Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (16)

След няма и две седмици дойдоха мъже, които искаха да уредят сметките. Обесиха стария Десторт и жена му и изгориха мелницата. На другата седмица синовете му решиха да отмъщават и Монца взе бащиния си меч и тръгна след тях, като помъкна и подсмърчащия Бена. Самата тя тръгна с радост. Земеделието й беше дошло до гуша.

Напуснаха долината, за да разчистят сметките, и не се спряха през следващите две години. Към тях се присъединиха други — хора, загубили дом, семейство и работа. Не след дълго те палеха ниви, нахлуваха в чужди къщи и вземаха, каквото открият. Не след дълго те бесеха. Бена порасна бързо и разви безмилостен характер. Какъв друг избор имаше? Те отмъщаваха за убийства, за кражби, за обиди и накрая — за слухове за обиди. Кипеше война, така че винаги имаше за какво да се отмъщава.

След това, в края на лятото, Талинс и Муселия сключиха мир, като и двете страни спечелиха единствено трупове. Един мъж със златно наметало и войници се появи в долината и забрани наказателните акции. Синовете на Десторт и останалите се пръснаха с дяловете от плячката. Всеки се върна към това, което правеше, или си намери нова лудост. По това време желанието за фермерство се беше върнало у Монца.

Успяха да стигнат само до селото.

Пред счупения фонтан стоеше впечатляващ военен с блестяща броня и скъпоценни камъни по дръжката на меча. Половината долина се беше събрала, за да го чуе.

— Аз съм Никомо Коска, капитан на Слънчевата рота, благороден отряд, част от Хилядата меча, най-великата наемническа бригада в Стирия! Имаме наборен документ от младия херцог Рогонт от Осприя и търсим хора! Хора с опит, кураж, любов за приключения и вкус за пари! Има ли сред вас такива, на които им е писнало да ровят земята за прехрана? Надявате ли се на нещо по-добро? Чест? Слава? Богатства? Присъединете се към нас!

— Можем да го направим — изсъска Бена.

— Не — отвърна Монца. — Приключих с битките.

— Няма да има много битки! — извика Коска, сякаш прочел мислите й. — Това ви го обещавам! А ако има, ще бъдете тройно възнаградени! Монета на седмица, плюс дял от плячката! Повярвайте ми, ще има много плячка! Каузата ни е справедлива или поне достатъчно, а победата ни е гарантирана.

— Можем да го направим! — изсъска Бена. — Искаш да се върнеш пак в калта ли? Да лягаш скапана от умора с изранени ръце? Аз не искам!

Монца се замисли колко труд ще трябва, за да разчисти горната нива, и колко би изкарала от нея. Желаещите да се присъединят към Слънчевата рота се бяха наредили на опашка. Предимно просяци и фермери. Един чернокож писар записваше имената им в дебела книга.

Монца ги разбута.

— Аз съм Монцаро Муркато, дъщеря на Япо Муркато. Това е брат ми Бена. Ние сме бойци. Ще ни намерите ли работа във вашия отряд?

Коска се намръщи, а чернокожият поклати глава.

— Трябват ни мъже с опит във войната. Не жени и хлапета.

— Ние сме опитни. По-опитни от тези боклуци.

— Аз имам работа за теб — каза един от фермерите, окуражен, че вече е подписал документа. — Що не ми лапнеш чепа?

И се засмя. А Монца го събори на земята и го накара да глътне половината си зъби с петата на ботуша си.

Никомо Коска гледаше тази демонстрация с леко повдигната вежда.

— Саджаам, виж наборния документ. Уточнява ли, че трябва да вземаме само мъже? Какво е написано?

Писарят погледна в документа.

— Двеста кавалерия и двеста пехота. Хората да се добре екипирани и качествени. Казва се хора.

— А пък качествени е доста размито понятие. Ей, момиче! Муркато! Наета си, както и брат ти. Подпишете се.

Тя го направи. Бена също. И просто така станаха войници в Хилядата меча. Наемници. Фермерът я стисна за крака.

— Зъбите ми…

— Търси си ги в лайната — отвърна тя.

Известният наемник Никомо Коска поведе новобранците си под веселите звуци на гайда и привечер спряха да лагеруват под звездите. Бяха се скупчили около огньовете и говореха как ще забогатеят в предстоящата кампания.

Монца и Бена се бяха притиснали един до друг, наметнати с тяхното си одеяло. От тъмното се появи Коска, огънят освети нагръдника му.

— А! Моите хлапета воини! Щастливите ми талисмани! Студено ли ви е? — Свали пурпурното си наметало и им го подаде. — Вземете го. Ще държи студа далеч от кокалите ви.

— Какво искаш за него?

— Приемете го с моите комплименти? Аз си имам друго.

— Защо? — озъби се тя подозрително.

— Капитанът трябва да се погрижи първо за хората, а после за себе си, казва Столикус.

— К’ъв е тоя? — попита Бена.

— Столикус ли? Най-великият генерал в историята! — Монца го изгледа вяло. — Древен император. Всъщност най-известният император.

— Какво е император? — обади се пак Бена.

Коска вдигна вежди.

— Нещо като крал, но по-велик. Трябва да прочетете това. — Извади нещо от джоба си и го подаде на Монца. Малка окъсана книжка с червена корица.

— Добре. — Тя отвори първата страница и се намръщи, чакаше го да се махне.

— Не можем да четем — издъни се Бена, преди тя да успее да го спре.

Коска се намръщи и засука мустака си с палец и показалец. Монца очакваше, че ще им каже да се връщат във фермата, но вместо това той се смъкна бавно и седна до тях със скръстени крака.

— Ех, деца, деца. — Посочи страницата. — Това тук е буквата А.