте брат ми!

— А Фоскар? Не съм получавал вест след поражението при бродовете.

— Може да спреш да чакаш! — Каза го с веселие, което не чувстваше. — Лежи с размазан череп на пода на една ферма!

Гневът на Орсо беше изчезнал, очите му бяха тъжни.

— Сигурно си щастлива.

— Не съм тъжна, това е сигурно!

— Великата херцогиня Монцаро. — Орсо плесна с ръце и острият звук отекна под високия купол. — Поздравявам те за победата. Накрая постигна каквото искаше!

— Каквото исках ли? — За момент не можа да повярва какво чува. — Мислиш, че исках това? След всички битки, които водих? Всички победи, които спечелих за теб? — Почти пищеше. Смъкна ръкавицата си със зъби и размаха осакатената си ръка. — Исках това ли? Каква причина ти дадохме, за да ни предадеш? Бяхме лоялни! Винаги!

— Лоялни? — Орсо я изгледа невярващо. — Радвай се на победата си, но не претендирай за невинност! И двамата знаем!

И трите арбалета вече бяха заредени и прицелени.

— Бяхме лоялни! — изкрещя Монца хрипливо.

— Нима ще отричаш? Че Бена се срещаше с изгнаници и революционери, предатели сред неблагодарните ми поданици? Че им обещаваше оръжия? Че обещаваше как ще ги поведеш към славата? Как ще заемеш мястото ми? Как ще узурпирате трона? Мислеше ли, че няма да науча? Вярваше ли, че ще стоя безучастно?

— Какво… Шибан лъжец!

— Продължаваш да отричаш? И аз не го повярвах, когато ми съобщиха! Моята Монца? По-близка от децата ми? Моята Монца да ме предаде? Видях го със собствените си очи! Лично! — Ехото от гласа му заглъхна. Чуваше се само тихото потракване на броните на четиримата, които бавно се приближаваха към нея.

И внезапно тя започна да осъзнава.

„Може да си имаме свой град“. Думи на Бена. „Може да си херцогиня Монцаро от… някъде си“. Явно мислеше за Талинс. „Заслужаваме да бъдем запомнени“. Беше го планирал сам, без да й даде избор. Както беше предал Коска. „Така е по-добре“. Както беше взел златото на Хермон. „Това е за нас“.

Винаги той беше човекът с големите планове.

— Бена — прошепна тя. — Глупак такъв.

— Не си знаела значи — каза Орсо тихо. — Не си знаела и ето докъде стигнахме. Брат ти обрече себе си, нас двамата и половин Стирия. — Засмя се тъжно. — Точно когато мислех, че знам всичко, животът намира начин да ме изненада. Закъсня, Шенкт. — Очите му се стрелнаха настрани. — Убий я.

Монца усети как върху нея падна сянка и се обърна рязко. Някакъв мъж се бе промъкнал, докато говореха; меките му обувки не издаваха нито звук. Стоеше до нея, достатъчно близо, че да я докосне. Протегна ръка. В шепата му имаше пръстен. Рубинът на Бена.

— Това е твое, нали?

Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, остри скули и гладни хлътнали очи. Монца се опули. Шокът от разпознаването я заля като ледена вода.

Новодошлият се усмихна, но усмивката беше като на череп — не стигаше до очите.

— Да я убия? — каза той. — След всички усилия, които положих да я запазя жива?

 

 

Беше толкова бледа, както когато я откри в боклука по склоновете на Фонтецармо. Или когато се събуди и след като той й махна конците, погледна с ужас безобразното си тяло.

— Да я убия? — повтори той. — След като я пренесох от планината? След като наместих костите й и я сглобих отново? След като я спасих от твоите наемници в Пуранти?

Обърна ръката си и пръстенът падна на блестящия под до осакатената й дясна ръка. Монца не благодари, но той не го и очакваше. Не беше дошъл за нейните благодарности.

— Убийте ги и двамата! — изкрещя Орсо.

Шенкт винаги се чудеше колко предателски настроени може да са хората, когато имат затруднения, и колко лоялни остават, когато животът им е погубен. Тези последни стражи все още се биеха до смърт за Орсо, въпреки че времето му очевидно бе свършило. Може би не осъзнаваха, че толкова могъщ човек като Великия херцог на Талинс може да умре като всеки друг и властта му да се превърне на прах. Може би за някои подчинението се превръщаше в неоспорим навик. А може би се посвещаваха на служенето на господаря и избираха кратката стъпка към славна смърт пред дългия труден и незначителен живот.

В такъв случай Шенкт не можеше да им откаже. Пое си дъх бавно, бавно.

Провлаченото избръмчаване на тетивата отекна в ушите му. Той отстъпи от пътя на първата стрела и я остави да профучи под ръката му. Следващата беше добре прицелена към гърлото на Муркато. Хвана я във въздуха с палец и показалец, докато минаваше покрай него, остави я на полираната маса и тръгна през стаята. Хвана идеализирания бюст на един от предците на Орсо, може би на дядото наемник, и го хвърли към най-близкия стрелец. Бюстът го удари в корема и потъна дълбоко в бронята. Мъжът политна с разперени ръце и крака към стената, арбалетът изхвърча от ръцете му и бавно се завъртя във въздуха.

Шенкт удари следващия по шлема и го вряза дълбоко в раменете. От смачканото забрало швирна кръв, брадвата бавно падна от ръката му. Следващият беше с открит шлем и тъкмо се ококорваше изненадано, когато юмрукът на Шенкт се вряза в нагръдника му така, че изду гърба на бронята. Шенкт стъпи на масата да я прескочи и мраморът се разпука под ботушите му. По-близкият от двамата останали стрелци вдигна бавно арбалета си, сякаш да го ползва като щит. Ръката на Шенкт разцепи дърво и метал, пръсна шлема и отпрати тялото към стената, където то рухна сред облак от мазилка. Шенкт сграбчи другия стрелец и го изхвърли през един от високите прозорци. Блестящите стъкълца бавно полетяха към пода.

Предпоследният вдигаше меча си и от устата му започваха да изхвърчат слюнки, защото надаваше бойния си вик. Шенкт го хвана за китката, извъртя го и го запрати върху последния. Двамата се блъснаха в някаква библиотека, книгите изпопадаха, разтвориха се и бавно запърхаха към пода.

Шенкт издиша и времето възобнови нормалния си ход.

Изхвърчалият арбалет падна, отскочи от плочите и издрънча в ъгъла. Великият херцог Орсо стоеше до масата с картата на Стирия и искрящата корона. Ченето му беше увиснало.

— Никога не зарязвам работа по средата — каза Шенкт. — Но никога не съм работил за теб.

 

 

Монца се изправи и излезе иззад обърнатата масичка. Покрай телата на наемниците и стражите. Покрай трупа на Секо. Мозъкът му блестеше на слънчевите лъчи, влизащи през високите прозорци.

Орсо гледаше мълчаливо как се приближава. Величествената картина, изобразяваща гордата победа в Битката при Етрея, се извисяваше над него. Дребният човек и раздутият му мит.

Крадецът на кости се дръпна и ги загледа. Ръцете му бяха омазани в кръв чак до лактите. Монца не знаеше какво бе направил, как и защо. Това нямаше значение в момента обаче.

Ботушите й захрущяха по натрошено стъкло, трески, скъсана хартия и разбита керамика. Навсякъде имаше черни локви кръв и подметките й оставяха кървави отпечатъци. Като кървавата следа, която бе оставила през Стирия, за да стигне дотук. Да застане на мястото, където бяха убили брат й.

Спря на един меч разстояние от Орсо. Не знаеше какво чака. Моментът беше дошъл. Моментът, за който бе напрягала всеки мускул, бе изтърпяла толкова болка, бе похарчила толкова пари, бе погубила толкова хора. Но й беше трудно да мръдне. А след това какво?

Орсо вдигна вежди. Вдигна короната от масата с пресилена грижовност, като майка, вдигаща новороденото си.

— Това трябваше да е мое. Почти беше мое. За това се бих през всичките години. И накрая ми го отне. — Завъртя я бавно в ръцете си и камъните заблестяха. — Когато построиш живота си само върху едно нещо, обичаш само един човек, имаш само една мечта, рискуваш да загубиш всичко за миг. Ти построи живота си около брат си. А аз около короната. — Въздъхна тежко, сви устни и хвърли короната върху картата на Стирия. — Виж ни сега. И двамата сме еднакво осакатени.

— Не еднакво. — Тя вдигна меча — калвеса, който бе поръчала за Бена. — Аз все още имам теб.

— И след като ме убиеш, за какво ще живееш? — Очите му се стрелнаха към меча, после към нейните. — Монца, Монца… какво ще правиш без мен?

— Ще измисля нещо.

Върхът проби жакета с леко изпукване, плъзна се без усилие в гърдите и излезе през гърба. Орсо изпъшка и очите му се разшириха. Тя издърпа острието. Останаха така, един срещу друг, за момент.

— О. — Той докосна тъмния плат и пръстът му се оцвети в червено. — Това ли е? — Погледна я объркано. — Очаквах повече.

Коленете му се подгънаха и той падна напред, лицето му тупна глухо на мрамора до ботушите й. Едното око, което се виждаше, се завъртя бавно към нея, а устата се изви в усмивка. След това не помръдна.

Седем от седем. Беше приключила.