Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (34)

Мрак

Пълен мрак. Монца не би могла да види и ръката си, дори да беше пред лицето й. Не че можеше въобще да помръдне ръце.

Бяха оковали китките й към тавана, а краката към пода. Ако се отпуснеше изцяло, пръстите й едва стъпваха на влажните камъни. Ако пък се надигнеше на пръсти, можеше да намали пулсиращата болка в ръцете, ребрата и тялото си. Уви, прасците й бързо започваха да се схващат и се налагаше отново да увисне на разранените си китки. Беше агонизиращо, унизително, ужасяващо, и най-лошото — тя знаеше, че оттук нататък ще става само по-зле.

Не беше сигурна къде е Дей. Ако примигнеше с големите си очи, пролееше някоя сълза и кажеше, че не знае нищо, сигурно щяха да й повярват. Имаше такова лице, на което хората вярваха. За разлика от Монца. Но пък тя вероятно и не заслужаваше да й вярват. Тръпката се чуваше отстрани. Извиваше се на веригите и псуваше на северняшки и стирийски.

— Шибана Стирия. Шибан Восула. Мамка им…

— Стига! — изсъска му тя. — По-добре… си пази силите.

— Мислиш ли, че ще ни помогне?

Монца преглътна.

— Няма да навреди. — Но и нямаше да помогне. Нищо не можеше да им помогне.

— В името на мъртвите, страшно ми се пикае.

— Ами пикай де — извика тя. — Какво ти пука?

Изръмжаване. Звук от плискащата се по камъните пикня.

Щеше да се присъедини към него, ако мехурът й не беше свит от страх. Изправи се отново на пръсти. Китките й все едно щяха да се откъснат, гърдите й горяха при всяко вдишване.

— Имаш ли план? — Думите на Тръпката заглъхнаха в мрака.

— Какъв шибан план да измисля? Те смятат, че сме шпиони и работим за враговете им. Сигурни са! Ще опитат да ни накарат да проговорим и след като разберат, че няма да чуят каквото искат, ще ни убият! — Животинско изръмжаване и ново издрънчаване на веригите. — Мислиш ли, че дърпането ще ти помогне?

— А какво да правя? — Гласът му беше натежал, сякаш щеше да се разплаче. — Да си вися и да чакам да почнат да ни режат?

— Аз… — Усети познатото напиране на сълзи в собственото си гърло. Нямаше никаква представа как да се измъкнат. Беше безпомощна. Колко по-безпомощен може да си от това да висиш гол и окован в този мрак? — Не знам — прошепна тя. — Не знам.

Чу се изщракване и Монца обърна глава. Вратата се отвори и я заслепи светлина. По каменните стъпала заслиза някой с трепкаща факла в ръка. Не, двама бяха.

— Да видим какво става, а? — Женски глас. Лангриер, тази, която ги бе заловила. Която я блъсна по стълбите и й взе пръстена. Другият беше Пело, с мустаците. Бяха облечени като касапи — с оцапани престилки и ръкавици. Пело обиколи стаята и запали още факли. Можеха да използват и лампи. Но факлите изглеждаха по-зловещо. Не че Монца се нуждаеше от допълнително стресване. Светлината пропълзя по влажните, обрасли със зелен мъх стени. Имаше две маси с железни инструменти. Много неприятно изглеждащи инструменти.

По̀ й харесваше, като беше тъмно.

Лангриер се наведе и раздуха въглените в един мангал. По кръглото й лице заигра оранжево сияние. Пело се намръщи.

— Кой от вас се изпика?

— Той — отвърна Лангриер. — Не че има значение. — Монца видя, че слага няколко железа в огъня, и гърлото й се сви съвсем. Хвърли поглед към Тръпката, който не каза нищо. Нямаше какво. — Най-вероятно след малко и двамата ще се опикаят.

— Лесно ти е на теб, няма ти да чистиш.

— Чистила съм и по-лошо. — Тя погледна Монца отегчено. Без омраза. Без емоция. — Пело, дай им вода.

Мъжът им предложи стомна. Трябваше да се изплюе в лицето му, да го напсува, но беше жадна и заряза гордостта. Отвори уста и отпи. Закашля се, отпи още, водата потече по шията и гърдите й и закапа по студените камъни между босите й крака.

Лангриер я изчака да си поеме дъх.

— Виждате, че и ние сме хора. Но ако трябва да съм честна, това вероятно ще е последната добрина, ако не сътрудничите.

— Война е. — Пело предложи стомната на Тръпката. — Война, а вие сте на другата страна. Нямаме време за нежности.

— Дайте ми нещо — продължи Лангриер. — Нещо малко, което да предложа на полковника и да ви оставим на мира за известно време.

Монца я погледна в очите и се опита да говори максимално убедително.

— Ние не сме с Орсо. Напротив. Тук сме…

— Имате негови униформи, нали?

— Само в случай, че пробият стените. Тук сме, за да убием Ганмарк.

— Генералът от Съюза? — Пело вдигна вежди към Лангриер, която вдигна рамене.

— Или е така, или работят за Талинс. Може да искат да убият херцога. Кое ти се струва по-вероятно?

Пело въздъхна.

— Работим това от дълго време и в девет от десет случая очевидният отговор е верен.

— Девет от десет. — Лангриер разпери извинително ръце. — Пробвай с нещо по-добро.

— Нямам по-добро — изсъска Монца през зъби. — Това е…

Ръкавицата на Лангриер се заби внезапно в ребрата й.

— Истината! — Другата я удари отстрани. — Истината! — Нов удар в корема. — Истината! Истината! Истината! — Слюнката й летеше в лицето на Монца, докато я млатеше. Хриповете на Муркато отекваха във влажното помещение.

Не можеше да направи нищо. Да смъкне ръце, да се превие, дори да си поеме въздух. Беше безпомощна като труп на кука. Когато Лангриер спря, тя потръпна за момент, полюшвайки се на веригите. След това повърна водата, пое си отчаяно дъх и застена. Висеше като мокър чаршаф. Косата й беше прилепнала към лицето. Дишаше като пребито куче, но не можеше да спре и не й пукаше.

Ботушите на Лангриер заскърцаха към Тръпката.

— Доказахме, че тя е шибана идиотка. Давам ти шанс, здравеняко. Да почнем с нещо просто. Как се казваш?

— Каул Тръпката.

— Тръпката — присмя се Пело.

— Северняци. Откъде си измислят такива шибани имена? Ами тя?

— Муркато. Монцаро Муркато. — Монца поклати глава. Не защото го винеше за това. Просто защото знаеше, че истината няма да помогне.

— Брей? Касапина на Каприл в моята килия? Идиот! Муркато е мъртва от доста време. Вече почвам да се отегчавам. Губиш ми времето, сякаш всички сме безсмъртни.

— Как мислиш? — попита Пело. — Дали са много глупави, или много храбри?

— Каква разлика има?

— Ти ли ще го държиш?

— Хайде да си ти. — Лангриер се намръщи. — Гадното рамо пак ме щрака. Влажното време направо ме скапва.

— Все пустото ти рамо. — Пело охлаби малко веригата и ръцете на Тръпката се спуснаха надолу. Облекчението му беше краткотрайно. Пело мина отзад, събори го на колене и затисна прасците му с крака.

— Чакайте! — Беше студено, но лицето на Тръпката лъщеше от пот. — Не работим за Орсо! Не знам нищо за армията му. Наистина не знам!

— Истина е — изхриптя Монца, но никой не я чу. Тя започна да кашля, всяко вдишване пронизваше натъртените й ребра.

Пело пъхна ръка под брадичката на Тръпката и изви главата му назад.

— Не! — Монца виждаше едното му око, което се въртеше към нея. — Тя е! Муркато! Тя ме нае! Да отмъсти за брат си! И… и…

— Държиш ли го? — попита Лангриер.

— Държа го.

Тръпката извиси глас.

— Тя е! Иска да убие херцог Орсо! — Трепереше и зъбите му тракаха. — Убихме Гоба и някакъв банкер! Казваше се… Мотис! Отровихме го и после… после… Принц Арио в Сипани! В „Кардоти“! А сега…

Лангриер натика между зъбите му парче дърво и прекъсна безполезните признания.

— Не искам да си прехапеш езика. Все още очаквам да ми кажеш нещо стойностно.

— Имам пари! — изстена Монца. Гласът й беше взел да се връща.

— Какво?

— Имам пари! Злато! Цели сандъци! Не с мен, но… Златото на Хермон! Само…

Лангриер се засмя.

— Ще се изненадаш как всеки си спомня за заровени съкровища в подобен момент. Обикновено измислени.

Пело се усмихна.

— Ако получавах и една десета от обещаното в тази стая, щях да съм богаташ. Ама не съм, ако случайно се чудиш.

— Дори да имаш сандъци със злато, къде да ги харча? Закъсня с няколко седмици да ни подкупиш. Градът е обкръжен. Нямаме полза от пари. — Лангриер се намръщи, разтри рамото си, направи няколко замаха с ръка и извади желязото от мангала. Вдигнаха се оранжеви искри. Вътрешностите на Монца се свиха от страх.

— Вярно е — прошепна тя. — Вярно е. — Цялата й сила беше изчезнала.

— Разбира се. — Лангриер пристъпи и натисна нажежения метал в лицето на Тръпката. Чу се пращене все едно хвърляш бекон в нажежен тиган, но по-силно и разбира се, придружено от безумния, отчаян писък на северняка. Гърбът му се изви и той затрепери като риба на кука, но намръщеният Пело го удържа.

Косата на Тръпката се подпали, но Лангриер духна пламъчетата с отработено движение и развъртя желязото в окото му. Със същия вид, все едно чистеше маса. Неприятна, отегчителна задача, която й се е паднала и трябва да се свърши.

Цвърченето намаля. Писъците на Тръпката преминаха в стонове, след като въздухът в дробовете му свърши. Покрай дървото в устата му се стичаше слюнка. Лангриер отстъпи. Желязото се беше охладило до оранжево, оцапано от едната страна с черна пепел. Тя го хвърли върху въглените с известно отвращение.

Пело освободи хватката си и главата на Тръпката клюмна напред. Чу се глухо гъргорене. Монца не знаеше дали е в съзнание. Молеше се да не е. Стаята миришеше на овъглено месо. Не можеше да го погледне в лицето. Не можеше. Но трябваше да погледне. Черна черта по бузата, продължаваща през окото, червено месо с напукани мехури и лъскава мазнина. Сведе очи към пода и опита да поеме дъх. Кожата й беше студена като на току-що изваден удавник.

— Видя ли? Така по-добре ли е? Само за да запазиш тайните си още няколко минути? Каквото спестиш, ще го измъкнем от русата кучка. — Лангриер махна с ръка пред лицето си. — Смърди. Пело, спусни я.

Веригата издрънча и Монца се свлече. Дори не можеше да стои. Беше ужасно уплашена, ужасно я болеше. Коленете й опряха пода. Тръпката дишаше едва-едва. Лангриер разтриваше рамото си. Пело цъкна с език и оправи веригите. Монца усети как затиска прасците й с крак.

— Моля ви — прошепна тя, зъбите й тракаха. Монцаро Муркато, ужасяващият Касапин на Каприл, Змията на Талинс, чудовището, което бе израснало в Кървавите години, беше далечен спомен. — Моля ви.

— Мислиш ли, че ни харесва? Мислиш ли, че не искаме да се разберем мирно? Мен по принцип ме харесват, нали, Пело?

— По принцип.

— Моля те, дай нещо, което да използвам. Кажи ми… — Лангриер затвори очи и ги потри с китката си. — Кажи от кого получаваш заповеди. Да почнем с това.

— Добре, добре! — Очите на Монца смъдяха. — Ще говоря! — Усети как сълзите потичат по лицето й. — Говоря! — Не беше сигурна какво. — Ганмарк! Орсо! Талинс! — Плямпане. Нищо. Каквото и да е. — Аз… работя за Ганмарк! — Каквото и да е, само да задържи желязото в мангала. — Той ми дава заповеди!

— Директно? — Лангриер се намръщи. — Да бе! Да не ме мислиш за идиотка? — Удари Монца два пъти по лицето и разкървави устата й. — Измисляш си, за да спечелиш време!

Монца опита да поклати глава.

— Какво да ви кажа? — Думите едва успяваха да излязат от подутите й устни.

— Нещо, което да ми помогне!

Монца помръдна устни, но от тях излезе само кървава слюнка. Лъжите бяха безполезни. Истината беше безполезна. Ръката на Пело се обви около гушата й като примка и изви главата й назад.

— Не! — изпищя тя. — Не! — Тикнаха между зъбите й дървото, мокро от слюнката на Тръпката.

Лангриер се наведе над замъглените й очи и размърда ръка.

— Скапаното ми рамо! Кълна се, че изпитвам повече болка от всички, но на кой му пука? — Извади ново желязо от мангала. Отблясъкът освети лицето и капките пот по челото й. — Има ли нещо по-отегчително от чуждите болки?

Вдигна желязото. Насълзените очи на Монца се втренчиха в него, докато се доближаваше до лицето й. Дъхът й секна. Усещаше топлината на бузата и предстоящата болка. Лангриер се наведе напред.

— Спрете. — С периферното си зрение Монца зърна на вратата мъглява фигура. Примигна и видя страшно дебел мъж с бели дрехи.

— Ваше сиятелство! — Лангриер върна желязото в мангала, все едно горяха нея. Хватката около врата на Монца се отпусна, ботушът се махна от прасците й.

Великият херцог Салиер отмести поглед от Монца към Тръпката и обратно.

— Това ли са?

— Да. — Никомо Коска надникна зад рамото му. Монца не помнеше да е била по-радостна да го види. Старият наемник се намръщи. — Твърде късно за окото на северняка.

— Но навреме за живота му. Капитан Лангриер, какво сте направили с нея?

— Белезите са отпреди, ваше сиятелство.

— Сериозно? Страхотна колекция. — Салиер бавно поклати глава. — Тъжно недоразумение със сбъркана самоличност. Тези двамата са мои почетни гости. Намерете им дрехи и се погрижете за северняка.

— Веднага. — Тя извади дървото от устата на Монца и наведе покорно глава.

— Съжалявам за грешката, ваше сиятелство.

— Разбираемо е. Война е. Хората страдат. — Херцогът въздъхна тежко. — Генерал Муркато, надявам се, че ще приемете легло в двореца и ще се включите на закуска?

Веригите издрънчаха и схванатите й ръце се отпуснаха към земята. Едва успя да отрони съгласие, преди да избухне в такъв плач, че не можеше да говори. Сълзите се стичаха по лицето й като река.

От страх, болка и неописуемо облекчение.