Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (43)

Ни богати, ни бедни

Докато вървеше безшумно по мрачния коридор, Шенкт си тананикаше. Не че можеше да докара мелодията. Беше някаква набила се в ума му песничка, която сестра му му пееше, като беше малък. Все още виждаше светлината в косата й, прозореца зад гърба й и лицето в сянка. Отдавна отминало време. Избледняло като евтина боя на слънцето. Хич го нямаше в пеенето. Но си тананикаше и си представяше как сестра му пее с него.

Прибра ножа и издяланата птица. Беше почти готов. Само клюнът му създаваше проблеми, но не искаше да го счупи, като прибърза. Търпение. Жизненоважно както за резбаря, така и за убиеца. Спря пред вратата. От мек бял бор, с много чепове, направо паянтова. Над долния праг се процеждаше светлина. Шенкт си мечтаеше работата му да го води на по-хубави места. Вдигна крак и разби ключалката с един ритник.

Осем чифта ръце посегнаха към оръжията, когато вратата се отметна. Осем намръщени лица се втренчиха в него, седем мъже и една жена. Шенкт познаваше повечето. Бяха сред коленичилите в полукръг в залата на Орсо. Изпратени след убийците на принц Арио. Може да се каже другари. Ако мухите по трупа бяха другари на лъва, извършил убийството. Не очакваше подобни типове да го изпреварят, но отдавна бе спрял да се изненадва на повратите на живота. Неговият криволичеше като смъртно ранена змия.

— В лош момент ли идвам?

— Това е той.

— Онзи, дето не коленичи.

— Шенкт. — Последното го каза мъжът, който му бе препречил пътя в тронната зала на Орсо. Когото бе посъветвал да се моли. Шенкт се надяваше да е приел съвета му, но не изглеждаше много вероятно. Двама се отпуснаха и прибраха оръжията си, решили, че е от тях.

— Брей, брей. — Някакъв мъж с белези от шарка и дълга черна коса явно беше начело. Посегна и бутна лъка на жената надолу с един пръст. — Аз съм Малт. Идваш тъкмо навреме, за да ги заловим.

— Тях?

— Онези, за които негово превъзходителство херцог Орсо плаща. Ти за кои мислиш? Ей там са. В пушилнята отсреща.

— Всичките?

— Поне водачката.

— Откъде знаете, че е тя?

— Пело я познава. Нали, Пело?

Пело имаше увиснали мустаци и беше потен.

— Муркато е. Онази, дето водеше армията на Орсо при Суит Пайнс. Беше във Визерин преди месец. Бяхме я пленили. Лично я разпитвах. Там севернякът загуби окото си. — Сигурно ставаше дума за Тръпката, когото бе споменал Саджаам. — А няколко дни по-късно в двореца на Салиер уби Ганмарк, генерала на Орсо.

— Самата Змия на Талинс — каза гордо Малт. — Още е жива. Какво мислиш?

— Смаян съм. — Шенкт се приближи към прозореца и надникна през улицата. Доста мизерно място за прославен генерал, но такъв бе животът.

— Има ли някой с нея?

— Само севернякът. Нищо, което да ни затрудни. Ним Късметлийката и две от нейните момчета чакат в задната уличка. При следващия удар на часовника атакуваме. Няма да се измъкнат.

Шенкт огледа всичките подозрителни лица и им даде шанс.

— Всички ли сте уверени? Всички?

— Разбира се. Тук няма глезльовци, приятел. — Малт го изгледа с присвити очи. — Ще се присъединиш ли?

— Към вас? — Шенкт въздъхна. — Големите бури събират странни спътници.

— Приемам го за да.

— Не ни трябва тоя шибаняк. — Мъжът, на когото бе казал да се моли, измъкна извит нож. Явно му липсваше търпение. — Викам да му прережем гърлото и да не делим с него.

Малт внимателно избута ножа му настрани.

— Не е нужно да сме алчни. И преди съм попадал на такава работа. Всички мислят за парите, а не за задачата и само си пазят гърбовете. Лошо е за здравето и за бизнеса. Ще го направим цивилизовано или въобще няма да се захващаме. Какво ще кажеш?

— Цивилизовано — отвърна Шенкт. — Нека да убиваме като почтени хора.

— Точно така. Орсо плаща достатъчно. Всеки ще има дял и всички ще сме богати.

— Богати ли? — Шенкт се усмихна тъжно и поклати глава. — Мъртвите не са нито богати, нито бедни. — На лицето на Малт тъкмо започваше да се изписва изненада, когато пръстът на Шенкт го разцепи прецизно на две.

Тръпката седеше на мръсното легло, опрял гръб на стената, а Монца се бе проснала върху него. Главата й лежеше в скута му, а от устата й се чуваше леко похъркване. В превързаната си лява ръка все още стискаше лулата, от която излизаше кафеникав пушек. Тръпката се намръщи на пълзящия дим, който изпълваше стаята със сладникава мъгла.

Хъскът беше добър за болката. Прекалено добър. Толкова добър, че постоянно имаш нужда от още. След известно време дори да си удариш пръста и решаваш, че е основателна причина. Но пушенето на хъск отнемаше остротата на човек и го правеше мек. Може би Монца имаше повече от достатъчно острота в себе си, но Тръпката беше неспокоен. Пушекът дразнеше ноздрите му и го караше да се отвращава и да жадува едновременно. Под бинтовете окото продължаваше да го сърби. Дали пък да не си дръпне от лулата? Какво толкова…

Внезапно изпита паника и се измъкна изпод Монца, сякаш бе затрупан жив. Тя измърмори нещо и се отпусна. Клепачите й потрепваха, косата й беше полепнала по отпуснатото лице. Тръпката стана и отвори раздрънканите капаци на прозореца. Пред очите му се откри задната уличка. Усети студения, миришещ на пикня въздух. Тази миризма поне беше честна.

Пред задната врата стояха двама мъже и жена с вдигната ръка. От високата часовникова кула на отсрещната улица прозвуча звън. Жената свали ръката си, кимна и мъжете извадиха меч и боздуган. Тя отвори вратата и тримата се вмъкнаха вътре.

— Мамка му — изсъска Тръпката. Почти не вярваше на очите си. Трима, а сигурно имаше и други, които щяха да влязат отпред. Нямаше време за бягство. А пък и вече му бе писнало да бяга. Все още имаше гордост, нали? Бягството от Севера в шибаната Стирия го бе накиснало в тази едноока каша.

Посегна към Монца, но спря. В такова състояние нямаше полза от нея. Остави я и измъкна големия нож, който му бе подарила при първата им среща. Дръжката легна удобно в ръката му и той я стисна здраво. Нападателите сигурно бяха по-добре въоръжени, но пък дългите мечове не работеха добре в тесни помещения. Изненадата беше на негова страна, а изненадата беше най-доброто оръжие. Притисна се в сенките до вратата. Сърцето му думтеше лудо, дъхът пареше в гърлото. Нямаше страх, нямаше колебание, само гневна готовност.

Чу стъпките им в коридора и се подсмихна. Не знаеше защо — нещата изобщо не бяха смешни. Изскърцване и приглушено псуване. Явно не бяха най-кадърните убийци в Кръга на света. Прехапа устна, за да не се разсмее с глас. Монца се размърда в мръсните завивки и се усмихна.

— Бена… — прошепна едва чуто. Вратата се отвори с трясък и нахлу онзи с меча. Монца отвори очи. — К’во…

Вторият мъж влетя глупаво — блъсна се в съучастника си. Вдигнатият боздуган остърга ниския таван и събори малко мазилка. Държеше го така, все едно го предлага. Тръпката реши, че е грубо да откаже, и го измъкна от ръцете му, докато наръгваше първия в гръб.

Острието влезе и излезе бързо. Светкавични промушвания, чак до дръжката. Тръпката ръмжеше през зъби, давеше се в остатъците от смеха и продължаваше да ръга. Промушеният само пъшкаше, без да осъзнава какво става. Накрая се завъртя и повлече ножа от ръката на Тръпката.

Другият се обърна, очите му бяха ококорени.

— А…

Тръпката го удари в носа с дръжката на боздугана и го събори към огнището. Мечът на пронизания удари стената над Монца, а самият той се стовари върху нея. Нямаше нужда да се тревожи повече за него.

Тръпката клекна, за да не удари боздугана в тавана, заръмжа и замахна. Удари втория нападател в челото и му разцепи черепа.

Чу писък зад себе си и се завъртя. Жена. Налиташе му с два ножа. Монца, която риташе, мяташе се и се мъчеше да се измъкне изпод трупа, я препъна, без да иска. Жената изпищя от яд, блъсна се в ръцете на Тръпката и изтърва единия нож. Той сграбчи другата й китка, дръпна я и паднаха върху тялото на онзи с боздугана. Удари си главата в камината и това за момент го заслепи.

Все пак удържа хватката. Усещаше как ноктите й дращят по бинтовете. Двамата ръмжаха гневно. Косата й го гъделичкаше, беше изплезила език и натискаше ножа, за да го забие в гърлото му. Дъхът й миришеше на лимони. Тръпката я удари с чело в челюстта. Главата й се отметна, зъбите прехапаха езика.

В същия момент в ръката й се заби меч. Върхът почти закачи рамото на Тръпката и го накара да се свие назад. Видя пребледнялото лице на Монца и все още разфокусирания й поглед. Жената изпищя и опита да се отскубне. Нов несръчен удар с плоското на меча по главата я отхвърли настрани. Монца се блъсна в стената, залитна към леглото и насмалко да се пореже сама. Тръпката изтръгна ножа от хлабавата хватка на жената и го заби в гърлото й чак до дръжката. По стената и по ризата на Монца плисна кръв.

Измъкна се от плетеницата от крайници, прибра боздугана и ножа си от гърба на онзи с меча и залитна към вратата. Коридорът беше празен. Сграбчи Монца за китката и я дръпна. Тя продължаваше да гледа замаяно, омазана с кръвта на жената.

— Ка… какво…

Той я повлече към стълбите. Ботушите й скърцаха по дъските. През отворената задна врата и навън. Тя залитна и повърна върху стената. Изръмжа и се преви отново. Тръпката натика дръжката на боздугана в ръкава си и хвана главата в шепа, готов да го извади светкавично. Осъзна, че отново се подхилва. Не знаеше защо. Нямаше нищо смешно. Точно обратното, доколкото можеше да каже. Но продължаваше да се смее.

— Трябва да спра да пуша — изпъшка Монца и изплю жлъчка.

— Да бе. Веднага щом ми порасне ново око. — Сграбчи я за лакътя и я поведе към голямата улица. На ъгъла спря, огледа се в двете посоки, после я помъкна нататък.

В стаята имаше само трупове. Шенкт се приближи до прозореца, като заобикаляше кървавите локви, и погледна навън. Нямаше следа от Муркато и едноокия северняк. По-добре, че бяха избягали, отколкото някой друг да ги залови. Нямаше да позволи подобно нещо. Когато поемеше някаква работа, винаги я довършваше.

Огледа се. Муркато и севернякът бяха направили не по-малка касапница, отколкото той с хората на Малт. Стените, подът, таванът и леглото бяха омазани с червено. До огнището лежеше мъж с разцепен череп. Другият беше по очи, с множество прободни рани на гърба, ризата му бе подгизнала от кръв. Жената имаше зееща рана на гърлото.

Ним Късметлийката, явно. Но май късметът я беше изоставил.

— Само Ним значи.

Нещо проблясваше в ъгъла до стената. Шенкт се наведе, взе го и го вдигна към светлината. Златен пръстен с огромен кървавочервен рубин. Твърде скъп пръстен за някоя от тези отрепки. Може би беше на Муркато? Наниза го на пръста си, хвана Ним за глезена и я повлече към леглото. Тананикаше си, докато събличаше трупа.

Десният крак имаше някакъв обрив на бедрото, затова избра левия. Разряза месото с три добре отработени движения. Счупи бедрената става с рязко извъртане на китката, отдели крака, отсече глезена с два удара на извитото острие. Уви отрязания крак с колана, за да стои свит, и го прибра в торбата си.

Дебела пържола от бут на тиган. Винаги си носеше от сулджукската смес от четири подправки и характерното за Пуранти олио с дъх на орехи. Малко сол и смлян пипер. Тайната на доброто месо беше в маринатата. Трябваше да е розово в средата, но не кърваво. Шенкт не разбираше хората, които харесваха кървавото месо, самата мисъл за него го отвращаваше. Малко запържен лук. Можеше да нареже джолана и да направи задушено с корени и гъби и капка отлежал оцет от Мурис…

Кимна доволно, почисти острието, метна торбата на рамо, тръгна към вратата… и спря.

На идване беше подминал пекарна и се сети за хрупкавите пресни самуни на прозореца. Миризмата на пресен хляб. Това славно ухание на честност и доброта. Щеше да му е много приятно, ако беше станал хлебар, а не… това, което беше. Ако не беше срещнал стария си господар. Ако не беше последвал предначертания път и не се бе разбунтувал впоследствие. Замисли се. Дебела филия хляб с пастет. Добре звучеше. И може би сладко от дюли, и чаша добро вино. Извади отново ножа и разряза гърба на Ним Късметлийката за черния й дроб.

Все пак не нея вече не й трябваше.