Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (50)

Явно малко злато може да спести много кръв.

Добре известно бе, че Муселия не може да бъде превзета без безкрайна обсада. Едно време беше велика крепост на Новата империя и обитателите й се гордееха с древните стени. Може би се гордееха твърде много и не плащаха достатъчно на защитниците. Бена уреди една малка странична вратичка да остане незаключена — за почти обидно малка сума.

Поведе Монца по тъмните улички още преди Верния и хората му да овладеят портите и останалите от Хилядата меча да започнат разграбването. Това, че я водеше, беше достатъчно странно само по себе си.

— Защо поиска да сме начело?

— Ще видиш.

— Къде отиваме?

— Да си върнем парите. Плюс лихвите.

Докато бързаше зад него, Монца се мръщеше. Изненадите на брат й често се оказваха не особено приятни. Минаха през тясна арка в тясна уличка. Павиран двор, осветен от две факли. Кантиец с дрехи за пътуване стоеше до покрита с платнище каруца. Монца не го познаваше, но мъжът явно беше приятел на Бена, защото се приближи с протегната ръка и проблясваща в тъмното усмивка.

— Бена, Бена. Радвам се да те видя! — Прегърнаха се като стари другари.

— И аз, приятелю. Това е сестра ми, Монцаро.

Мъжът се поклони.

— Прочута и страховита. За мен е чест.

— Сомену Хермон. — Бена широко се усмихна. — Най-големият търговец в Муселия.

— Скромен продавач, като всички останали. Просто останаха… някои неща за прибиране. Жена ми и децата вече заминаха.

— Добре. Това улеснява нещата.

Монца се намръщи към брат си.

— Какво става…

Бена измъкна камата от колана й и прониза Хермон в окото. Стана толкова бързо, че мъжът още се усмихваше.

Монца инстинктивно извади меча си и заоглежда сенките на двора и улицата, но всичко беше тихо.

— Какво направи, по дяволите? — извика тя. Бена вече беше скочил на каруцата и отмяташе платнището. Отвори капака на някакво сандъче, бръкна вътре и остави монетите да паднат бавно от пръстите му.

Злато.

Тя скочи до него. Повече злато, отколкото беше виждала накуп. Очите й се разшириха болезнено, когато осъзна, че има още сандъчета. Бутна обратно платнището с треперещи ръце. Още много сандъчета.

— Богати сме! — възкликна Бена. — Богати сме!

— И преди бяхме богати. — Погледна надолу към ножа си, който стърчеше от окото на Хермон. Кръвта изглеждаше черна на уличната светлина. — Трябваше ли да го убиваш?

Той я изгледа, сякаш е откачила.

— Да го оберем и да го оставим жив? Щеше да разкаже, че сме го ограбили. Така сме в безопасност.

— Безопасност ли? Толкова злато не може да ни донесе безопасност, Бена!

Той се намръщи, сякаш го бе наранила.

— Мислех, че ще си доволна. Ти, която толкова години ровичка почвата за нищо. — Сякаш го беше разочаровала. — Това е за нас. За нас, разбираш ли? — Сякаш беше отвратен от нея. — Милостта и страхливостта са едно и също, Монца! Мислех, че го знаеш.

Какво можеше да направи? Да съживи Хермон?

Явно малко злато можеше да струва много кръв.